беше се издигнал, сега оглавяваше секретариата на началника на Московското главно управление на вътрешните работи, тъкмо за него работа: той беше невероятно мързелив, но мозъкът му щракаше по-бързо от IBM. А тук талантът му блесна стопроцентово: да ръководиш не значи ти самият да се пребиваш от работа. Подполковникът знаеше всичко, което става в управлението и извън него.
— Славка, дай да направим частно детективско бюро — посрещна той Грязнов с поредната си идея, — ако искаш, бачкаш, ако не — не.
— Дай — съгласи се Грязнов, — ама първо ми обясни положението с «антикварното дело».
— Голямо напрежение, приятел, нас ни притискат шефовете, ние притискаме хората — безрадостно обясни Погорелов, но кое — дали положението с «антикварното дело», дали причините за интереса си към частната инициатива?
— Положението е страшно напечено, Валентине!
Подполковникът тутакси разкара тъжния израз:
— Само заради този тъпашки закон за собствеността, за данъчното облагане, за кооперациите. Не се знае докъде са финансовите инспектори, откъде започва борбата срещу нетрудовите доходи. А генерал- лейтенант Прилуков, началникът на столичното управление на Държавна сигурност, има гадния навик да гледа през прозореца.
— Валя, Вальок…
— Не, не ставаш за частен детектив. Там знаеш ли как трябва да ти сече пипето? Раз-раз, а паричките кап-кап. Антикварният магазин «Уникат», а такива като него на пръсти се броят, та той е точно срещу Московското управление на КГБ. Генерал-лейтенант Прилуков, да го питаш защо, изпитвал голям интерес към всекидневните тълпи точно под прозореца си. А ЦК на КПСС междувременно го пришпорва: къде са, мамка ви, разкритията за организираната престъпност? Тогава генералът ражда една нестандартна идея. Чекистите с помощта на УБХСС и Криминалната милиция се хвърлят на борба с онези, които отнемат от КПСС, от тази партия на началниците, част от капитала им, сиреч и част от властта им. Но онези повечето не са никакви спекуланти, а са честни колекционери, и то на преклонна възраст естествено. И такива хора са разпитвани безброй пъти, тикат ги в килии с рецидивисти, не им дават лекарства, изтезават ги — с една дума, ловко им измъкват самопризнания. Между нас да си остане, Саша, но сега това дело вече тихо-кротко се потулва, защото много нещо се изприказва и по вестниците, и по телевизията, ама всъщност и чекистите, и милицията здравата се облажиха: при изземането не включвали в описите доста скъпи неща и ги препродавали пак чрез същите спекуланти от «Уникат».
— Говори ли ти нещо името Бобовски? Капитан от секретните служби.
— Не ми говори. Вашият Ромка Гончаренко например доста се е постарал. Включили са го в звеното на КГБ, защото някои от иззетите ценности били от московски и ленинградски музеи, например от музея на Новодевичия манастир.
— За Матвеевско да си чувал нещо?
— Не си спомням… Питай Вася Монахов, той ще ти снесе всички подробности. Между другото, много иска да се премести от отдела на Гончаренко в твоя, искал да се занимава с убийства, а не с кражби.
— Не ми е казал нищо, защо?
— Първо, страх го е от Гончаренко, второ, не смее да ти се натрапва, той е скромняга. Просто веднъж стана дума, в приятелски разговор. Така че не ме издавай.
Грязнов надникна в кабинета на Романова, но там беше пълно с началници и непознати хора. Спореха кому трябва да е вярна Криминалната милиция — дали на генерал Мириков, протежето на Пуго, или на професор Комисаров от Милиционерската академия, предложен за поста си от кмета на Москва Гаврил Попов.
Грязнов затвори вратата, бързо стигна до кабинета си, оттам избра директния телефон на шефката:
— Александра Ивановна, искам да взема Монахов от отдела на Гончаренко в моя отдел. После ще ти обясня:
Романова помълча, после кратко каза:
— Добре.
Грязнов намери Василий Монахов в компютърната зала, лейтенантът от милицията съсредоточено работеше с клавишите и още по-съсредоточено се вглеждаше в екрана. Грязнов постоя до вратата, после високо каза:
— Другарю лейтенант, щом освободите компютъра, обадете ми.
— Ако искате, веднага, другарю майор!
— Не, още не съм съвсем готов…
След десетина минути Вася надникна учуден през вратата на Грязнов:
— Другарю Грязнов, компютрите увиснаха.
— Така ли?
— Да, непрестанно увисват, програмите са много несъвършени.
— Добре, нека си висят, искам да поговоря с теб. Конфиденциално. Влез, седни. Отдавна те наблюдавам (тлъста лъжа, «наблюдаваше» го от няколко секунди и остана доволен: Вася имаше повече лунички дори от неговите, носът му беше чип и много решителен), момче като тебе трябва да изпълнява сериозни задачи. На мен пък не ми стигат хората. Затова искам да те помоля: дали не би ми помогнал? Ако ти хареса при нас, оставаш, ако не — не те насилвам.
— Да зависеше от мен — веднага… — Монахов млъкна и се загледа към прозореца.
— Тогава? Романова е съгласна, каза: «Трябват ти хора — вземи Монахов от Гончаренко.»
— Така ли каза?
— Не точно, но в този смисъл.
— Благодаря ви, другарю майор. Честно казано, и аз предпочитам… Но другарят Гончаренко?…
— Благодаря ти, Василий, че прие. Гончаренко остави на мен. Приключи каквото имаш, и от понеделник идваш. Как сте там с «антиквариата», свършихте ли?
— Не, блокирахме — тъжно рече Монахов.
— Значи сте увиснали, а? Несъвършена програма.
Лейтенантът се засмя:
— Увиснахме! Вадим душите на клиентите, ама полза никаква. Не знаят нищо за кражбите — скъпоценностите по няколко пъти са сменили собствениците, преди да стигнат до колекционерите.
— За Матвеевско също ли нямате резултати?
— Там май изобщо не сме имали нищо. Вкарал съм всички адреси в компютъра — Монахов се позамисли и потвърди: — Не, нищо нямам за там. На «Мосфилмовска» имахме една баба със самовари. И на «Мичурински проспекти» колекционер на уникати.
— Значи много работа, а?
— О, препускаме от сутрин до вечер и без почивни дни. Последния път ни излезе късметът с някакъв Капитонов — другарят Гончаренко щеше да му ходи на гости; не че ме е уведомил де, ама го чух, като се уговаряха по телефона. В шест вечерта ни пусна да си ходим.
Грязнов счупи пластмасовата химикалка, острият ръб болезнено се вряза в дланта му, но той още по-силно стисна юмрук, за да е в състояние да подхвърли възможно най-весело и спокойно:
— Значи ясно, нали? Засега нито дума на Гончаренко, нека дойде подписаната заповед — започваш при мен.
— Слушам, другарю майор.
В мига, щом се затвори вратата зад гърба на лейтенанта, Грязнов вече беше навъртял телефона:
— Александра Ивановна, ако има някой при теб, моментално го разкарай на майната му — имам екстрено съобщение!
— Викат: дисертацията трябва да се доработи. Аз им викам: ама моля ви се. Те викат: вие опростявате, а това е много важно социално явление, повлияно поне от двеста и петдесет фактора. Аз им
