Казах му къде бе Анубис.
И привлякох цялото му внимание. Говорех бързо, като описвах междинните стъпки.
— Дали звучи правдоподобно ли? Не знам. Сега е три сутринта. Не съм сигурен, че разсъждавам трезво.
Бера прекара ръце през косата си с ловко енергично движение, което изцяло разбърка естествения й вид.
— Защо не съм се сетил досега? Защо никой не се е сетил?
— Защото е прахосничество. Когато материалът от един осъден убиец може да спаси десетина живота, просто не ти хрумва, че…
— Така-така-така. Зарежи това. Какво ще правим?
— Ще предупредим Щаба. После ще се обадим на Холдън Чеймбърс. Бих могъл да проверя, просто докато си говорим. Иначе ще трябва да отидем при него.
— Да. — Бера се усмихна въпреки болката от прекъснатия сън. — Няма да му се понрави обаждане в три часа през нощта.
Белокосият мъж ми съобщи, че Холдън Чеймбърс не може да бъде обезпокояван. Вече протягаше ръка към (митичния) бутон за изключване, когато рекох:
— Акция на РАМО, въпрос на живот и смърт — като показах личната си карта на РАМО. Той кимна и ме свърза.
Доста убедително. Но някои от движенията ги бе изпълнявал по същия начин всеки път, когато се обаждах. Чеймбърс се появи, облечен в здравата измачкана пижама. Отстъпи на няколко крачки (от предпазливост срещу призрачни нашествия?) и притеснено седна в края на едно водно легло. Потърка очи и заяви:
— Цензурирай го, учил съм до след полунощ. Какво има?
— В опасност сте. В непосредствена опасност. Не се паникьосвайте, но и не си лягайте пак. Ние ще дойдем при вас.
— Шегувате се. — Той разгледа лицето ми върху телефонния екран. — Не се шегувате, нали? До-о- обре, ще се облека. Каква е тази опасност?
— Не мога да ви обяснявам сега. Не ходете никъде.
Отново се обадих на Бера. Срещнахме се във фоайето. Използвахме неговото такси. Ако в процепа за кредитна карта на кое да е такси се пъхне лична карта на РАМО, колата става полицейска.
— Не можа ли да определиш?
— Не, беше се отдалечил на твърде голямо разстояние. Трябваше да кажа нещо, така че го предупредих да не ходи никъде.
— Питам се дали идеята ти бе добра.
— Няма значение. Анубис разполага само с около петнайсет минути, за да предприеме нещо, а дори и след това бихме могли да го проследим.
Не отговори веднага на позвъняването ни. Навярно се изненада, че ни заварва пред вратата си. Обикновено не можете да влезете в асансьора от паркинга на покрива, докато някой наемател не ви пусне. Личната карта на РАМО обаче отключва повечето врати. Търпението на Бера се изчерпа.
— Мисля, че е офейкал. По-добре да се обадим…
Чеймбърс отвори вратата.
— Е добре, каква е цялата тази история? Как… — Видя пистолетите ни.
Бера силно блъсна вратата и се втурна надясно. Аз се втурнах наляво. Тези малки апартаменти не разполагат с много места за криене. Водното легло беше изчезнало, заменено от Г-образна кушетка и масичка за кафе. Зад кушетката нямаше нищо. Бях взел банята под прицел, когато Бера отвори вратата й с ритник.
Нямаше никой друг освен нас. Чеймбърс смени учуденото си изражение с усмивка и запляска с ръце. Аз се поклоних.
— Наистина трябва да е било много сериозно — каза той. — Каква беше тази опасност? Не можехте ли да почакате до сутринта?
— Да, но нямаше да мога да спя — отвърнах, като се приближих към него. — Ще ви дължа едно голямо и тлъсто извинение, ако това не се окаже вярно.
Той отстъпи назад.
— Стойте мирно. Ще трае само секунда. — Пак тръгнах към него. Сега вече Бера беше зад гърба му. Стигнал бе, без да бърза. Дългите му крака подвеждаха за скоростта му на движение.
Чеймбърс отново отстъпи, дръпна се назад, блъсна се в Бера и изпищя от изненада. Поколеба се, после се метна към банята.
Бера се пресегна, обви с една ръка кръста на Чеймбърс, а с другата притисна ръцете му към тялото. Чеймбърс се дърпаше като луд. Заобиколих ги отдалеч, движейки се странично, за да избегна ритащите крака на Чеймбърс и протегнах въображаемата си ръка към лицето му.
Той замръзна. После остро извика.
— Ето от какво се уплашихте — казах му аз. — Никога не сте знаели, че мога да бръкна през екрана на телефона и да направя това. — Бръкнах в главата му и опипах меките мускули, зърнестата кост и подобните на мехурчета кухини на синусите. Той тръсна глава, но ръката ми се премести с нея. Прокарах върховете на въображаемите си пръсти по гладката вътрешна повърхност на черепа му. Там беше. Хребетът на белег, който едва се надигаше над останалата кост, твърде мъничък, за да бъде открит с рентгенови лъчи. Описваше затворена крива от основата на черепа през слепоочията, за да пресече очните дупки.
— Той е — рекох.
— Свиня! — изрева Бера в ухото му.
Анубис се свлече в ръцете му.
— Не мога да открия къде е свързан с гръбначния мозък. Трябва да са трансплантирали и гръбначния мозък — цялата централна нервна система. — Намерих белези по гръбначните прешлени. — Точно това са направили, наистина.
Анубис се обади, като че ли нищо не беше станало, сякаш бе загубил игра на шах:
— Добре, разкрихте ме. Признавам. Нека да поседнем.
— Разбира се. — Бера го хвърли на кушетката. Той се настани, давайки си вид на изненадан от лошото поведение на Бера. За какво толкова се тръшкаше този човек?
Бера му отвори очите.
— Свиня такава. Да го унищожиш и да превърнеш бедното момче в носител. Никога не се бяхме замисляли за трансплантация на мозъка.
— Чудно е, че аз самият си помислих. Материалът от един донор е на стойност над един милион марки с хирургическите разноски. Защо ще му е на някого да използва целия донор за един трансплантат? Но след като веднъж помислих за това, всичко взе да си идва на мястото. Материалът тъй или иначе не ставаше за продан…
Странно — двамата говореха, сякаш се познаваха отдавна. Не са много хората, към които един органоборсаджия ще се държи като към хора, но РАМО са от тях. В известен смисъл и ние сме органоборсаджии.
Бера го държеше под прицела на звуков пистолет. Анубис не му обръщаше внимание.
— Единственият проблем бяха парите — заяви той.
— Тогава се сетихте за наследниците на трупчета — рекох аз.
— Да. Тръгнах да търся богати трупчета с млади и здрави наследници по права линия. Левитикъс Хейл изглеждаше подходящ. Беше първият, когото забелязах.
— Той е доста забележителен, нали? Здрав мъж на средна възраст, спящ сред всички останали, очукани от катастрофи. Само двама наследници, и двамата сираци, единият малко затворен в себе си, другият… Какво й направихте на Шарлот?
— На Шарлот Чеймбърс ли? Накарахме я да полудее. Налагаше се. Тя беше единствената, която би забелязала, ако Холдън Чеймбърс изведнъж станеше твърде различен.
— Какво й направихте!
