на име Нулевия се оказа компютърно творение, един вид отговарящ автомат.
Чеймбърс не беше чак без пукната пара. След като бил платен откупът, в сметката останали около двайсет хиляди марки. Голяма част от тях отишли за лечението на Шарлот. Попечителите даваха на Холдън достатъчно, за да си плаща обучението и да живее прилично. След като се дипломираше, щеше да поостане нещичко, но то щеше да е за Шарлот.
Изключих екрана и се замислих. Беше преживял шок. И се беше оправил. Някои се оправят, други — не. Радваше се на отлично здраве, което в значителна степен бе свързано с преодоляването на душевната травма. Ако ми беше приятел, бих избягвал определени теми в негово присъствие.
Той обаче бе отскочил назад, обзет от сляп ужас, когато от масата му се надигна писалка и се завъртя във въздуха. Доколко беше нормално това? Просто не знаех. Много бях свикнал с въображаемата си ръка.
Самият Холдън се появи към четири следобед.
Антъни Тилър лежеше по гръб в една хладилна камера. Това лице е било обхванато от страхотни гърчове през последните минути от живота му, но сега нямаше и следа от тях. Беше безизразно, като лицето на всеки мъртвец. Замразените спящи от Гробницата на Вечността изглеждаха по същия начин. Освен това на повечето от тях им личеше, че са в по-лошо състояние от него.
Холдън Чеймбърс го разгледа с интерес.
— Значи ето как изглежда един органоборсаджия.
— Един органоборсаджия може да изглежда както си поиска.
Репликата го накара да се намръщи. Наведе се ниско да огледа лицето на мъртвия. Обиколи хладилната камера, стиснал ръце зад гърба. Искаше да си придаде невъзмутим вид, но все още ме заобикаляше отдалеч. Не мисля, че мъртвият го притесняваше.
Каза същото, което бях казал и аз преди две нощи:
— Не. Не с това лице.
— Е, заслужаваше си да проверим. Да отидем в кабинета ми. По-удобно е.
— Добре — усмихна се той.
В коридорите взе да се бави. Заглеждаше се в отворените кабинети, усмихваше се на всеки, който вдигнеше глава, задаваше с тих глас в повечето случаи доста умни въпроси. Наслаждаваше се на възможността да бъде турист в Щаба на РАМО. Но когато се опитвах да приближа средата на коридора, той изоставаше, така че стигнахме дотам да се движим по двата му края. Накрая го запитах защо го прави.
Помислих, че няма да отговори.
— Заради онзи номер с писалката — отвърна обаче той.
— Какво заради него?
Той въздъхна като човек, който вече е загубил надежда някога да намери подходящите думи:
— Не обичам да ме докосват. Искам да кажа, че с момичета нямам никакви проблеми, но в общия случай не обичам да ме докосват.
— Аз не съм…
— Бихте могли обаче. И то без аз да знам. Не можах да го видя, може би нямаше и да го почувствам. Просто ми изкарахте цензурираните дяволи, като се пресегнахте така през телефонния екран! Не е прието един телефонен разговор да е толкова… толкова интимен. — Внезапно той млъкна и се загледа напред в коридора. — Това не е ли Лукас Гарнър?
— Да.
— Лукас Гарнър! — Обзет бе от страхопочитание и възхищение. — Той е шеф на всичко, нали? На колко години е вече?
— Над сто и осемдесет. — Помислих си дали да не ги запозная, но столът на Люк отлетя в друга посока.
Кабинетът ми беше достатъчно голям за мен — бюрото, два стола и редица кранчета на стената. Налях му чай, а за себе си кафе.
— Ходих да видя сестра ви — рекох аз.
— Шарлот ли? Как е тя?
— Съмнявам се, че се е променила от последния път, когато сте я видели. Не забелязва нищо около себе си… като се изключи един момент, в който се обърна и се вгледа в мен.
— Защо? Какво направихте? Какво казахте? — запита той.
Е, стигнахме до това.
— Споменах на нейния лекар, че същата банда, която я е отвличала вече веднъж, може да я потърси отново.
Странни неща ставаха около устата му. Изумление, страх, отказ да повярва.
— Какво, да го заглушат дано, ви накара да го кажете?
— Това е просто една възможност. Вие двамата сте наследници на трупче. Може би Тилър Убиеца ви е наблюдавал, когато е забелязал мен да ви гледам така. Не е могъл да го понесе.
— Не, не допускам, че… — Опитваше се да го приеме леко, но не му се удаде. — Сериозно ли мислите, че могат да искат да отвлекат мен… и нея… отново?
— Възможно е — повторих. — Ако Тилър е бил в ресторанта, може да ме е забелязал заради летящата ми цигара. Тя е по-отличителен белег от лицето ми. Не се безпокойте толкова. Поставили сме в тялото ви пулсатор, който можем да проследим, където и да ви отведат.
— В моето тяло ли? — Това явно не му се хареса особено (твърде интимно?), но не повдигна въпроса.
— Холдън, непрекъснато се питам какво може да са направили на сестра ви…
Той ме прекъсна хладно.
— Престанах да си задавам този въпрос преди много време.
— … което да не са направили на вас. Не само от любопитство. Ако лекарите знаеха какво й е сторено, ако знаеха какво се крие в паметта й…
— По дяволите! Да не мислите, че не искам да й помогна? Та тя ми е сестра!
— Добре, добре. — За какво в крайна сметка се правех на психиатър? Или по-скоро на детектив? Той не знаеше нищо. Намираше се в окото на урагана и сигурно му се повдигаше и му бе писнало от това. Би трябвало да го изпратя у дома.
Той заговори пръв. Едва го чувах.
— Знаете ли какво ми направиха на мен? Блокиране на нервите във врата. Някаква джунджурийка, прикрепена хирургически към тила ми. Не чувствах нищо от шията надолу и не можех да се движа. Поставиха ми това нещо, проснаха ме на едно легло и започнаха да ме режат. Девет дни. От време на време ми включваха нервите, за да пийна и хапна нещо и да отида до тоалетната.
— Някой казвал ли ви е, че ще ви разфасоват за материал, ако не получат откупа?
Той се замисли.
— Н-не. Можех добре да си го представя и сам. Никой не ми каза нищо през цялото време. Отнасяха се към мен, като че ли бях мъртъв. Изследваха ме в продължение на, о, струваше ми се дълги часове, като ме опипваха и мушкаха с ръце и инструменти, като ме обръщаха насам-натам, сякаш бях парче месо. Нищо не чувствах, но всичко виждах. Ако са го направили и с Шарлот… тя навярно си мисли, че е мъртва. — Гласът му укрепна. — Това съм го разказвал много пъти — на РАМО, на д-р Хартмън, на лекарския екип в Уошбърн. Нека да оставим тази тема, може ли?
— Разбира се. Съжалявам. Не сме научени да сме особено тактични в тази работа. Знаем само да задаваме въпроси. Всякакви въпроси.
И все пак, все пак онова изражение на лицето й.
Докато го изпращах, му зададох още един въпрос. Почти страничен.
— Какво мислите за втория Законопроект за замразяването?
— Все още нямам право на ОН глас.
— Не това питах.
Той ме изгледа войнствено настроен.
— Слушайте, става дума за много пари. Много пари. Биха стигнали за лечението на Шарлот до края на
