да го отложа за по-късно.
Портър влезе небрежно, облечен в доста износен полупрозрачен цял комбинезон, който сигурно бе навлякъл, докато е тичал за такси. Бицепсите му се свиваха на топки под свободната тъкан, а коремните му мускули напомняха плочките на грамадна костенурка. Мускули на сърфист. Слънцето бе изсветлило косата му почти до бяло и лицето му бе с тъмнокафяв загар почти като на Джексън Бера. Бихте си помислили, че тъмният тен може да скрие пребледняването, но не бе така.
— Къде е тя? — попита той. Не изчака отговор. Знаеше къде се намира автодокторът и отиде там. Тръгнахме по петите му.
Ордас не го притесняваше. Изчака Портър да огледа Джанис, да натисне бутона за разпечатване на диагнозата и да я прочете от край до край. Едва тогава лицето му доби по-спокоен вид и цветът му се възвърна. Той се обърна към Ордас:
— Какво се е случило?
— Г-н Портър, знаете ли нещо за последния проект на д-р Синклер?
— Онзи компресор на времето ли? Да. Беше го сложил във всекидневната, когато идвах тук снощи… точно насред този кръг мъртва трева. Има ли някаква връзка?
— Кога пристигнахте?
— Ами около шест часа. Пийнахме някоя и друга чашка и чичо Рей ни показа апарата си. Не ни разправи много подробности. Просто ни демонстрира какво може да върши. — Портър лъсна насреща ни бляскави бели зъби. — Той работеше. Тази играчка е способна да свива времето! В нея можеш да изживееш целия си живот за два месеца! Гледахме го как се движи в полето, сякаш се опитвахме да проследим светкавичните движения на колибри. Безнадеждно. Той драсна клечка кибрит…
— Кога излязохте?
— Към осем. Вечеряхме в „Ирландското кафе на Чилър“ и… Слушайте, какво е станало тук?
— Има някои неща, които първо ние трябва да научим, г-н Портър. Снощи през цялата вечер ли бяхте с Джанис? Имаше ли и други с вас?
— Естествено. Вечеряхме сами, но после отидохме на нещо като забава. На плажа в Санта Моника. Един мой приятел има къща там. Ще ви дам адреса му. Някои от нас се върнаха отново в „Чилър“ около полунощ. После Джанис ме откара у дома.
— Казахте, че сте любовникът на Джанис. Тя не живее ли с вас?
— Не. Аз съм постоянният й любовник, ако може така да се каже, но тя по никакъв начин не е обвързана с мен. — Изглеждаше смутен. — Живее тук с чичо Рей. Живееше. О, по дяволите. — Той погледна към автодоктора. — Вижте, машината показва, че всеки момент ще се събуди. Може ли да й извадя една рокля?
— Разбира се.
Последвахме Портър в спалнята на Джанис, откъдето той взе за нея халат с цвят на праскова. Момчето започваше да ми харесва. Имаше добър инстинкт. Боята за вечеря не бе подходяща за сутрин след убийство. И той избра дреха с дълги свободни ръкави. Липсващата й ръка нямаше да личи толкова много.
— Наричате го чичо Рей — подхвърли Ордас.
— Да. Джанис му вика така.
— А той не възразяваше ли? Общителен ли беше?
— Общителен ли? Е, не, но ние се харесвахме. И двамата обичахме главоблъсканиците, разбирате ли? Разменяхме си криминални загадки и картинни мозайки. Слушайте, може да ви прозвучи глупаво, но сигурни ли сте, че е мъртъв?
— За съжаление, да. Мъртъв е, при това убит. Очакваше ли някого, след като вие си тръгнахте?
— Да.
— Той ли ви каза?
— Не. Но носеше риза и панталон. Когато бяхме сами, обикновено ходеше гол.
— Аха.
— По-възрастните рядко го правят — рече Портър. — Но чичо Рей беше в добра форма. Поддържаше се.
— Имате ли представа кого може да е очаквал?
— Не. Едва ли е било жена, не е имал среща, искам да кажа. Навярно някой от неговия бранш.
Зад него Джанис изпъшка.
Портър в миг се озова над нея. Постави ръка върху рамото й и я накара отново да легне.
— Стой спокойно, любима. Ей сега ще те измъкнем.
Тя изчака той да откачи ръкавите и другите приспособления.
— Какво е станало? — запита Джанис.
— Още не са ми казали — отвърна Портър с нотка на раздразнение. — Внимавай, като сядаш. Претърпяла си нещастен случай.
— Какъв не…? Оу!
— Ще се оправи.
— Ръката ми.
Портър й помогна да излезе от автодоктора. Ръката й завършваше с розова плът на пет сантиметра под рамото. Джанис остави Портър да я загърне в халата. Опита се да стегне колана му, но се отказа, когато установи, че се опитва да го направи с една ръка.
— Аз също съм губил веднъж ръката си — обадих се аз.
Тя ме погледна. Портър също.
— Джил Хамилтън. От полицията на Обединените нации. Наистина няма за какво да се безпокоите. Виждате ли? — Вдигнах дясната си ръка, като разтворих и свих пръсти. — В банките за органи търсенето на ръце не е особено голямо в сравнение с това на бъбреци, например. Възможно е дори да не ви се наложи да чакате. Както бе при мен. Чувствам ръката си, сякаш е тази, с която съм се родил, и тя ми служи също толкова добре.
— Как я загубихте? — поинтересува се тя.
— Откъсна я един метеор — отговорих не без гордост. — Докато събирах руда от астероидите в Пояса. — Не й разказах обаче, че ние сами бяхме причинили рояка метеори, като бяхме поставили неправилно бомбата върху един астероид, който искахме да придвижим.
— Помните ли как вие загубихте ръката си? — обърна се към нея Ордас.
— Да — потрепери тя. — Можем ли да идем някъде, където да седна? Чувствам се малко слаба.
Отидохме във всекидневната. Джанис твърде тежко се стовари на дивана. Може да беше от шока или липсващата ръка нарушаваше равновесието й. Помнех това усещане.
— Чичо Рей е мъртъв, нали? — рече тя.
— Да.
— Върнах се у дома и го заварих така. Лежеше до онази негова машина на времето, а отзад главата му бе цялата в кръв. Помислих, че може да е още жив, но видях, че апаратът работи — излъчваше онази виолетова светлина. Опитах се да докопам ръжена. Исках да го използвам, за да изключа апарата, но не можех да го хвана. Ръката ми не само бе станала безчувствена, но и не искаше да се движи. Нали знаете как, като ви изтръпне кракът, не можете да размърдате пръстите му… Успях да стигна дръжката на проклетия ръжен, когато обаче се опитах да го издърпам, той просто ми се изплъзна.
— Продължихте ли да се опитвате?
— Известно време. После… се отдръпнах да помисля. Нямах намерение да си губя времето, докато чичо Рей може би умираше там. Ръката ми беше вкаменена, като мъртва… Предполагам, че е била мъртва, нали? — Тя потръпна. — Гниещо месо. Точно на това миришеше. Внезапно се почувствах толкова слаба и замаяна, сякаш аз самата умирах. Едва успях да се пъхна в автодоктора.
— Добре, че сте успели — казах аз.
Кръвта отново се бе дръпнала от лицето на Портър, когато осъзна колко рисковано е било всичко.
— Очакваше ли чичо ви гости снощи? — запита Ордас.
— Мисля, че да.
— Защо смятате така?
