Имаше и холографии, двайсет и три на брой, все на хора от бандата на Лорън. На гърба на някои от снимките имаше бележки, на други — не. Оуен не бе успял да научи подробности за мястото им в организацията.
Прехвърлих ги два пъти, питайки се дали някой от тях не би могъл да е самият Лорън. Оуен така и не бе разбрал.
— Струва ми се, че бяхте прав — заяви Ордас. — Няма как да е събрал такава подробна информация случайно. Сигурно от самото начало се е готвел да предаде бандата на Лорън.
— Точно както ви казах. И затова е бил убит.
— Изглежда, наистина е бил убит. Какъв мотив за самоубийство би могъл да има? — Ордас се мъчеше, колкото може, да придаде гневно изражение на кръглото си спокойно лице. — Мисля, че не мога да повярвам и в нашия непоследователен убиец. Развалихте ми апетита, г-н Хамилтън.
Споменах му за идеята си относно другите наематели от етажа на Оуен. Той кимна.
— Възможно е. Възможно е. Сега това е работа на вашия отдел. С органоборсаджиите се занимава РАМО.
— Правилно. — Затворих куфарчето и го вдигнах. — Да видим какво ще направи компютърът с тези неща. Ще ви изпратя фотокопия на всичко.
— Ще ме информирате ли за останалите наематели?
— Разбира се.
Влязох в Щаба на РАМО, размахал ценното куфарче с чувството, че светът е мой. Оуен е бил убит. Умрял е с чест или поне — о, определено — с достойнство. Сега дори Ордас го знаеше.
Изведнъж Джексън Бера, с ръмжене и пъшкане, профуча като стрела край мен.
— Какво става? — викнах подире му. Навярно исках да се похваля. Разполагах в куфарчето си с двайсет и три лица, с двайсет и трима органоборсаджии.
Бера спря и рече:
— А ти къде беше?
— Работих. Честна дума. Какво е толкова спешно?
— Спомняш ли си онзи търговец на удоволствия, когото наблюдавахме?
— Греъм? Кенет Греъм?
— Именно. Мъртъв е. Провалихме се. — И Бера хукна нататък.
Вече беше в лабораторията, когато го настигнах.
Трупът на Кенет Греъм лежеше по гръб на операционната маса. Дългото му изпито лице изглеждаше бледо, отпуснато, безизразно и празно. Над и под главата му бяха закачени разни апарати.
— Върви ли? — запита Бера.
— Не особено — отвърна лекарят. — Но не по ваша вина. Достатъчно бързо сте му направили дълбоко замразяване. Просто токът е… — Той вдигна рамене.
Разтърсих Бера за рамото.
— Какво се е случило?
Бера все още се задъхваше от тичането.
— Трябва да е изтекла информация. Греъм се опита да избяга. Хванахме го на летището.
— Можехте да изчакате. Да вкарате някого в самолета с него. Да залеете самолета с TY-4.
— Помниш ли каква врява се вдигна последния път, когато използвахме TY-4 срещу цивилни граждани? Проклети репортери! — Бера потрепери. Не го обвинявах.
РАМО и органоборсаджиите играят странна игра. Органоборсаджиите трябва да доставят донорите си живи, затова винаги са въоръжени с инжекционни пистолети, изстрелващи сачми с упойка на кристалчета, които мигновено се стопяват в кръвта. Ние използваме същото оръжие почти по същата причина: трябва да запазим криминалния престъпник за съда и после за държавните болници. Така че агентът на РАМО никога не убиваше човек преднамерено.
Веднъж научих истината. Един дребен органоборсаджия на име Рафаел Хейн се опитваше да достигне алармения бутон в собствения си дом. Ако го бе докоснал, щях да попадна в истински ад, хората на Хейн щяха да ме упоят и щях да си възвръщам съзнанието на части в контейнерите на Хейн за съхраняване на органи. Ето защо го удуших.
Докладът за случилото се беше в компютъра, но само трима души знаеха за него. Единият бе непосредственият ми началник, Лукас Карнър. Другият беше Джули. Засега това бе единственият убит от мен човек.
А Греъм бе първият, убит от Бера.
— Хванахме го на летището — обясни Бера. — Носеше шапка. Съжалявам, че не й обърнах внимание, щяхме да действаме по-бързо. Започнахме да го приближаваме с инжекционни пистолети. Той се обърна и ни видя. Пъхна ръка под шапката си и падна.
— Самоуби ли се?
— Ъхъ.
— Как?
— Вижте главата му.
Доближих се до масата, като се стараех да не преча на лекаря. Той изпълняваше стандартната процедура, опитвайки се да извлече информация от мъртъв мозък чрез индукция. Но не успяваше особено.
Върху главата на Греъм имаше плоска продълговата кутийка. От черна пластмаса, около два пъти по- малка от тесте карти. Докоснах я и веднага разбрах, че е прикрепена към черепа на Греъм.
— Друд. Моделът не е стандартен. Твърде е голям.
— Ъхъ.
По нервите ми рукна течен хелий.
— В нея има захранване.
— Точно така.
— Често съм се питал какво ли си купуват тузарите. Друд без кабел. Боже, тъкмо това бих си пожелал за Коледа.
Бера потрепери целият.
— Не говорете така.
— Знаехте ли, че е токоман?
— Не. Не се осмелявахме да поставим подслушвателно устройство в дома му. Можеше да го открие. Разгледайте това нещо по-внимателно.
Формата му е неправилна, помислих си. Черната пластмасова кутийка е полустопена.
— От нагряване — предположих аз.
— Ъхъ. Включил е захранването на пълна мощност. Изпратил е пълния убийствен заряд право в центъра на удоволствието. И, о боже, това, което продължавам да се питам, Джил, е какво ли е почувствал? Какво е могъл наистина да почувства?
Потупах го по рамото, вместо да му дам смислен отговор. Още дълго имаше да се чуди. Както и аз.
Този човек бе поставил жичката в главата на Оуен. Смъртта му миг от ада ли е била или всички наслади на рая в едно? Миг от ада, надявах се аз, без да съм сигурен.
Но поне Кенет Греъм не се намираше някъде другаде по света, получил ново лице, нови ретини на очите и нови върхове на пръстите от нелегалните банки за органи на Лорън.
— Нищо — рече лекарят. — Изгарянията в мозъка му са много лоши. Просто нищо не се е запазило достатъчно добре, за да извлечем смислена информация от него.
— Продължавайте да опитвате — нареди Бера.
Тихо си тръгнах. Може би по-късно щях да поканя Бера на чашка. Изглежда той имаше нужда. Бера бе един от тези, които изпитваха съчувствие. Знаех, че почти е усетил онзи ужасен прилив на екстаз и разрушение, изпитани от Греъм, когато е напускал света.
