записите. Във всеки случай мисля, че за вас ще е още по-трудно да го докажете.
— Така е.
Петърфи си облече отново туниката.
— Свършихте ли вече? Много съжалявам за смъртта на Рей Синклер, но не виждам какво общо може да има тя с глупостта ми отпреди шест месеца.
И аз не виждах. Тръгнах си.
Отново в колата. Беше седемнайсет и двайсет — можехме да хапнем по пътя към дома на Полин Уртиел.
— Мисля, че бе трансплантат. А той не искаше да го признае. Трябва да е ходил при някой органоборсаджия.
— Защо ще го прави? Не е чак толкова трудно да се вземе ръка от обществените банки за органи.
Замислих се върху това.
— Прав си. Но ако е нормален трансплантат, ще има запис. Е, може да се е случило и така, както казва.
— Аха.
— Какво ще кажеш за следното? Извършвал е опит и той е бил незаконен. Нещо, което би могло да предизвика замърсяване в града или дори да има нещо общо с радиацията. Получил е радиационни изгаряния по ръката. Ако отидел в обществена банка за органи, са щели да го арестуват.
— И това се покрива с фактите. Можем ли да го докажем?
— Не знам. Иска ми се. Той би могъл да ни каже как да открием онзи, за когото е работил. Нека поразровим малко. Навярно ще успеем да открием върху какво е работил преди шест месеца.
Полин Уртиел отвори вратата в мига, в който позвънихме.
— Здравейте! Току-що си дойдох. Мога ли да ви предложа по едно питие?
Отказахме. Въведе ни в мъничко апартаментче с куп мебели, сгъващи се в тавана. Сега се виждаха канапе и масичка за кафе. Останалите неща съществуваха като очертания по тавана. От гледката през картинния прозорец секваше дъхът. Тя живееше близо до върха на Иглата на Линдстетър, на около триста етажа над съпруга си.
Беше висока и стройна, със структура на лицето, която би била женствена за мъж. За жена изглеждаше съвсем леко мъжка. Добре оформените гърди можеха да са от плът или пластмаса, но и в двата случая хирургически присадени.
Тя свърши със забъркването на голяма напитка и се присъедини към нас върху канапето. Започнаха въпросите.
Имаше ли някаква представа кой би могъл да иска смъртта на Реймънд Синклер?
— Надали. Как е починал?
— Някой е разбил черепа му с ръжен — отговори Валпредо.
Ако не споменеше генератора, и аз нямаше да го сторя.
— Колко старомодно. — Контраалтът й стана леден. — И то с неговия собствен ръжен, предполагам. От собственото му сандъче до камината. Този, когото търсите, е традиционалист. — Изгледа ни над рамките на очилата си. Очите й бяха огромни, клепачите украсени с полупостоянна татуировка на чифт веещи се флагчета на ОН. — Това не помага много, нали? Бихте могли да попитате някой, който е работил с него върху последния му, какъвто и да е бил, проект.
Звучеше като думите на Петърфи, помислих си аз. Но Валпредо рече:
— Задължително ли е да е имал сътрудник?
— Обикновено в началото работи сам. Но някъде по средата включва хора, за да решат каква ще е реалната опитна постановка и да я изградят. На практика никога не е правил нищо сам. Всичко бе само в паметта на компютъра. За да стане действителност, му трябваше някой друг. А той никога не признаваше заслугите на другите.
Тогава хипотетичният му сътрудник трябва да е разбрал колко малко се зачита работата му и… Но Уртиел поклати глава.
— Говоря за някой психично болен, не за човек, който наистина е бил измамен. Синклер никога не предлагаше дори и частица участие в това, което правеше. Винаги показваше дяволски ясно какво и защо става. Знаех какво върша, когато му построих прототипа на Огне-Стоп, и знаех какво правя, когато го напуснах. Всичко беше негово. Той използваше опита ми, не мозъка ми. Исках да създам нещо оригинално, нещо мое.
Имаше ли Полин някаква представа какъв е бил настоящия проект на Синклер?
— Съпругът ми може да знае. Лари Хикс, живее в същата сграда. Пуска загадъчни намеци, а когато поискам повече подробности, ми показва ей-тази усмивка… — Внезапно тя самата се усмихна. — Ще разбере, че се интересувам. Но няма да каже.
Време бе да взема думата или никога нямаше да успеем да зададем някои въпроси.
— Аз съм РАМО. Това, което ще ви кажа, е тайна — рекох аз.
И й разказах каквото знаехме за генератора на Синклер. Може би Валпредо ме гледаше с неодобрение, а може би — не.
— Знаем, че полето уврежда човешката ръка за няколко секунди. Това, което искаме да разберем — заявих аз, — е дали убиецът сега не се разхожда сред нас с полуразложена ръка… или крак, ако…
Тя се изправи и смъкна горната половина от дрехата си до кръста.
Приличаше много на истинска жена. Ако не знаех… че защо трябваше да има значение? Днес операциите по промяна на пола бяха цялостни и съвършени. Да върви по дяволите, бях на работа. Валпредо изглеждаше равнодушен и ме изчакваше.
Обходих нейните две ръце с очите си и с трите си ръце. Нямаше нищо. Нито драскотина.
— Краката ми също ли?
— Не, ако можете да стоите върху тях — отвърнах.
Следващият въпрос. Можеше ли изкуствена ръка да функционира в полето?
— Лари ли? Имате предвид Лари! Не сте с всичкия си.
— Приемете го като хипотетичен въпрос.
Тя вдигна рамене.
— Вашето предположение ще е също толкова добро, колкото и моето. Все още няма експерти по безинерционните полета.
— Имаше един. И той е мъртъв — напомних й аз.
— Всичко, което знам, съм научила от сериите за Грей Ленсман по холовизията като дете. — Изведнъж се усмихна отново. — Онази научнофантастична поредица…
— И вие ли? — засмя се Валпредо. — Често я гледах по време на час върху екрана на малък джобен телефон. Един ден учителят ме хвана.
— Сигурно. А после станахме прекалено големи за него. Твърде слабо. Онези безинерционни кораби… Убедена съм, че един безинерционен кораб не би се държал като тях. Навярно не може да се избегне ефектът на свиване на времето. — Отпи дълга глътка от питието си, остави го и каза: — И да, и не. Би могъл да бръкне, но… не схващате ли проблема? Нервните импулси, които задвижват моторите в ръката на Лари, ще постъпват в полето страшно бавно.
— Естествено.
— Но ако Лари стисне, да речем, нещо в ръката си и бръкне в полето с него, навярно юмрукът му ще остане затворен. Ще може да удари Рей с… Не, няма да може. Ръженът ще се движи не по-бързо от ледник. Рей просто ще се отдръпне.
Също така не би могъл и да измъкне ръжена от полето. Юмрукът му не би се свил, след като влезе в полето. Би могъл обаче да се опита и въпреки това да си отиде с невредима ръка, разсъждавах аз.
Знаеше ли Уртиел нещо за обстоятелствата около даването на разрешително на Едуард Синклер?
— О, това е стара история — отговори тя. — Чувала съм за нея, разбира се. Но какво общо може да има тя с убийството на Рей?
— Не знам — признах си. — Просто опипвам почвата.
