Двамата с якетата се оправдаваха един през друг, никой не произнесе думата «убийство» и Ника нищо не схвана от обясненията им. Междувременно милиционерите развързаха онова съмнително нещо и насъбралата се тълпа видя… огромен персийски килим.
Но мъртвия Бил го нямаше вътре.
— Килимът, другарю старши лейтенант, май е същият, дето се издирваше. От апартамента на онзи професор в кръглата къща…
— Никакви професори, старши — пак се развикаха двамата с якетата, — току-що го купихме на ръка от една женска, пардон, дама на улицата. Освен тя да е била професоршата…
— Ще ти дам аз една «професорша», Потапов — мързеливо се обади дебелият старши лейтенант. — Откога така персийските килими се продават направо на улицата, да не са лук или репички. Веднъж не лежа ли вече за друго килимче, Потапов? Не можеш да ме измамиш, знам си аз осъжданите в моя участък. Хайде в отделението.
«Малоумница, кретенка! Какво търся и аз при нормалните хора?! Дори Кешка можеше да прояви повече съобразителност. Добре, че никой не ми обърна внимание, а кварталният не ме знае, тук нямам адресна регистрация.» Ника се върна до павилиончето, но там вече нямаше и помен ни от опашка, ни от яйца. Бавно се запъти към къщи…
— Майче, къде беше? Чакаме с баба, чакаме!
Ника прегърна сина си и го завъртя из стаята.
— Добър ден, Елизавета Ивановна, благодаря ви за Кеша. Редих се за яйца, ама свършиха, преди да ми дойде редът — леко модифицира тя ситуацията.
— Виж какво ще ти кажа, Никушка. Малкият трябва да се ориентира към музиката. Той има абсолютен слух и явна дарба — заговори свекърва й, докато вадеше от чантата дрешките на детето, грижовно сгънати и подредени, — но сигурно не сте му дали правилната насока.
— Елизавета сви устни. — Трябва да купим пиано, може и на изплащане, и аз ще се включа, доколкото мога. Нали искаш да свириш, моето дете?
— Да, с тромпет. Те са едни големи тръби, виждал съм ги в цирка. Златни!
Ника нямаше пари нито за пиано — ако ще и на вноски, — нито за уроци. Беше отделила само за храна — според купоните за август. Но се съгласи:
— Ще помислим. Елате да пием чай, Елизавета Ивановна, от гостите остана много хубав кекс.
— Не, благодаря, Никуша. Тръгвам си.
Бившата й свекърва целуна внука си, който се изхлузи от прегръдката й, погали бившата снаха по главата и си тръгна с въздишка. Ника знаеше, че тя не може да се примири с развода на сина си и не губи надежда да събере семейството им.
— Разправяй сега: какво правихте с тате? — придърпа Ника детето.
— Пяхме и даже танцувахме.
— Пели сте? — Тя веднага се усъмни относно правилните насоки, в които се развива дарбата на сина й.
— Да бе, майче! Чуй какви смешни песни: станах рано отзарана, нищо не можах да хвана…
— Какво?!
— Защо се сърдиш? Знаеш ли колко е хубава — как един ловил риба и нищо не хванал. А пък веднъж — сега ще ти изпея:
И Кешка запя дебело, явно имитираше оригинала:
Ника закри лицето си с длани.
— Защо плачеш, маменце? Тя е смешна. Уж хванал с въдицата русалка, а тя му оставила само три пера… А-а, ти се смееш! И тате, и чичо Саша също се смяха! А баба се скара.
— Кой чичо Саша?
— А бе чичо Саша — който хваща бандитите, дето са крадльовци!
— Саша Турецки? Следователят? Не «крадльовци», а крадци.
— Да, крадци. И у-бий-ци.
— Кога, вчера ли?
— Не, не, днеска! Тате се обади и му каза: имам пиячка и проблеми. И чичо Саша дойде, веднага пристигна, и те пиха водка в кухнята и си приказваха тайни работи, а ние с баба искахме да подслушваме, ама те така ни затвориха вратата, че нищо не се чуваше. И после чичо Саша каза, че имал касети на един… ремигант.
— На един — какъв?
— А… мигрант.
— Емигрант?
— Да. Фискувани.
— Конфискувани. Ясно.
Значи надежда има. Альоша все пак е разказал всичко на Турецки. Тя само трябва да прояви самообладание и да чака.
— Искам да ям!
И през това време трябва да нахрани сина си. Жалко, че изпусна яйцата, гъска глупава.
— Какво ти се яде?
— Яйца на очи! Може и бъркани!
4
Ника, стаила дъх, се доближи безшумно до вратата.
— Аз съм, Саша Турецки.
— Дойде ли? Благодаря ти. Здравей. Влез, заповядай, седни, моля те, почакай да разтребя играчките. Благодаря ти. Сега, само да махна кашона.
— Няма нужда да разтребваш, Никушка. Ето, подпри някъде чантата ми и всичко е наред. Дай хубаво да те разгледам, сто години не съм те виждал. Все същата красавица…
— Благодаря ти. Да. Тоест… исках да кажа…
— Знаеш ли какво, ако имаш кафе, с удоволствие ще пия едно, може и нес.
— Нямам — о, какво говоря, напротив, веднага ще ти направя. Има и кекс, Альона го е правила. Много е хубав, със стафиди. Още е мек. Ами да, от вчера е, съвсем пресен. Защо се смееш? Сигурно много идиотски вид имам?
— Видът ти е изключителен, Никушка! Хайде в кухнята. Знам какво хубаво кафе правиш, помня още знаеш ли откога? От Соколники. С Льошка бяхме втори курс, а ти — в девети клас. Тъкмо си беше отрязала плитките и хвърли Альоша в тъча. Още си е там.
— Къде? — стресна се Ника.
— В тъча. Бъхти се, драпа, размахва краченца във въздуха, но само се прави, че не му пука. Ще видиш, скоро ще мирне и ще целува прекрасните ти нозе.
Ника недоверчиво си погледна чехлите.
— Мислиш ли? Не, Саша. Той вече ми е турил кръст — за него аз не съществувам, за него съм антитяло. А снощи… всъщност днес за пореден път му дадох повод…
— Ника, стоп! Ти си ми ясна, ако не те спре човек, кой знае какво ще си изфантазираш. Льошка е
