Върна се до колата и взе рисунките, а същевременно започна трескаво да премисля по-нататъшния план за разпита на Тюлпанов. Обикновено избягваше да вярва на съвпаденията. Но ако не е съвпадение? Ами ако Тюлпанов греши? Или в случай, че не греши — къде и кога е виждал Бил?
Щом си влезе у дома, стопанинът се позавъртя из кухнята, явно търсеше нещо с очи.
— Не, не, той и другарят следовател е против — обади се съпругата Тюлпанова, но Турецки реагира светкавично:
— Защо не? Налейте по чашка, чака ни сериозен разговор.
— Сериозен разговор, сериозен, давай, старо, и мезенце по образец и подобие, че сериозен разговор ни чака. — Тюлпанов полека-лека се успокои, а след две чашки доста живна и заразказва отначало, без да чака специална покана.
— Двайсет години все съм бил локомотивен машинист, и на парни, и на дизелови машини. Ама стана една работа, свалиха ме от влака и ме туриха жичкаджия. Аз си я имах и тая професия, ама по ми харесваше да карам. Тя, цялата работа, си беше от пиенето де. Та като ме свалиха, свалиха ме добре, ама често ме викаха да замествам, щото, ви казвам, мене алкохолът ми действа в положителна насока. Може някой да си забавя реакциите, за мене е точно обратното — всичко виждам, всичко чувам, въртя очите на сто градуса… Та, пътуваме значи на 9 май 89-а, празник, разбираш. Аз у мене си винаги имам шишенцето, тъй де, какво да крия; от сутринта си бях прегледал инсталацията, всичко си беше у ред, и отивам на локомотива. На пулта Кашкин, а помощник-машинистът хърка. Кашкин ми рече: «Я ела на пулта, Тюлпанов, и аз да подремна.» Що не. Тоя рейс аз си го знам наизуст, със затворени очи мога да го мина. И пътувам, разбираш. Гледам напред, гледам настрани. Ниска скорост, четирийсет километра. Спирка «Червен строител» отдалече се вижда, там платното се извива на дъга. Заранта рано — още няма жива душа по пероните. Само на около десет метра от гарата, на насипа, дето е забранено, спряла една двойка, мъж и жена. Сигур той я беше извел от гората след — нали се сещаш. Така ми се стори. Стоят си уж кротко и си говорят любовни работи. Точно кога минавах. Изведнъж нашият поглежда композицията, ей така, виж, поглежда и буф! — блъска жената от насипа право към влака. Тя се дърпаше, ама той силен, разбираш, и я свърши, каквато я свърши. Сега вече от думата си не отстъпвам и щом сте го хванали и подир две години, по закон ви го опознавам и казвам: той е, баш той е! Хич не ми ги показвай твоите картинки, че и аз мога да ти го нарисувам, толкова си го спомням и тия две години току го сънувам. Жената тогава не я видях, че стоеше с гръб към мене и си говореха. Това е.
— Ами как беше облечена, не помните ли?
— Бе от дамски моди какво ти разбирам аз, и цветовете даже не познавам, само червено и зелено, но дайте да видим нещо, ако се е запазило — може и да го позная. А той значи с едно сетренце кожено, без ръкави, нали знаеш, дето ги носят. И с дънки, ама сивкави ли бяха, синкави ли, виж, не мога да ти река, нещо като твоите.
— Добре, това по-после… Сега нататък: какво стана?
— Ами стана, че взех да будя Кашкин, викам: някакъв бутна жена под влака, трябва да спрем. Оня — право на прозореца. Не го знам какво е видял, ама се разкрещя, че съм сънувал и че съм пиян. Като се върнахме в депото, там вече милицията под пара. Началството рече дума да не съм продумал, за което съм видял. И как само ми се умилкваха. Какво не обещаха, за да не издавам, че не е карал Кашкин, ами аз. Уплашиха се да не изхвръкнат от службата заради такива нарушения. А то, напротив, повишиха ги. И началника на жепето, и началника на депото, и всичките други мърлячи. Та не ме пуснаха при следователя, разбираш. Натикаха ме за принудително лечение. После — не ти е работа. Луд за пенсия ме писаха, трийсет рубли, какво ще кажеш? Че аз за час си ги докарвам с тия билки, кажи бе, следовател. На синовете, разбираш, жигули ще купя.
— Разбирам. Погледнете все пак рисунките, да не сте се припознали.
— Добре, гледам. Ей го. Малко е надебелял. Угоил се е. Иначе същият. Ама и ти, за да ми го носиш — знаел си, ще го позная, така ли е? Право да ти кажа, голяма работа сте вие, две години да минат — и пак да го намерите! Те това се вика ченгета, мамка му!
Турецки нямаше желание да го разочарова.
8
ДО НАЧАЛНИКА НА МУР ПРИ ГУВД
НА МОСГОРИСПОЛКОМ[5]
ПОЛКОВНИК А. РОМАНОВА
РАПОРТ
Изказвам възмущението си от държането на Вашия служител Р. Гончаренко. Вчера, неделя, служителят на МУР Гончаренко са явил в нашето 42-ро у-ние на милицията и изискал досиетата на всички жени от микрорайон Матвеевское на възраст между 20 и 30 години. Когато дежурният обяснил на вашия самозабравил се майор, че другарят Старков, тоест аз, от две години не е ползувал отпуска поради нечовешкото натоварване и за първи път този месец е взел почивка, вашият Гончаренко съвсем се разпасал и крещял в дежурното отделение, където било пълно със съветски граждани, задържани за преливане и кражби, че този техен Старков, тоест аз, бил дезертьор и мързеливец и загърбвал служебните си задължения, докато той самият, Гончаренко, от три години не бил ползвал отпуска, но честно работел за издирване на престъпничка, търсена в целия Съюз. Тогава дежурният прекъсна заслужената ми почивка и изпрати мотопатрула да ме вземе. В мое присъствие вашият Гончаренко също се държа грубо, с нецензурни изрази, и настояваше за незабавно изпълнение на неговата задача.
На въпроса относно избягалия от мярка за неотклонение задържане под стража за неплатени издръжки Кизилов. В склада на ГУВД, гр. Москва, вече втори месец няма белезници. При доставянето на Кизилов в управлението последният прегризал въжето, с което му били вързани ръцете поради липса на белезници. Така че в случая няма вина на нашите служители, а само безотговорно отношение на снабдителите.
Началникът на Московската криминална милиция полковник Александра Ивановна Романова беше назначена на тази необичайна за слабия пол длъжност преди няколко месеца. Веднага плъзнаха какви ли не слухове, но Шура Романова се държеше по своя си начин: грубовато, но приятелски говореше с подчинените, проявяваше справедливост в своите на пръв поглед спонтанни, но всъщност добре премислени решения.
И никой около нея не се досещаше колко уморена се чувстваше. Не само защото Московската криминална милиция беше затрупана с работа — престъпността в Москва растеше с невероятна бързина точно както навсякъде в страната.
Много по-тежко за нея беше да вижда, че самата милиция се е превърнала в своего рода символ на беззаконието и корупцията. Рушвети, присвоявания, убийства — ето задължителния асортимент на милиционерските престъпления. Прави са хората да недоволствуват, че в милицията работели само мошеници и корумпирани типове. Тя като началничка вече води продължителна война срещу тази паплач, взима мерки да се освободи от рушветчиите и престъпниците. А то не е толкова лесно, колкото изглежда — почти всеки си има закрилник сред шефовете. Престижът на професията пада, напоследък напуснаха десетки от най-добрите криминалисти. Животът поскъпва, причината да бягат често е ниската заплата и опасната работа. Ето на бюрото й куп заявления: моля да бъда освободен от заеманата длъжност поради преминаване на друга работа. А как ще се преборят с мафията и бандите, ако това остане на тези бездарни слабаци от милиционерските училища, дето идват на работа в криминалната само заради московското жителство?
