много притеснен от цялата тази история, просто се е уплашил. За теб.
— Не и за мен. Нито за Кеша. И да е уплашен — само за себе си. Защото съм му създала грижи. А той не понася грижите. Имам предвид тези, дето ти създават главоболия, а не мускулна треска.
Турецки си помисли, че е права. Неговият приятел и съученик Альоша с годините се беше превърнал в нещо като плейбой, който живее на издръжка на богати женички не първа младост. Но честно казано, кой ли пък обича да се главоболи с чужди дертове? Обаче гласно каза дежурните, нищо незначещи думи:
— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи.
— Да? Надали. Може… Още едно кафе? Не? Ами тогава…
— Сега ще ми разкажеш всичко подробно. Минимум емоции, максимум фактологичен материал.
— Боя се, че нямам никакъв материал. Дойдоха Жора с Альона и Сеня с Мила. Доведоха този Бил… Всъщност?… Висок, рус, спортен тип със спортен сак през рамото, впрочем не точно сак, а чанта «Адидас» колкото кутия за обувки, но по-плоска… После го видях там, убит.
— Убит — това е вече умозаключение.
— Главата му беше размазана и целият беше в кръв — не можеш да си представиш! Но засъхнала. А шията отпред като прерязана. Но не с нож. Все едно с тел. И беше… съвсем студен.
— Да не си го пипала?
Ника се надигна от масата.
— Ела в антрето, ще гледам да ти обясня. Не съм чистила, всичко е, както си беше… Ето. Той се изниза някак потайно, сигурно е било към девет, така ми се струва. Поради това въртя няколко пъти телефона. Но май нямаше никой. После се свърза. Не чух какво говореше. И повече не го видяхме. Изпратих гостите, после се прибрах, даже в асансьора бях с едни от седмия етаж и тъкмо да си отключа, вратата сама се отвори. Запалих. Но имам чувството, че когато излизах, не бях загасила. И не знам как не припаднах: гледам същия Бил… Наведох се над него, не, коленичих, ей така, на това място. Той лежеше целият изпънат и с прибрани ръце до тялото. Само главата му извъртяна някак нечовешки. Хванах го за ръката, взех да го дърпам: «Бил, Бил, какво има?» А ръката му лед.
Тогава съвсем превъртях от ужас и хукнах нанякъде, по пътя съм си посяла сандалетите, чисто нови, не можех да тичам с високите токчета и ги свалих. Исках да се обадя в милицията, а завъртях на Альоша, не знам защо. За останалото вече си в течение, идва Альоша — тука празно. И все едно никога нищо не е ставало. Но не си измислям, честна дума, въпреки че пих много коняк.
Турецки отвори чантата си, извади специалната лампа и дълго оглежда пълзешком пода.
— Къпа ли се днес?
— Да, сутринта — побърза да отговори Ника, после се учуди: — Защо питаш?
— Щом си се къпала, отпада. Да си била случайно с чорапогащник снощи? Или с чорапи?
— Не, със сандалетите на бос крак.
— Жалко.
— На тази жега вчера, Саша! Какъв чорапогащник! И с оувърола заврях.
— С кого?
Ника се засмя:
— Не с кого, с какво — с гащеризона. На английски повече ми харесва. На руски няма съвсем точна дума. Все пак гащеризон е работна дреха…
— Момент, Никуша, момент — искаш да кажеш, че си била с панталон? Бързо давай насам този оувърол!
— Хвърлих го за пране…
— Но не си го изпрала — слава Богу! Донеси го, дай мушама за масата… Така, добре. Докато свещенодействам тук — почти в буквалния смисъл, — виж какво ще можеш да измъкнеш от Альона за Бил: трите имена, професия, всичко.
— Толкова ме е страх…
— Не, няма от какво да те е страх. Измисли си някаква историйка и си повярвай. Например: Льошка ти е извъртял сцена на ревност, а ти дори не знаеш кой е този тип, дето ти е бил на гости. А? Не бързай, измисли нещо друго. Ако ти преча, мога да поизляза из микрорайона.
— Не, остани. Ще се помъча. Добре. Дай една цигара…
Избра номера. Няколко незначителни изречения за главоболието, за лошото време и за напразното редене на опашката. После:
— Представяш ли си, Альонка, моят, бившият мъж днес такава сцена на ревност ми сервира! Явно съседките са ме издали за снощната спявка у нас. И ми вика: какви са тия дангалаци, дето ги мъкнеш, не чувстваш ли, че се излагаш, ще те наклепят в милицията и направо ще изхвърчиш, нали знаеш, че дори не си регистрирана. Хич не съм му давала обяснения, разбира се, това са си мои работи, но знаеш ли, аз наистина нямам представа кой беше този… В смисъл как — аналогичен случай?
Ника дълго слуша мълчаливо, загаси цигарата, веднага запали нова. В това време Турецки закрепи на масата статива с много силна крушка и взе да оглежда гащеризона й през някакво червено-оранжево стъкло. Изхъмка одобрително, гребна нещо невидимо със скалпела, внимателно го сложи в прозрачно пликче и прибра в чантата скромната си лаборатория. Ника затвори телефона още по-отчаяна:
— Напразни изпълнения, Саша. На път за насам те четиримата с форда на Альона минали при спирката на метрото «Варшавска», там имало голяма опашка за таксита и Сеня казал: «Що да не изкараме за бутилка водка?» Жора викнал от прозореца: «Има ли желаещи за Матвеевка?» От опашката изскочил едър млад мъж с малка чанта «Адидас» — Бил, както се досещаш, и казал, че е за улица «Веерна». По пътя се разговорили. Нашите започнали да го навиват, че имали приятелка таман като за него, той казал, че трябвало да отиде някъде си и след това можело да дойде. После си погледнал часовника и казал, че има десетина минути и ако у «приятелката» може да ползува телефон… Останалото знаеш. Кой е, що е — и те не знаят.
— Та-ка… Всичко се подрежда идеално… Сега гледай внимателно. Ти влизаш в апартамента. Аз гася лампата. Става тъмно. Нещо да те смущава? Някакви мебели, които не са си на мястото?
— Да, но сега не е толкова тъмно. Не забравяй, че беше след полунощ. Всъщност… Ето виж, стъклената врата за бокса, дето спи Кеша…
С учудване установиха, че тъкмо в момента Кеша не спи, а подробно изследва съдържанието на чантата-лаборатория.
— Тази ли е жена ти? — подаде на Турецки снимка на Ирина, открита сред криминалистическата екипировка.
— Първо, защо не спиш? Второ, кой ще поздрави? Трето, как може да пипаш чуждите работи?
— Майко! — извика Кеша. — Не мога да запомня толкова наведнъж!
И додаде с нормалния си глас:
— Здравей, чичо Саша.
— Здравей, приятелю Инокентий. Младата дама се казва Ира.
— Жена ли ти е?
— Почти.
— Защо е с такава коса, а майка е с толкова малко?
— Защото майка ти харесва къса коса и така най-много й отива.
— Ама моята майка пак е по-хубава от твоята Ира.
— Не ще и дума. И хайде вече — лека нощ.
Кешка с подчертано нежелание се запъти към леглото.
Ника му затвори вратата и продължи:
— В стъклото се отразява уличната светлина. Но тогава нямаше никакъв отблясък. Може навън да не е имало осветление, не знам. Но така ми се стори — че е по-тъмно от друг път.
— Добре, чудесно… Да ти се намират някакви цветя? Все едно — или от ваза, или от саксия? А, ето. Гергини ли бяха? Или божури?
— Не, хризантеми. Идва есен… Защо са ти цветя?
— Ония съседи от седми етаж, с които си била в асансьора, от кой апартамент са?
— Точно над нас. Но ти…
— Намери ми някаква хартия и ги загърни. След малко ще ти ги поднеса. Как ти се виждам като
