Влезе в канцеларията, взе пощата.
— Как сме с днешна дата, Клава?
— За вас не знам, аз съм добре.
— Браво — когато сме най-зле, така да сме.
Кой знае защо, с хората от нейния тип Турецки винаги разговаряше с тези тъпи клишета, не намираше нормални човешки думи. Колкото и да е чудно обаче, Клава и подобните й нямаха нищо против вечните му баналности.
— Бабаянц да е дошъл?
— Как ще дойде? Нали е в отпуска?
— В отпуска ли? По график щеше да излиза през октомври!
Графикът, естествено, нищо не значеше. Той съществуваше, кажи-речи, формално. Следователите предпочитаха почивката през юли-август, като приключваха някое поредно дело и се разберяха лично с шефа. Турецки се ядоса, че Бабаянц не беше си направил труда да му спомене — дори му обеща да обсъдят случая Бардина.
— Той се обади вчера и каза, че спешно трябва да вземе отпуска. Май заминавал при баща си в Ереван.
Турецки изпсува наум и Бабаянц, и самата Клавка и влезе в кабинета. Бързо разпредели пощата и завъртя телефона на Меркулов — трябваше веднага да си го излее пред някого.
— О, браво, че се обади, Саша — чу познатия баритон, — исках да се видим.
— И аз имам нещо да ти казвам. За случая Бардин… Не точно за него… Както и да е.
Не можеше с две думи да сподели тревогата си за Ника и да разкаже за Бил със сплесканите уши и за ненадейната отпуска на лекомисления Бабаянц.
Турецки спря насред дума, но и Меркулов мълчеше. Чу се някакъв лек шум в слушалката, сякаш ветрец прошумоля в предесенната шума.
— Да. Бардин — откликна най-сетне Меркулов и Турецки разбра, че няма никакъв ветрец, а Меркулов беше прелистил бележника си. — Да обядваме заедно, ако искаш. С кола ли си? Имам идея.
— Никаква пола ли нямаш? Сега ще ти спретнем блузка, но с тия дънки какво ще правим?
Ана Чуднова препускаше из къщата, премяташе съдържанието на гардероба и дрешника, а Ника я гледаше безпомощно: във всяка дреха на Ана можеха да влязат по три Ники.
Всичко започна от палачинките. Спорът беше с прясно мляко ли се правят, или с кисело. Ника се обади на свекърва си, експертка по всички видове десерти. Завари я в почти прединфарктно състояние от сутринта министърът на икономиката другарят Шахов издирвал нея, Вероника Славина, за участие в среща с американска делегация. Ника изпадна в паника — до времето на срещата оставаше около час, а тя нямаше нищо освен дънките и фланелка с надпис «I love NY» (подарък от един турист). Надписът как да е, но самата фланелка беше крещящо жълта.
— Еврика! — изрева внезапно Ана и изхвърча нанякъде.
След десет минути се върна със страхотен костюм.
— Жесток е — нали?! От съседката. И тая смотанячка какъв гардероб има само! Не работи, не учи — тя си знае… Но е добро дете, веднага се нави. Малко ти е широка? Сега ще я прихванем с безопасна. Глей кво кръстче — по-тънко от врата ми. Имаш ли грим? Хайде, действай, ще се обадя на секретарката да пратят бричката…
Кешка дълго й маха с ръка и когато грамадният черен автомобил вече отдавна беше отпрашил, се обърна към Ана:
— Сега ела в любимата ни градинка. Ще ми почетеш за Мечо Пух… А, развързала ми се е обувката.
Ана клекна, завърза му връзката, подръпна му дрешките.
— Ти ли вече си ми баба? — тихо я попита Кеша и прегърна с ръчици сипаничавото й лице. — Не, бабите са много стари, а ти още не си. Лошо. Какви са ти тези пъпчици по лицето?
— Не са пъпчици, а са белези от шарка.
— Каква шарка, дето се прави с боички ли?
— Не, моето е от болест, шарка се казва болестта. На тебе са ти правили инжекция, за да те имунизират, ти няма да се разболееш.
— А на тебе защо не са ти правили?
— Защото, как да ти обясня, аз съм родена в лагер и там не ни правеха…
— В пионерски ли лагер?
— Не точно… Моите родители ги нарекоха врагове на народа и ги затвориха в тъмница, после ги пратиха в лагер, в Архангелска област. После ги реабилитираха, но много късно, баща ми почина в лагера, а пък аз се разболях от шарка… Какви ги разправям и аз на такова малко момченце, загубена жена. Ела в градината.
— Не, чакай само да ти кажа. Не съм малък, скоро ще стана на пет години, другата година. А ти на колко си?
— На трийсет и пет.
— Колко много! Всичко разбрах. Дядо ми също е умрял в затвора. Той е бил най-красивият и най- смелият, но го хванали и казали, че е шпионин. Още преди да съм се родил, но аз знам, тате ми разказа и чичо Саша също, защото и неговия татко са го убили, а той изобщо не е бил шпионин. Аня, защо всички татковци трябва да са в затвора? И нас ли може да ни затворят? Или да ни убият?
— Не, Кешинка, няма да се дадем.
— Ти ще ни спасиш всичките, нали? Ти си фея, Аня.
— Не, Кеша, не съм фея. За съжаление…
— Нека се възползуваме от нововъденията в икономиката, да си спомним, че имаме вече двеста хиляди кооперативни фирми, от тях четиринадесет хиляди в Москва и от тях — три хиляди за обществено хранене. С други думи, да вървим при Серафима — завърши Меркулов и едвам побра дългите си крака в колата. — Откога му кани…
— Каква Серафима?…
— Не помниш ли, на «Новокузнецка» имахме една чистачка? Открила кооперативна кръчма — нещо като «Червената шапчица» или «Доктор Охболи». Похвали се, че винаги имала тъмно пиво. Свий по Садовое колцо, ето адреса… Саша, дай една цигара — помоли го и се озърна. — Нито вкъщи ми дават да пуша, нито в работата. — С явна наслада дръпна дима. — Докато стигнем, разкажи ми в общи линии версията «Бардин» или която искаш. Нали виждам, нещо те тревожи. Само в най-общи линии, моля те, и без да жестикулираш и да играеш действуващите лица, докато си зад волана.
Но той все пак жестикулираше и играеше. Меркулов не го прекъсна — никога не си го позволяваше по време на разговор дори ако лицето срещу него говореше най-големите глупости. Но Турецки забеляза как от време на време потреперваше острата му брадичка. Костя Меркулов имаше безпогрешна интуиция — без да знае подробностите (а дали и събеседникът ги знаеше?), той отбелязваше по този начин слабите места в изслушваните предположения. Самият Турецки някъде към средата на разказа си започна да се чувства доста разколебан, но не се издаде.
За петнадесет минути успяха да стигнат до края на историята и до заведението на Серафима, което се наричаше «Дядовата ръкавичка». Меркулов посочи с очи табелата и с жест се извини за сбърканата фирма. После го задържа за лакътя и сподели многозначително:
— Ако зависеше от мен, щях да те предложа за звание Главен Инспектор по Предлагане на Версии — всичко с главни букви.
Серафима посрещна следователите като най-скъпи гости. Настани ги в едно удобно ъгълче и сложни «Reservee» на масата.
— Да не ви се лепнат — обясни и понечи да приседне, да разкаже нещо, може би спомени за някогашната съвместна борба с престъпността, но забеляза мрачното лице на Турецки, присви устни с разбиране и взе поръчката.
«Ръкавичката» изглеждаше доста забавно заведение. Уж всичко стилизирано: изписани талерки,
