— Не знам. Той просто… се държеше по такъв начин.
— Казаха ни, че сте стигнали в „Ирландското кафе на Чилър“ около полунощ. Вярно ли е?
— Предполагам. Пийнахме, после закарах Дрю у дома и самата аз се прибрах.
— Направо ли?
— Да. — Побиха я тръпки. — Паркирах колата и слязох долу. Усетих, че нещо не е наред. Вратата беше отворена. После видях чичо Рей да лежи до онзи апарат! Добре, че не изтичах право при него. Беше ни предупредил да не влизаме в полето.
— О? Тогава трябва да сте знаели, че не бива да посягате към ръжена.
— Е, да. Можех да използвам машата — заяви тя, като че ли идеята току що я бе осенила. — Точно толкова е дълга. Не се сетих за нея. Нямаше време. Разбирате ли, той лежеше там и умираше или вече бе мъртъв!
— Да, разбирам. Променихте ли по някакъв начин нещо от обстановката на убийството?
Тя се засмя горчиво.
— Допускам, че съм преместила ръжена с около пет сантиметра. После, когато почувствах какво става с мен, просто се втурнах към автодоктора. Беше ужасно. Като че ли умирах.
— Мигновена гангрена — определи Портър.
— Не сте заключвали, например, асансьора? — попита Ордас.
По дяволите! Трябваше да се сетя за това.
— Не. Обикновено го заключваме за през нощта, но този път нямах време.
— Защо питате? — обади се Портър.
— Асансьорът беше заключен, когато дойдохме — обясни му Ордас.
Портър се замисли.
— Тогава убиецът е излязъл през покрива. Трябва да го имате на снимка.
Ордас тъжно се усмихна.
— Тъкмо там е проблемът. Никакви коли не са напускали покрива снощи. И е пристигнала само една. Вашата, г-це Синклер.
— Но — започна Портър и спря. Размисли пак. — Полицаите включили ли са асансьора наново, след като са дошли?
— Не. Убиецът не е могъл да си тръгне, откакто сме тук.
— О-о.
— Ето какво се е случило — разправи Ордас. — Към пет и трийсет сутринта наемателите от… — спря да си припомни. — От 36А се обадили на отговорника по поддръжката на сградата за някаква миризма като на гнило месо, която идвала откъм климатичната инсталация. Той известно време търсил източника, но след като достигнал веднъж покрива, било очевидно…
— С какво превозно средство е стигнал до покрива? — прекъсна го Портър.
— Г-н Стийвс твърди, че е взел такси от улицата. Няма друг начин да се достигне частната площадка за кацане на д-р Синклер, нали?
— Не. Но защо го е направил?
— Навярно и друг път от лабораторията на д-р Синклер са се носили странни миризми. Ще го питаме.
— Ако обичате.
— Г-н Стийвс проследил миризмата до отворената врата на доктора и ни се обадил. Чакаше ни на покрива.
— Ами таксито му? — Портър здраво се бе хванал за следата. — Може убиецът просто да е чакал идването на това такси и когато Стийвс е свършил с него, да го е използвал, за да отиде някъде другаде.
— Отлетяло е веднага, след като Стийвс е слязъл. Имал е пулсатор за такси, ако му притрябва друго. Камерите са го снимали през цялото време, докато е било на покрива. — Ордас замълча. — Разбирате ли проблема?
Очевидно Портър разбра. Той прекара ръце през сламено-русата си коса.
— Смятам, че трябва да отложим обсъждането, докато не научим нещо повече.
Имаше предвид Джанис. Тя изглеждаше озадачена, не бе схванала опасността. Ордас обаче веднага кимна и се изправи.
— Много добре. Няма причина г-ца Синклер да не продължи да живее тук. Може да ви обезпокоим отново — каза й той. — А засега нашите съболезнования.
Той излезе и аз го последвах. Неочаквано това стори и Андрю Портър. В края на стълбите той спря Ордас, като сложи голямата си ръка върху рамото на инспектора.
— Мислите, че го е направила Джанис, нали?
Ордас въздъхна.
— Имам ли избор? Длъжен съм да разгледам тази възможност.
— Тя няма никакъв мотив. Обичаше чичо Рей. Живяла е, с малки прекъсвания, с него през последните дванайсет години. Няма и най-малък повод да го убива.
— Някакво наследство?
Изражението му стана кисело.
— Добре, има наследство, тя ще получи някакви пари. Джанис обаче не би се интересувала от такова нещо!
— Да-а. И все пак имам ли избор? Всичко, което знаем засега, ни показва, че убиецът не би могъл да напусне местопрестъплението. Веднага претърсихме апартаментите. Тук бяха само Джанис Синклер и убитият й чичо.
Портър преглътна отговора си и се замисли. Сигурно се изкушаваше. Любител-детектив, през цялото време с една крачка пред полицията. Да, Уотсън, тези жандарми имат таланта да пропускат очевидното… Но можеше да загуби твърде много.
— А човекът по поддръжката? — попита Портър. — Стийвс.
Ордас вдигна вежди.
— Да, разбира се. Трябва да разпитаме г-н Стийвс.
— Как са му се обадили от… ъ-ъ… 36А? По телефон от спалнята или от джобен телефон? Може вече да е бил на покрива?
— Не си спомням да го е казал. Но имам снимки от кацането на таксито му.
— Разполагал е с пулсатор за викане на такси. Може просто да го е извикал да дойде.
— И още нещо — обадих се аз, а Портър ме погледна с надежда. — Какво ще кажете за асансьора, Портър? Той е с памет, нали? Не би качил никой, който не е в списъка му.
— Освен ако чичо Рей не позвъни долу. Във фоайето има домофон. Но по това време на нощта не би пуснал никого, ако не го е очаквал.
— Значи, ако Синклер е очаквал колега, той или тя трябва да са в паметта му. Ами на слизане? Асансьорът ще ви закара ли до фоайето, ако не сте в списъка?
— Мисля, че… да.
— Ще ви закара — рече Ордас. — Асансьорът проверява пристигащите, а не тръгващите си.
— Защо тогава убиецът не го е използвал? Не говоря специално за Стийвс. Имам предвид всеки, който и да е бил. Защо просто не е слязъл с асансьора? Каквото и да е направил, това трябва да е било по- лесно.
Спогледаха се, но не казаха нищо.
— Добре. — Обърнах се към Ордас. — Когато проверявате хората от списъка, вижте дали някой от тях няма да се окаже с ранена ръка. Убиецът може да е сторил същото като Джанис — да си е повредил ръката, опитвайки се да изключи генератора. Освен това бих искал да видя кои са в този списък.
— Добре — отвърна Ордас и тръгнахме към полицейската кола в закрития паркинг. Когато Портър вече не можеше да ни чуе, той добави: — Как попадна РАМО в тази история, г-н Хамилтън? Защо се интересувате от това убийство?
Казах му същото, което бях казал и на Бера — че убиецът на Синклер може да е единственият жив експерт по машината на времето. Ордас кимна. Онова, което в действителност бе искал да разбере, беше:
