— Шефката ми даде цял отряд. Много се е разтревожила за тая твоя Славина. Та моите момчета претърсиха целия «Строител», не оставиха нито кътче неогледано. Открихме един пенсиониран по инвалидност — нали ги знаеш, те са най-благодатните свидетели: животът му скука, той здрав и прав, само дето не може да си свива крака в коляното. Защото вместо крак има протеза… Какво се смееш?… Та този капут доприпка с протезата и веднага разпозна нашия човек. Каза, че го виждал много пъти преди някоя и друга година. Заведе ни при опожарената къща. Там по-рано се събирала компания, според думите на инвалида — доста съмнителна. Мацета, млади и по-стари, гримирани и прочие, мъжете стоварват водка с кашони. Запивали за по два-три дни. Нашият бил все с една и съща, някаква скапанячка и злоба на вид, пък и по-дърта от него.

— Татяна Бардина.

— Колко си ни умничък! Да. Същата. Показах му снимката — той малко се позачуди — «май че е тя». Питам го: тук една жена я сгазил влакът преди две години, дали не е същата — а той като се вкисна, изпуснал бил това произшествие, точно бил на балнеолечение в Железноводск. Затова ти казвам, че е капут, а не дето е с протеза.

— Тогава откъде си толкова сигурен, че е Бардина?

— Ти никога не ме оставяш да се доизкажа… Дай още кафе, че ще заспя от собствения си глас. Благодаря. В жилфонда, чиято собственост била опожарената къща, ни казаха, че се водела на името на един о.з. полковник, лека му пръст. Искате ли името, другарю генерален? Искате, по очите ви познавам. Корзинкин.

— Корзинкин… Познато ми звучи… А, да! Татяна Бардина — моминското й име е Корзинкина.

— Един Господ знае кое й е било моминското, ама преди да се омъжи, се е казвала Корзинкина. Полковникът й е чичо. А племенницата си е правила там терени. После намерихме и други свидетели, никой не знае никакви имена, но всички познаха Татяна и Бил. А другаря Бардин никой никога не е виждал на вилата. Между другото, пожарът станал точно след смъртта на Татяна и повече никой от компанията не се е мяркал там. Не знам дали ме разбираш…

— Разбирам те. Само че това проваля моята версия за Бардин.

— Не само твоята, а и на Бабаянц. Опитвате откъм оня край, откъм мъжа й. Обаче, Сашка, за нас амбициите не играят. Ние смело си признаваме грешките. Понеже има и друго. Все пак прекопахме пепелището, взехме булдозер от совхоза. Рекох си, че не може ей тъй просто да е изгоряла тази къща. И наистина. Едно на ръка, че е умишлен палеж, и то немного маскиран, но две години са минали, трудно е да се каже със сигурност. Така или иначе, има някои следи. Но, второ — открихме под печката, вътре в огнището, метална съдинка с херметичен капак, а в нея — виж… Точно петдесет грама. И точно петдесет такива пакетчета.

— Кокаин?!

— Кротко. Хероин. Явно Таничка ги е криела там.

— Но при нея няма открити никакви признаци за употреба на наркотици.

— Значи…

— … е била в бизнеса. Покупко-продажбите. Това вече не са тайфички, Саша, а направо мафията. Изглежда, нашият човек е имал сериозни причини да посегне на живота й. Ами знаеш ли какво? — Да не би Бабаянц да е надушил нещо такова?… Тогава защо не ни е споменал? Да ти кажа право: взел си отпуска, на никого нито дума — това си е чист идиотизъм!

— Спокойно, Саш, ще открием малкия Бил, жив или мъртъв, и ще открием компанията на Татяна. Шура ми е дала два дни за дискретни действия, после трябва да възбуди дело. Сега се прибирам да спя, трябват ми четири часа или съм парцал, моите момчета нека си дремнат повечко. Сутринта започвам да разследвам контактите на Татяна Бардина. Ще видиш, утре ще открием следите на нашия човек. Тоест още днес… А сега, пардон за нетактичния въпрос, но какво правиш тук, в кухнята, в три през нощта, щом Ирка е в леглото ти? По очите й разбрах, че всичко ви е окей.

— Проучвах тук, по-точно слушах едно нещо, свързано с «антикварните дела». Но засега е тайна, ще прощаваш. Меркулов ми го даде.

— Големите тайни! Прокуратурата, милицията и КГБ си напълниха гушите с тия антики — това и децата го разбраха. Добре, пази си великата тайна. И аз имам една по същата тема, обаче с удоволствие ще я споделя. Ромка Гончаренко ми е «на разработка». Жена му е в търговията и злите езици говорят, че си строели цял палат с парите, които била награбила. Само че с нейната стока как ли ще стане номерът — тя е в една техническа книжарница, щанд «Хидравлика». Всички книги да открадне — ще спечели колкото за тоалетната чиния.

— Стига с тия тоалетни чинии!

— Като се занимавам само с лайна… Та Гончаренко е натоварен с «антикварното дело», а онзи Бобовски от КГБ, дето му украсихме черепа с цицина, нещо нюхаше. Но цялата тази афера трябва да се разнищи много внимателно, затова ще опитам сам, аз, че, не дай Боже, да се усетят — ще провалим цялата работа. Имам чувството, че всеки момент някакви жички ще направят контакта и ще ми светне!

— Или ще дадат на късо и буф!

* * *

Към три посред нощ се разбра, че красотата и дарбите не допринасят ни най-малко за обикновеното женско щастие, а понякога дори са причина за несретна съдба. Единственото предимство на Ника пред Аня беше малкото същество на име Кеша, което сумти на походното легло, а сутринта ще ги вдигне и двете в седем, за да бързат да хранят патетата в Богородското езеро, да вървят при баба за оставеното там триколесно велосипедче, да монтират падналата гума на купения вчера камион и всичко това ще трябва да го прави Ана, защото в девет сутринта Ника има среща — тоест не самата Ника, а министър Шахов — с представители на западногерманската фирма «Сименс», понеже Ника покрай кеймбриджкия си английски набързо опресни и немския си, и то не какъв да е, а изискан, «хохдойч», и в десет ги чака увеселителна разходка по реката с чужденците. Но още не й се спеше, тъй като си блъскаше главата над хиляди въпроси: как да преправи ленената си рокля за Ника, къде да търси месо за обяда и подобни, които трябваше да се съчетаят с патетата, камиона и велосипедчето, а пък Ана в никакъв случай не искаше нещо от този списък да отпадне. Напротив, тя дори настояваше Ника незабавно да възприеме идеята й, че трябва да си урежда живота. При това не ставаше дума за някаква философска абстракция, а за нещо, което конкретно произтичаше от Никината информация във връзка с вчерашното прекарване с министъра.

— Разправи ми сега точно какво ти каза — разпитваше Ана, докато работеше с ножицата и сантиметъра.

— Не каза, а намекна.

— Какво точно намекна?

— Че сега било много хубаво на чист въздух.

— Какво ще намеква, хубаво е, разбира се.

— И трябвало да намерим свободно време да се поразходим.

— Двамата ли?

— Не го питах.

— Уф…

— Не е въпросът какво е казал — той ме гледаше… с интерес.

— Те гледат с интерес и мачовете по телевизията.

— Като че ли бяхме сами в салона, в студиото, в кабинета…

— А ти?

— Какво?… Все едно нищо. Преструвам се, че не виждам и не чувам.

— Браво! И аз преди петнайсет години така се правех на ощипана — а той се ожени за приятелката ми… Премери я… А, не е лошо! Сега се носи широко, може и без стесняване… Добре де, а той на тебе харесва ли ти?

— Не знам. Разбери, че е два пъти по-стар от мене.

— Това е минус. А плюсовете?

— Привлекателен е… Мисля, че е добър човек.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату