Обадихме се на Петърфи от колата. Беше си в къщи. Дребен мъж, възмургав, с благо лице и права, бляскава черна коса, започнала да оплешивява над челото. Очите му мигаха и се свиваха, като че ли светлината бе твърде ярка, и имаше измачкания вид на човек, който е спал с дрехите си. Запитах се дали не сме нарушили следобедната му дрямка.
Да, би се радвал да помогне на полицията при разследването на убийство.
Общежитието на Петърфи беше като плочка от стъкло и бетон, кацнала върху лицето на една крайбрежна скала в Санта Моника. Апартаментът му гледаше към морето.
— Скъп е, но си заслужава заради гледката — каза той, като ни покани да седнем във всекидневната.
Завесите бяха спуснати срещу следобедното слънце. Петърфи се бе преоблякъл. Забелязах буцата в горната част на левия му ръкав, където капсулата с инсулин и автоматичното подхранващо устройство бяха прикрепени към костта на ръката.
— Е, какво мога да направя за вас? Не ви чух да споменавате кой е бил убит.
Валпредо му каза. Беше шокиран.
— О, боже! Рей Синклер. Само не знам как ще се отрази това върху… — Изведнъж млъкна.
— Моля ви, продължете — настоя Валпредо.
— Работехме заедно върху нещо. Нещо… наистина революционно.
Междузвезден двигател ли?
Беше изумен. Но се пребори със себе си и рече:
— Да. Смяташе се, че трябва да го държи в тайна.
Признахме, че сме виждали апарата в действие. Как можеше свиването на времето да служи за междузвезден двигател?
— Не е точно така — възрази Петърфи. Отново превъзмогна себе си. — През цялото време е имало неколцина оптимисти, които просто са мислили, че след като масата и инерцията винаги са били свързвани въз основа на човешкия опит, не е нужно тази връзка да е всеобщ закон. Това, което Рей и аз направихме, бе да създадем условия за ниска инерция. Разбирате ли…
— Безинерционен двигател!
Петърфи енергично закима.
— Да, по принцип. Здраво ли е устройството? Ако не…
Успокоих го по този въпрос.
— Добре. Тъкмо щях да кажа, че ако е била унищожена, бих могъл да я създам наново. Сам свърших повечето работа по построяването й. Рей предпочиташе да работи с мозъка, а не с ръцете си.
Посещавал ли е Петърфи снощи Синклер?
— Не. Вечерях в ресторант надолу по брега, после се върнах у дома и гледах холостената. За кой час ми е нужно алиби? — попита той на шега.
Валпредо му го уточни. Шеговитата усмивка се превърна в нервна гримаса. Не, излязъл от „Мейл Шърт“ малко след девет. Не можеше да докаже къде е бил след този час.
Имаше ли някаква представа кой би поискал да убие Реймънд Синклер?
Петърфи не желаеше да отправя директни обвинения, както разбрахме. Можеше да е някой, с когото бе работил в миналото, или някой, когото бе обидил. Рей смяташе по-голямата част от човечеството за глупаци. Или… бихме могли да разгледаме случая с разрешителното на брата на Рей.
— Разрешителното на Едуард Синклер ли? — обади се Валпредо. — Какво е станало?
— Наистина бих предпочел да научите историята от някой друг. Може би знаете, че на Едуард Синклер му бе отказано правото да има деца заради наследствено болно сърце. И внукът му го има. Поставя се въпросът дали наистина той е свършил работата, която му е донесла разрешителното.
— Но това трябва да е било преди четирийсет или петдесет години. Как може да доведе до убийство сега?
Петърфи обясни търпеливо.
— Едуард се сдоби с дете благодарение на специално разрешително за изключение в рамките на Законите за раждаемостта. А сега има двама внуци. Да допуснем, че тази история се преразгледа. Внуците му ще загубят правото да имат деца. Те ще са незаконни. Дори могат да загубят правото си на наследство.
Валпредо кимаше.
— Да. Ще проучим този въпрос, със сигурност.
— Самият вие неотдавна сте подали молба за такова разрешително. Предполагам вашият… ъ-ъ-ъ…
— Да, диабетът ми. По никакъв начин не пречи на живота ми. Знаете ли от колко време използваме инсулин срещу диабета? Почти от двеста години! Тогава какво значение има, че съм диабетик? Дори да се предаде на децата ми.
Гледаше ни в очакване на отговор. Но не получи.
— Законите за раждаемостта обаче ме лишиха от деца. Знаете ли, че загубих съпругата си, защото Съветът ми отказа разрешително? А го заслужавах. Трудът ми върху плазмените потоци в слънчевата протосфера… Е, няма да ви изнасям лекция по въпроса, нали? Но той може да се използва за предсказване на протонните бури в близост до всяка звезда от тип G. Всеки колониален свят дължи нещо на труда ми!
Преувеличава, помислих си. Протонните бури оказваха влияние предимно на минните операции в астероидите…
— Защо не отидохте в Пояса? — запитах аз. — Там биха ви почитали заради труда ви, а и няма Закони за раждаемостта.
— Разболявам се извън Земята. От биоритмите е, няма нищо общо с диабета. Половината човечество страда от нарушение на биоритмите.
Изпитах съжаление към този човек.
— Все още можете да получите разрешително. За работата си върху безинерционния двигател. Това не би ли върнало жена ви?
— Не… знам. Съмнявам се. Оттогава минаха две години. Във всеки случай не може да се каже какво ще реши Съветът. Миналия път мислех, че ще получа разрешително.
— Ще ми позволите ли да разгледам ръцете ви?
Той ме изгледа учудено.
— Какво?
— Бих желал да разгледам ръцете ви.
— Много любопитно искане. Защо?
— Има голяма вероятност снощи убиецът на Синклер да си е наранил ръката. А сега ще ви напомня, че действам от името на полицията на ОН. Ако сте бил засегнат от страничните ефекти на евентуален космически двигател, такъв, който би могъл да се използва от колонисти от Земята, значи укривате веществено доказателство за… — Млъкнах, защото Петърфи бе станал и си сваляше туниката.
Не му беше приятно, но стоя мирен за прегледа. Ръцете му изглеждаха нормално. Прокарах собствените си ръце по всяка от тях, свих ставите му, разтрих кокалчетата. Вътре в плътта плъзнах върховете на въображаемите си пръсти по дължината на костите. На седем сантиметра под раменната става костта бе станала на възел. Опипах мускулите и сухожилията…
— Дясната ви ръка е трансплантат — констатирах аз. — Трябва да е била оперирана преди около шест месеца.
— Може би не си давате сметка — наежи се той, — но хирургическата намеса за пришиване на собствената ми ръка би показала същите белези.
— Такъв ли е случаят?
Гневът го накара да говори по-точно.
— Да. Извършвах опит и стана експлозия. Ръката ми беше почти откъсната. Привързах й турникет и успях да стигна до автодоктора, преди да изгубя съзнание.
— Можете ли да го докажете?
— Съмнявам се. Никога и на никого не съм казвал за този инцидент, а автодокторът едва ли пази
