нивата.
— Ела по-близо до нас и съблечи всичко.
— Изобщо не мисля да правя това — възмути се тя. — Не знам какви са порядките ви на Каскот, но не ми харесват и съм сигурна, че не искам да ги опознавам!
— Момиче, разбираш ме съвсем погрешно — сухо каза водачът. — Искаме само да огледаме кожата ти, за да се убедим, че не лъжеш.
— Не съм никакво момиче, а почти кралица на моята планета, и не желая да се разсъбличам.
— Тук си на Каскот, ако си забелязала. Това е
— Тогава измислете нещо друго.
— Надявах се да си спестим лабораторните плъхове, но няма как — оръжието в ръцете му изчезна и на негово място се появи малка телена клетка.
В нея, доколкото му позволяваше пространството, се мяташе голям сивочерен плъх и с дългите си остри предни зъби правеше напразни опити да прегризе здравите метални пръчки. Мъжът излезе от прикритието си, остави клетката на земята и се отдръпна отново.
— Какво да правя с това животно? — попита Тарасу.
Плъхът седеше на задните си лапи, вперил лъскавите си очи в нея, а мустакатата му муцуна смешно помръдваше насам-натам.
— Вземи го.
— Ще ме ухапе веднага, щом го пипна.
— Вдигни цялата кутия и просто я подръж в ръце.
Тарасу се наведе и взе клетката. При разклащането гризачът се озъби, изфуча и се хвърли към ръката й, но мрежата го спря. Като усети, че засега не го заплашват пряко, той се укроти, седна пак в ъгъла и се загледа изпитателно в нея.
— Е, и какво?
— Нищо, всичко е наред. Дай го сега на така наречения Сет.
Тарасу протегна ръце и пристъпи към него, за да му предаде клетката, но той отскочи като ужилен, а плъхът сякаш побесня. Замята се, издавайки пронизителни писъци, козината му се изправи и щръкна на вълни, от което заприлича на телена четка.
— Вампир! — извика водачът и няколко души изскочиха с насочени в Сет оръжия.
— Не знам какво искате да кажете, но не може да застреляте някого току-така, само защото е имал нещастието да се разболее — Тарасу се изправи между разярените мъже и жертвата им. — Той не ни направи нищо лошо, нито пък на вас. Нямате право да го убивате.
— Ти не разбираш нищо — раздразнено каза предводителят. — Дръпни се настрани!
— Първо ми обяснете какъв е този странен тест, за да знам какво става.
— Плъховете реагират бурно в близост с човешки подобия, както сама видя. Той прилича на човек, но всъщност не е. Тези същества завладяват телата ни и ги оставят да се разкапват, докато са в състояние да им служат. Нещастният Сет отдавна е мъртъв, искаме да унищожим вампира, вмъкнал се в тялото му.
— Мислите ли, че тези гризачи са достатъчно интелигентни за целта, за която ги използвате? — Тарасу се поколеба, но не отстъпи.
— Не остана нищо по-интелигентно, за да го използваме. Ще се отместиш ли сега?
— Не — твърдо каза тя, — докато не ме убедите, че сте прави.
— Тогава го накарай да си свали дрехите, не вярвам той да има твоите скрупули.
— Обещавате ли, че няма да стреляте през това време?
— Естествено.
Тарасу се отдръпна встрани и се обърна. Гриавецът беше седнал на безопасно разстояние.
— Сет, съблечи се! — обърна се тя към него и повиши тон, тъй като не последва никаква реакция от негова страна. — Махни тези парцали от себе си!
Той не помръдна и момичето пристъпи към него.
— Хайде, недей да усложняваш повече нещата.
Сет едва ли разбираше напълно думите й, но тонът беше успокояващ. Въпреки това той се изправи на крака с намерение да избяга, но се уплете в някакъв дълъг корен, плъзнал през просеката, и падна. Тарасу дръпна дрипавата му горна дреха, без да обръща внимание на протестните му вопли. Изгнилият плат се раздра и разкри разраненото му тяло. Там, където кожата не беше покрита с морави и синьочерни петна, гъмжаха гнойни язви със зловонни кори. На гърдите му се виждаше малък тумороподобен израстък с прозрачна ципа, който пулсираше.
— Какво е това? — защитената й от ръкавицата на скафандъра ръка се протегна и докосна образуванието. — Прилича на…
Тя млъкна и се втренчи в него. Сет застина при допира й, после се сгърчи конвулсивно и замря. Гадният пихтиест мехур се раздвижи и сякаш се смачка под тежестта си, ципата се набръчка и провисна.
— Отвратително! — заекна тя и се отдръпна. — Той… като че ли умря. Аз ли го убих?
— Бих казал, че ти неутрализира съществото или това е невероятно съвпадение. Странна работа! — водачът се приближи. — Не си го убила, защото той е мъртъв доста отдавна.
Момичето примигна срещу него.
— Човекът е умрял отдавна, но това нещо с мехура беше живо, ако може да се каже така. Разбра ли защо искахме да ти прегледаме кожата?
— Да — измънка момичето и изтри машинално ръкавицата си в тревата. — Значи това не е болест?
— Стигнахме до извода, че не е. Те заемат по някакъв начин човешките тела след допир, но не могат да се грижат за тях. Не чувстват болка, студ, горещина, глад и жажда, затова ги съсипват за доста кратко време. Влачат се така, докато тялото се разпадне.
— Сет се хранеше, макар и без апетит — обади се някъде отдолу Йеллагр, който търпеливо беше лежал досега. — Имах чувството, че сега се учи да го прави.
— Наистина се е учил — мъжът се наведе над трупа и го огледа. — В добро състояние е, някои от раните са започнали да заздравяват. Гледал е от вас какво да прави, за да се запази. Казахте, че е говорил, така ли?
— Отначало мълчеше или издаваше животински звуци, но постепенно заприказва смислено и започна да ни разбира — каза Тарасу.
— Точно това е най-лошото — обади се слаб младеж с размъкнати дрехи. — Ако някой от тях попадне при добри условия и има достатъчно време, би могъл да заприлича на човек. Знаех си го, Регал!
Водачът се намръщи при думите му.
— Трябва да унищожим тези твари, преди да са се приспособили. Още малко и няма да ги различаваме от нас.
— Вижте — обади се момичето, — необходими са ни механизми за повдигане на тежести и повече хора, за да освободим нашия приятел.
— Да отидем в града? — изуми се Регал. — Подемни машини ще се намерят, но хора не знам. Макар че, както ми се струва, вампирите не се осмеляват да приближат много до теб. Бихме могли да те използваме.
— Хайде да вървим в селището при Азман — каза Тарасу. — Там ще обсъдим тези неща. Горкият Кокорл е в незавидно положение, трябва да побързаме.
— Ведът не е тук. Опитахме се да ремонтираме един стар транспортьор, с който да напуснем Каскот и Азман отиде да доведе евакуиралите се в близките лагери до нашия. Трябваше да се върне бързо, но още го няма, а прекъсна и радиовръзката ни с тях.
— Колко души сте в този лагер?
— Има още три групи като нашата.
— Синд и Ишанг къде са? — попита момичето.
— Тяхната група сега е в селището, а ние обикаляме наоколо, докато чакаме Азман да дойде с останалите и да тръгнем — обясни Регал. — Унищожаваме вампирите околовръст, за да не ни изненадат, както си стоим в лагера.
— Тук има още един, също е мъртъв — извика помощникът му Вир, слабият младеж, който претърсваше
