Чух шипящия звук, едва когато бе стигнал почти до мен. Вдигнах глава и видях как столът върху въздушна възглавница на Люк Гарнър ловко се плъзна през вратата. Шефът ме изгледа за миг, после запита:
— За какво си толкова начумерен?
— Заради пълното нищо, което получаваме вместо резултати.
— Аха. — Той спусна стола на пода. — Започва да изглежда, като че ли Тилър Убиеца не е изпълнявал никаква задача.
— И това разваля цялата работа, нали? Построих много неща, само заради два лъча зелена светлина. Бивш органоборсаджия се опитва да надупчи агент на РАМО и ние веднага хвърляме десетки хиляди човекочаса и седемдесет или осемдесет часа процесорно време на компютъра. Да бяха планирали да ни вържат по този начин, нямаше да го сторят по-добре.
— Знаеш ли, мисля, че би го приел като лична обида, ако Тилър е стрелял по теб, просто защото не те е харесал.
Не можах да не се засмея.
— Колко лично трябва да го приема?
— Така е по-добре. А сега ще престанеш ли да се измъчваш? Самата хипотеза предполагаше далечно планиране. Знаеш какво представлява разтъпкването. Заложихме доста човешки усилия, защото шансовете ни се струваха добри. Погледни колко много органоборсаджии щяха да са в играта, ако бе истина! Бихме имали възможност да ги пипнем всичките. Но ако нищо не излезе, защо трябва да се измъчваш?
— Заради втория Законопроект за замразяването — отвърнах аз, сякаш той не знаеше.
— Да бъде Волята на народа.
— Цензурирайте народа! Той убива онези мъртви хора!
Лицето на Гарнър се разтрепери по странен начин.
— Какво смешно има? — попитах аз.
Той остави смеха си да отекне. Прозвуча като пиленце, писукащо за помощ.
— Цензурирай. Заглуши. Едно време тези думи не бяха ругатни. Бяха просто евфемизми. Използваха се в книги или по телевизията, когато човек искаше да вмъкне дума, която не му позволяваха да употреби.
— Думите са смешни — вдигнах рамене. — Проклет е бил специален термин в теологията, ако човек го погледне от тази страна.
— Знам, но те звучат смешно. Започнеш ли да казваш „цензурирай“ и „заглуши“, това ти разваля мъжествения облик.
— Цензурирайте мъжествения ми облик. Какво ще правим с наследниците на трупчета? Ще оттеглим ли наблюдението?
— Не. Вече сме заложили твърде много. — Гарнър се загледа замислено в една от голите стени на кабинета ми. — Нямаше ли да е по-хубаво, ако можехме да убедим десет милиарда души да използват протези вместо трансплантати?
В дясната ми ръка и в лявото ми око се разгоря вина.
— Протезите не чувстват нищо — казах аз. — Можех да се съглася да заменя ръката си с протеза… — Проклет да съм, имах избор! — … но откъде да взема око? Люк, да предположим, че могат да ви присадят нови крака. Ще ги вземете ли?
— О, господи, иска ми се да не беше питал — рече той горчиво.
— Съжалявам. Оттеглям въпроса си.
Той се навъси. Не беше честно да се задава такъв въпрос. Все още го болеше, а не можеше да изплюе камъчето.
— Имате ли някаква особена причина да ме посетите? — попитах аз.
Люк се отърси.
— Да. Имах впечатлението, че приемаш всичко като личен неуспех. Отбих се да ти повдигна настроението.
Разсмяхме се и двамата.
— Слушай — поде той, — има по-лоши неща от проблема с банките за органи. Когато бях млад — на твоите години, детето ми — почти бе невъзможно да се осъди някой за углавно престъпление. Доживотните присъди не бяха за цял живот. Психологията и психиатрията, такива, каквито бяха, се занимаваха с лекуване на криминални престъпници, за да ги върнат към обществото. Върховният съд на Съединените щати за малко не обяви смъртната присъда за неконституционна.
— Звучи чудесно. И какво стана?
— Живеехме във впечатляващо царство на терора. Много хора бяха убивани. Междувременно трансплантационната технология все повече се подобряваше и усъвършенстваше. Накрая Върмонт превърна банките за органи в официален начин за екзекутиране. И тази идея се разпространи с невероятна, дяволска бързина.
— Да. — Спомних си лекциите по история.
— Сега даже нямаме затвори. В органовите банки винаги цари недостиг. Веднага щом ОН гласува смъртна присъда за някое престъпление, повечето хора престават да го извършват. Естествено.
— Затова сега получаваме смъртна присъда за раждане на деца без разрешение, за укриване на доходи от облагане или за минаване на твърде много кръстовища на червена светлина. Люк, видях какво става с хората, когато гласуват за все повече и повече смъртни присъди. Те губят уважението си към живота.
— Но и другото положение бе също толкова лошо, Джил. Не го забравяй.
— Само че получаваме смъртна присъда за това, че сме бедни.
— Законът за замразяването ли? Няма да го защитавам. Но той е наказание, задето си бедняк и мъртвец.
— Това углавно престъпление ли трябва да е?
— Не, но и така няма особен смисъл. Ако някой очаква да го съживят, трябва да е готов да си плати болничните такси. Да, виждам, изчакай за момент. Знам, че мнозина от групата на просяците са оставили под попечителство пари, които са били пометени от депресии или лоши инвестиции. Защо, по дяволите, мислиш, че банките взимат лихва върху заемите? На тях им се плаща за риска. Рискът, че заемът може да не бъде изплатен.
— Вие гласувахте ли за Закона за замразяването?
— Не. Разбира се, че не.
— Трябва да се готвя за борба. Благодаря ви, че се отбихте, Люк.
— Няма защо.
— Не преставам да си мисля, че десет милиарда гласоподаватели рано или късно ще си проправят път и до мен. Хайде, усмихнете се. Кой би искал вашия черен дроб?
Гарнър се изкикоти.
— Някой може да ме убие заради скелета ми. Не за да го сложи в себе си, а в музей.
Оставихме въпроса дотук.
Новините гръмнаха след няколко дни. Редица североамерикански болници отдавна бяха започнали да съживяват трупчета.
Как бяха запазили тайната беше загадка. Онези трупчета, които бяха оживели след операцията — двайсет и двама от трийсет и пет опита, бяха клинично живи от десетина месеца, а в съзнание от доста по- кратък период.
През цялата следваща седмица това бе единствената новина. Тафи и аз гледахме интервюта с мъртъвците, с лекарите, с членове на Съвета за сигурност.
Постъпката не беше незаконна. Като реклама срещу втория Законопроект за замразяването обаче се оказа грешка.
Всички съживени трупчета бяха душевноболни. Иначе защо да рискуват?
Някои от пациентите бяха умрели, защото лудостта им бе причинена от увреждане на мозъка. Останалите бяха… излекувани, но само в биохимичен смисъл. Всеки от тях е бил ненормален достатъчно дълго, за да решат лекарите му, че случаят е безнадежден. Сега тези хора бяха попаднали в чужда страна, докато собствените им домове бяха завинаги загубени в пелената на времето. Съживяването ги бе спасило
