от грозна, унизителна смърт в ръцете на мнозинството от човешката раса, съдба по вкуса на канибали и вампири. Болните от параноя съвсем не бяха изненадани. Останалите бяха сякаш поразени от параноя.
По тъпокуба ги даваха като група изплашени душевноболни пациенти.
Една нощ гледахме поредица от интервюта върху големия екран в стената на спалнята на Тафи. Не бяха водени добре. Твърде много ги питаха „Как намирате чудесата на настоящето?“, докато бедните глупаци още не бяха излезли напълно от черупките си, за да знаят или да ги е грижа. Някои от тях не вярваха в нищо, което им казваха или показваха. Други ги интересуваше единствено усвояването на космоса — предимно работа на поясарите, която гласоподавателите на Земята се стремяха да пренебрегват. По- голямата част от интервютата бяха на нивото на последното, в което репортерът обясняваше на една жена, че тъпокубът не е куб, а названието му само подсказва триизмерния ефект. Горката жена бе съвсем объркана, пък и не беше от най-схватливите.
Тафи седеше на леглото със скръстени крака и решеше дългата си черна коса, така че тя се спускаше върху раменете й на бляскави къдри.
— Тази е една от първите — каза Тафи критично. — Мозъкът й може да е изпитвал кислороден глад по време на замразяването.
— Така разсъждаваш ти. А всеки среден гражданин забелязва начина, по който се държи. Очевидно не е готова да се включи в обществото.
— Проклет да си, Джил, тя е жива. Не трябва ли това да е достатъчно чудо в очите на всеки?
— Вероятно. Но може би средният гражданин я е харесвал повече в предишния й вид.
Тафи ожесточено задърпа гребена от гняв.
— Те са живи.
— Чудя се дали са съживили Левитикъс Хейл.
— Левити…? О-о! Не и в Сейнт-Джон. — Тафи работеше там. Щеше да знае.
— Не съм го виждал по тъпокуба. Сигурно са го съживили — рекох аз. — С това патриархално лице ще направи голямо впечатление. Може дори да опита номера с месията. „Да, братя. Възкръснах от мъртвите, за да ви поведа…“ Още никой от другите не го е опитал.
— И по-добре. — Ръката й забави движенията си. — Много от тях са починали в процеса на размразяването и след него. От спукване на клетъчните стени.
Десетина минути по-късно станах и взех телефона.
— Важно ли е?
— Навярно не. — Обадих се в Гробницата на вечността в Ню Джърси. Знаех, че ще се чудя, докато наистина не се учудих.
Г-н Рестарик бе нощна смяна. Изглежда се радваше, че ме вижда. Би се зарадвал на всеки, който му се обади отново. Дрехите му бяха същата смесица от някогашни моди, но сега не ми се сториха толкова анахронични. Тъпокубът беше залят от трупчета с дрехи от тяхното си време.
Да, спомнял си за мен. Да, Левитикъс Хейл все още си бил на мястото. Болниците взели двама от поверениците му, като и двамата оцелели, съобщи ми гордо той. Администраторите искали да вземат и Хейл. Харесали вида му и рекламната му стойност, датираща като самия него от миналия век. Не успели обаче да получат разрешение от най-близкия му родственик.
Тафи ме гледаше как зяпам празния екран.
— Какъв е проблемът?
— Децата на Чеймбърс. Нали си спомняш. Холдън Чеймбърс, наследника на трупче? Излъгал ме е. Отказал да даде на болниците разрешение да съживят Левитикъс Хейл. Преди година.
— О! — Тя се замисли, след което реагира с типично за нея великодушие. — Доста пари за това просто да не подпишеш една хартийка.
Тъпокубът показваше някакъв стар филм, адаптация на шекспирова пиеса. Превключихме го на пейзаж и легнахме да спим.
Отстъпвам назад, отстъпвам. Приближава се призракът, съставен от части, използващ нечия ръка, нечие око, плеврата на Лорън с нечий бял дроб и нечий друг бял дроб, мога да почувствам всичко това вътре в него. Ужасно. Бъркам по-надълбоко. Нечие сърце подскача като рибка в ръката ми.
Тафи ме откри в кухнята, където правех горещ шоколад. За двама. Много добре знаех, че и тя не може да спи, когато не намирам мира.
— Защо не ми го разкажеш? — попита тя.
— Защото е страшно.
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. — Тя дойде в прегръдките ми и потри бузата си в моята.
— За да излея отровата от себе си? — казах в ухото й. — И да я прелея в тебе.
— Добре.
Можех да го разбирам и тъй, и иначе.
Шоколадът беше готов. Освободих се от прегръдката й и го налях, като добавих няколко капки бърбън. Тя отпи замислено.
— Винаги ли е Лорън? — запита Тафи.
— Да. Проклет да е.
— И никога… този, когото преследваш сега?
— Анубис ли? Никога не съм се занимавал с него. Той бе задача на Бера. И във всеки случай се оттегли преди да завърши обучението ми. Отстъпи територията си на Лорън. Пазарът на материал беше толкова слаб, че Лорън трябваше да разшири двойно района си, само за да може да продължи. — Говорех твърде много. Отчаяно исках да приказвам с някого, да си възвърна усета за действителността.
— Как са го направили, ези-тура ли са хвърляли?
— За какво? О, не. Никога не е ставало въпрос кой ще се оттегли. Лорън беше болен човек. Именно затова трябва да се е захванал с тази работа. Необходим му е бил запас от трансплантати. И повече не е могъл да се измъкне, защото се е нуждаел от постоянни инжекции. Прагът на поносимост трябва да му е изиграл лоша шега. Анубис е нещо друго.
Пийваше си от шоколада. Не й трябваше да знае всичко това, но не можех да се спра.
— Анубис е сменял части от тялото си, както му хрумне. Никога няма да го хванем. Сигурно се е преобразил напълно, когато се е… оттеглил.
Тафи ме докосна по рамото.
— Нека да се върнем в леглото.
— Хубаво. — Но моят глас продължаваше да звучи в главата ми.
Единственият му проблем са били парите. Как да скрие такова огромно богатство? И новата самоличност. Появила се отникъде нова личност с куп подозрителни пари… и ако се е опитал да живее някъде другаде, чуждият акцент също. Тук обаче имаше малки възможности да се живее незабелязано, а той е бил известен… Отпих от шоколада, загледан в пейзажа, излъчван от тъпокуба. Какво е можел да направи, за да изглежда новата му самоличност убедителна?
Пейзажът представляваше нощ над планински връх, голи ръбести скали върху фона на рунтави облаци. Успокоителен.
Хрумна ми нещо, което е можел да направи.
Станах от леглото и се обадих на Бера.
Тафи ме наблюдаваше изумена.
— Три сутринта е — посочи тя часовника.
— Знам.
Лайла Бера беше сънена, гола и готова да убие някого. Мен.
— Джил, дано да е сериозно — рече тя.
— Сериозно е. Кажи на Джексън, че мога да намеря Анубис.
Бера изникна до нея и запита:
— Къде?
Прическата му като по чудо бе непокътната — пухкаво черно глухарче, готово да се пръсне. Очите му се затваряха, лицето му бе намръщено заради събуждането и беше гол като… като мен, ако там бе въпросът. Тази работа беше по-важна от добрите маниери.
