Добре, да разгледаме случая с устройство за подслушване. Ако е много дребно никой няма да го намери, освен роботът-чистач, който веднага ще го прати в пещта за смет. Трябва да е голямо, така че роботът да го пропусне. Излишно е безпокойството, че Оуен ще го открие! А когато стане ясно, че Оуен е мъртъв, включва се механизмът му за самоунищожение.
Изпепелите ли го, все някъде ще остане дупка от прогаряне. Ордас би я забелязал. Ами с азбестова подложка? Ще искате след самоунищожението да е останало само толкова, колкото роботът-чистач да отстрани.
И ако повярвате в това, ще повярвате във всичко. Твърде рисковано е. Никой не знае какво ще вземе за боклук един робот-чистач. Правят ги глупави, защото е по-евтино. Затова са програмирани да не закачат по-едри предмети.
Трябва да е имало някой на този етаж, който или сам да следи Оуен, или да прибере устройството, с което го е шпионирал. Бих се обзаложил срещу всичко, което притежавам, че наблюдателят е бил човек.
Бях дошъл тук, преди всичко за да дам храна на интуицията си. Но нищо не се получи. Оуен бе прекарал в креслото шест седмици, от които поне през последната е бил мъртъв. И въпреки това не можех да почувствам присъствието му. Креслото си беше просто кресло с две странични масички. Той не бе оставил в стаята нищо, в нея не витаеше дори неспокойният му дух.
Обаждането ме свари на половината път към Щаба.
— Бяхте прав — каза ми от гривната-телефон гласът на Ордас. — Намерихме клетка в автоматичния гардероб на космодрума в Долината на смъртта, регистрирана на името на Кюбс Форсайт. В момента съм се запътил към мястото. Ще дойдете ли с мен?
— Ще се срещнем там.
— Добре. И аз като вас изгарям от нетърпение да видя какво ни е оставил Оуен Дженисън.
Съмнявах се в това.
Космодрумът бе на повече от четиристотин километра, близо един час път със скоростта на такситата. Доста щях да се изръся. Въведох новия адрес на таблото и се обадих в Щаба. Агентът на РАМО разполага със значителна свобода и не е нужно да оправдава всяко свое действие. Не ставаше и дума да искам разрешение за пътуването. В най-лошия случай можеха да не включат цената на таксито в сметката за служебните ми разходи.
— А, освен това ще пристигнат снимки от „Апартаменти Моника“ — предупредих дежурния. — Нека компютърът ги сравни с известните органоборсаджии и с хората, свързани с Лорън.
Таксито плавно се издигна в небето и се насочи на изток. Гледах тривизия и пих кафе, докато не ми свършиха монетите за автомата.
Между ноември и май, когато климатът е идеален, Долината на смъртта е рай за туристите. Там са Дяволското игрище за голф с фантастичните си солни хребети и остри върхове, Забриски Пойнт със странните си скалисти околности, старите мини за боракс и всякакви видове чудновати редки растения, пригодили се към жегата и сухия като смърт климат. Да, в Долината на смъртта имаше много интересни места и някой ден щях да ги посетя. Досега единственото, което бях виждал, бе Космодрумът. Той също бе по свой начин внушителен.
Някога полето за кацане е било континентално море със значителни размери. Сега беше море от сол. Редуващи се сини и червени концентрични окръжности отбелязваха площадките за кацане на спускащите се от космоса кораби, а развитието през последния век на химическите, ядрените и термоядрените двигатели бе оставило след всеки старт кратери, оцветени като дъги с ивици от малко познати, често радиоактивни соли. Все пак, в по-голямата си част, полето бе запазило старата си бляскава белота. Солният терен е осеян с кораби с различни размери и разнообразни форми. Между тях коли и машини изпълняват танца по поддръжката и ако сте склонни да почакате, можете да наблюдавате кацането на някой кораб. Заслужава си чакането.
Сградата на космодрума, пастелнозелена кула, се издига в края на голямата солна равнина, насред широка площадка от флуоресциращ оранжев бетон. Досега върху нея не бе кацал кораб. Таксито ме остави пред входа и се присъедини към другите на паркинга. Стоях и вдишвах сухия, лек въздух.
Четири месеца в годината климатът на Долината на смъртта е идеален. Докато през останалите… веднъж през август в Залива на пещта е била отбелязана температура от 56,7 градуса на сянка.
Някакъв мъж зад едно гише ме осведоми, че Ордас е пристигнал преди мен. Намерих го заедно с друг служител сред лабиринта на автоматичния гардероб с клетки, големи колкото да поберат два или три куфара. В клетката, която Ордас бе отворил, имаше само едно леко, пластмасово куфарче.
— Може да е наел и други клетки — каза той.
— Едва ли. Поясарите пътуват с малко багаж. Опитахте ли се да го отворите?
— Още не. Ключалката е с шифър. Помислих си, че навярно…
— Може би. — Клекнах, за да го разгледам.
Странно — изобщо не бях изненадан. Сякаш през цялото време бях знаел, че куфарът на Оуен ще е тук. И защо не? Трябваше все пак да се е предпазил по някакъв начин. Чрез мен, тъй като вече бях замесен в органоборсаджийството от страната на Обединените нации. Като остави нещо в клетка на някой космодрум, защото Лорън не би могъл да открие клетката нито да я отвори, ако я намереше, и защото аз естествено бих свързал Оуен с космодрумите. Под името Кюбс, защото аз бих го потърсил, но не и Лорън.
Хубаво е да се разсъждава, след като работата вече е свършена.
Ключалката беше с пет цифри.
— Трябва да е помислил, че ще я отварям аз. Да видим…
Нагласих цифрите на 22417. 22 април 2117 г., денят, в който умря Кюбс, прикован внезапно към стената. Ключалката се отвори.
Ордас веднага посегна към кафявата папка. С по-бавно движение аз взех две стъклени шишенца. Едното — добре запечатано, за да не влезе земен въздух — бе пълно до половината с невероятно фин прах. Толкова фин, че се плъзгаше като олио в шишенцето. В другото имаше потъмняло зрънце никелово-желязна смес, едва забележима с просто око.
В куфарчето имаше и други неща, но най-ценното беше папката. В нея бе описана цялата история… или поне донякъде. Оуен сигурно е възнамерявал да я допълни.
Когато се върнал от последното си пътуване, в купа писма на Церес го чакало съобщение. Оуен трябва да се е смял на някои места в него. Лорън си бил направил труда да събере пълен списък на контрабандната дейност на Оуен през последните осем години. Нима е мислел, че може да си осигури мълчанието му, като го заплаши, че ще предаде досието му на златокожите?
Навярно досието е подвело Оуен. Във всеки случай той решил да се свърже с Лорън и да види какво ще стане. В друг, обикновен случай би ми пратил цялото съобщение и би ме оставил да го проследя. В крайна сметка аз бях специалистът. Но последното пътуване на Оуен било пълна трагедия.
Водородният му двигател се взривил някъде отвъд орбитата на Юпитер. Необяснимо защо. Системата за безопасност едва успяла да изхвърли извън обсега на експлозията капсулата, поддържаща живота му. На Церес го върнал спасителен кораб. Таксата почти го разорила. Имал нужда от пари. Лорън навярно е знаел и е залагал на това.
С възнаграждението за информация, която би помогнала за залавянето на Лорън, Оуен е можел да си купи нов кораб.
Кацнал в Пустинни поля, следвайки инструкциите на Лорън. Оттам хората на Лорън трябва доста да са го поразкарали: до Лондон, до Бомбай, до Амберг в Германия. Историята на Оуен, описана от самия него, свършваше в Амберг. Как бе стигнал до Калифорния? Не бе успял да разкаже.
Но междувременно беше научил доста. Имаше отделни подробни факти за организацията на Лорън. Там беше целият план на Лорън за изпращане на нелегални трансплантационни материали към Пояса, както и за намиране и обслужване на клиенти. По този въпрос Оуен бе дал предложения. Повечето от тях звучаха разумно, обаче на практика биха били неприложими. Типично за Оуен. Не намирах нищо, което да показваше, че е прекалил.
Но той, естествено, не го е знаел, когато го е сторил.
