— Намерили сме ти експерт — рекох аз. — Може да минеш и без записите на Синклер. Бернат Петърфи казва, че е работил със Синклер. Може и да лъже — по-вероятно е да е работил за него по договор, — но най-малкото знае как действа апарата.
Бера изглежда се зарадва. Записа си адреса на Петърфи. Оставих го в лабораторията да играе с новата си играчка.
Досието от градската морга лежеше отворено на бюрото ми и ме чакаше от сутринта. Два трупа ме гледаха през очните си дупки в почернялата кост. Но не обвиняваха. Бяха търпеливи. Можеха да почакат.
Компютърът бе обработил заявката ми за търсене по образец. Въоръжих се с чаша кафе и започнах да разлиствам дебелия топ на разпечатката. Когато откриех какво бе обгорило двете човешки лица, щях почти да знам и кой го е направил. Ако намериш средството, откриваш и убиеца. А средството трябваше да е уникално или почти такова.
Лазери, лазери — повече от половината предположения на машината изглежда бяха за лазери. Невероятно бе по какъв начин лазерите сякаш се бяха размножили и мутирали навред из промишлеността на хората. Лазерен радар. Лазерна насочваща система за тунелна машина. Някои от предложените модели очевидно бяха неприложими… а един от тях бе твърде подходящ.
Стандартният ловен лазер стреля на импулси. Но може да се модифицира за доста по-дълъг импулс или дори за непрекъснато излъчване.
Нека вземем ловен лазер с дълъг импулс и сложим върху лещата му мрежа. Тя трябва да е достатъчно фина за оптически цели, от порядъка на ангстрьоми. Така при излизането си от мрежата лъчът ще се разпръсне. Вторият импулс ще изпари мрежата и няма да остави никакво веществено доказателство. Мрежата няма да е по-голяма от контактна леща — ако не вярвате на мерника си, можете да носите в джоба си не една, а няколко.
Снабденият с мрежа лазер ще е по-малко ефикасен, отколкото някой обикновен, както и пушката не е толкова ефикасна със заглушител. Мрежата обаче ще направи невъзможно разпознаването на оръжието, с което е извършено убийството.
Помислих си за това и ме побиха студени тръпки. Днес убийството е признат атрибут на политиката. Ако излезеше наяве… Но тъкмо там беше проблемът — изглежда някой вече бе помислил за това. Ако ли не, друг ще се сети. Винаги ще се намери кой.
Написах докладна до Лукас Гарнър. Не можех да си представя никой, който да е в състояние да реши по-добре такъв социологичен проблем.
Нищо друго в топчето на разпечатката не привлече погледа ми. По-късно щеше да се наложи да я прегледам по-подробно. Засега я бутнах настрана и проверих дали няма някакви съобщения.
Бейтс, следователят при смъртни случаи, ми бе изпратил друг доклад. Бяха свършили с аутопсиите на двата овъглени трупа. Нищо ново. Но Архивът бе идентифицирал отпечатъците на пръстите. На двама безследно изчезнали отпреди шест и осем месеца. А-ХА!
Познавах този начин на работа. Дори не погледнах имената. Просто прелистих нататък към разкодирането на гените.
Точно така. Отпечатъците на пръстите не отговаряха на гените. Върховете и на двайсетте пръста трябваше да са трансплантати. Трансплантат бе и скалпът на мъжа — неговата собствена коса е била руса.
Облегнах се назад на стола и се вгледах нежно в холографиите на обгорените черепи.
Проклети кучи синове. Органоборсаджии, и двамата. При наличието на всичкия този материал повечето органоборсаджии постоянно сменяха отпечатъците на пръстите си — и картините на ретината си. Ние обаче никога нямаше да заснемем тези изпепелени очи. Така че, независимо дали оръжието бе странно или не, тези двамата бяха работа за РАМО. Моя работа.
А все още не знаехме какво ги бе убило, нито кой. Едва ли можеше да е съперничеща банда. От една страна, при тях нямаше никаква конкуренция. Трябваше да има предостатъчно работа за всеки органоборсаджия, останал жив след чистката, извършена от РАМО миналата година. От друга страна, защо са били изоставени на плъзгаща се пътека в града? Някоя съперничеща банда би ги разфасовала за собствените си банки за органи. Не прахосвай, за да не искаш.
По силата на тази максима сега имах нещо, с което да се заема сериозно за работа, когато започнеше ловът на майки. Смъртта на Синклер не беше работа за РАМО, а полето му за свиване на времето не бе в областта ми. Докато при този случай бяха изпълнени и двете условия.
Запитах с какво точно са се занимавали двамата мъртъвци. Досието даваше приблизителна оценка на възрастите им — четирийсет на мъжа, четирийсет и три на жената, плюс-минус три години. Твърде стари бяха, за да са обикаляли градските улици за донори. За това се иска младост и мускули. Бих допуснал, че са лекари, които отглеждат трансплантатите и вършат операциите, или търговци, натоварени да съобщават тихичко на евентуалните клиенти, че би могло да им се направи операция, без да чакат две години, докато обществените банки за органи се снабдят с материала.
Следователно: опитали са се да продадат на някого нов бъбрек и са били убити заради непредпазливостта си. Но това би направило убиеца им герой.
Защо тогава да ги крие три дни, а после да ги изнася в края на нощта върху градска плъзгаща се пътека?
Защото са били убити със страшно ново оръжие ли?
Погледнах изгорените лица и се замислих: страшно, наистина. Каквото и да бе използвано, със сигурност трябва да беше оръжие за убиване. Както оптическата решетка върху лазерната леща със сигурност е метод за извършване на убийство.
Значи: тайнствен учен и побърканият му сътрудник, уплашени да не си навлекат гнева на селяните, са треперили върху телата в продължение на три дни, а после са се отървали от тях по този непохватен начин, защото са се паникьосали, когато са започнали да се размирисват. Може би.
Но един потенциален клиент не би имал нужда да използва чисто новото си ужасяващо оръжие. Просто е трябвало да извика полиция, след като си тръгнат. Щеше да изглежда по-добре, ако убиецът бе потенциален донор — тогава би се възползвал в борбата от всичко, което попадне в ръцете му.
Обърнах на снимките на целите тела. Изглеждаха в добро състояние. Не бяха особено отпуснати. Донор не се взима, като му се слагат белезници — използва се пистолет с иглички. Но все пак ви трябват мускули, за да вдигнете тялото и да го пренесете в колата си, и то трябва да го сторите възможно най-бързо. Хм…
Някой почука на вратата ми.
— Влез! — викнах аз.
Влезе Дрю Портър. Едрото му високо тяло запълни кабинета ми, и се движеше с гъвкава походка, която трябва да бе научил на борда.
— Г-н Хамилтън? Бих искал да поговоря с вас.
— Добре. За какво?
Сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Изглеждаше мрачно решителен.
— Вие сте РАМО — рече той. — На практика не разследвате убийството на чичо Рей. Така ли?
— Точно така. Нас ни интересува генераторът. Кафе?
— Да, благодаря. Но знаете всичко за убийството. Помислих си, че ще е добре да поговоря с вас, да изясня някои от собствените си хипотези.
— Слушам ви. — Налях две кафета.
— Ордас мисли, че Джанис го е извършила, нали?
— Възможно е. Не мога да чета мислите на Ордас. Изглежда обаче, че нещата се свеждат до две ясно очертани групи от възможни убийци. Джанис и всички останали. Ето ви кафето.
— Джанис не го е направила. — Той взе чашата от ръката ми, отпи малко, остави я на бюрото ми и я забрави.
— Джанис и X — заявих аз. — Но X няма как да си е тръгнал. На практика X не би могъл да си тръгне, дори да е взел апарата, заради който е дошъл. А все още не знаем защо просто не е използвал асансьора.
