нивата.
— Той умираше, когато го видяхме — обади се Йеллагр. — Тогава Сет отиде до него и сложи ръцете си на главата му.
— Този вече е свършвал, тялото съвсем се е разкапало и вашият Сет е прибрал съществото в себе си като в инкубатор. Когато срещнат жив и незасегнат човек, всички от тях, които са наблизо, се струпват около него. Нападат го вкупом, за да завладеят тялото му, като „посеят“ вътре задържаните у себе си. Отвратителна картина е, затова сме толкова предпазливи. В градовете отдавна няма хора и големи животни, вампирите вече плъзнаха и наоколо. Готови ли сте да тръгваме?
— Да! — извика Йеллагр и се изправи в целия си ръст, извисявайки се над групата.
— Ще измислим как да помогнем на другото такова създание — усмихна се Вир, който първоначално се беше отдръпнал стреснат назад.
След десетина минути бърз ход стигнаха лагера и Тарасу се хвърли към Ишанг, стоящ пред купола.
— Много се радвам да те видя, Тарасу, наистина! Синд е вътре, човърка радиопредавателя — посочи смутеният Ишанг зад гърба си и побърза да се измъкне от нейните прегръдки.
Синд беше наредил частите пред себе си и се опитваше да ги сглоби наново, когато момичето и Йеллагр влязоха.
57
След като вълненията се поуталожиха, Тарасу се обърна към Синд.
— Кокорл е затрупан под развалините на една сграда в Гриав — каза тя. — Регал и Вир ми показаха къде да ви намеря и отидоха да видят дали не се е върнал Азман.
— Той наистина дойде, но вече не е в лагера.
— Много лошо! — изпъшка момичето. — За да помогнем на джорха ще ни трябват доста хора, а ние няма да можем да ги убедим.
— Не е нужно — обади се Ишанг от прага. — Азман отиде в града и ако Кокорл е добре, скоро двамата ще бъдат тук.
— Отишъл е сам?! Какво може да направи един човек?
— Той е вед шеста степен, а това не е титла, която се получава, за да му придаде тежест пред поклонниците. На „Хаврия“ видяхме малка част от това, на което е способен. За дните прекарани тук, аз и Ишанг наблюдавахме доста повече.
— И смяташ, че ще успее да разчисти тази планина от отломки? — недоверчиво попита Тарасу.
— Мисля, че ще успее — отговори Синд. — Той каза, че е усетил присъствието ви на Каскот и тръгнал веднага насам, защото разбрал, че нещо лошо се е случило с джорха в града.
— Изумително! Напоследък обаче се случват все странни и невероятни неща, така че едно в повече няма значение. Какво става с кораба, който ремонтирате?
— Готов е и оцелелите могат да се евакуират с него. Малко ще им бъде тесничко, но няма начин.
— Ще
— А другият джорх откъде се взе? — попита Синд.
— Дълга история — махна с ръка Тарасу, — но щом така и така ще чакаме тук, мисля да ви я разкажа.
Синд и Ишанг слушаха мълчаливо, а изтегналият се на пода Йеллагр кимаше с глава в знак на потвърждение.
— Чакай малко! — прекъсна я Синд. — Hещо става навън.
— Каскотяните са се раздвижили и вдигат доста шум. Струва ми се, че някой идва насам — хораят тръгна към вратата.
Преди да стигне до нея, тя се отвори с трясък и вътре се провря Кокорл, свит и прегърбен, за да може да влезе.
— Скъпи братовчеде! — Йеллагр се втурна към него. — Надявам се, че не си пострадал, ние много се притеснявахме за теб.
— Едва ли ще се отървеш толкова лесно от наставника си, измъквал съм се невредим и при по-лоши обстоятелства — изфуча Кокорл и започна да раздава задушаващи прегръдки и немилостиви удари по раменете на всички поред. — Не може да се отрече, че притежавам невероятна издръжливост, присъствие на духа и ред други ценни качества.
— Къде е сега Азман? — попита Синд.
— Споменах ли, че той каза да отидем при него?
— Нямаше възможност от крясъци и хвалби. Защо ведът не дойде с теб?
— Не знам. Той е в едно полуразрушено светилище в гората, чете някаква книга. Случвало ми се е да я зърна сред вещите му на „Хаврия“, но не бях го виждал да я отваря.
— Ами да вървим тогава — не само Тарасу, а и останалите бяха нетърпеливи.
Обраслите с мъх и пълзящи растения каменни блокове бяха разкривени и хлътнали под неумолимото въздействие на времето. Това придаваше на светилището вид на древни руини, точно както беше го описал джорхът, но си личеше, че някога е било внушително. Намираше се на голяма равна поляна, обградена от разклонените могъщи стволове на вековни дървета. От ниските каменни къщурки на селището дотук водеше тясна пътечка, която не изглеждаше занемарена и неизползвана. В единственото обширно помещение също се усещаше разруха, но то беше запазило напълно величието си и въздействието върху влезлите в него. Високите стени завършваха направо, без какъвто и да било таван, и отгоре беше само откритото небе. В момента то сияеше искрящо синьо, но се чувстваше, че церемониите, заради които е била изградена постройката, са се извършвали предимно нощем, под студената светлина на звездите.
Подът беше застлан с огладени, разноцветни речни камъни, а в средата се извисяваше обелиск, висок почти колкото стените и издялан от единствен блок черен мрамор. По него бяха издълбани непонятни знаци и изображения, покриващи го от дебелата основа, която едва можеха да обхванат пет-шестима души, до изострения връх. До него лежеше по-малък блок с форма на паралелепипед, поставен върху дългата си страна. Като цяло тази композиция смътно наподобяваше варварски олтар. Останалото пространство беше празно, с изключение на няколко ниски кубични камъка, разположени в полукръг пред обелиска. На един от тях беше седнал Азман, с книга, разтворена на коленете му.
— Добре дошли — каза ведът. — Разположете се около мен, както ви е удобно, аз ще свърша след малко.
— Май беше на същата страница, когато тръгнах да ви извикам — измърмори Кокорл, след като надникна през рамото му.
Тарасу също се загледа в причудливите символи върху сивкавата материя. Не можа да ги разчете, но я учуди необичайно голямата плътност на листовете. Бяха не по-тънки от корицата и въпреки че книгата изглеждаше дебела, едва ли съдържаше повече от десетина листа. Самата корица беше облечена в сивкавожълта кожа, прорязана от тънки кафяви нишки, неприятна на вид.
— Кожата е човешка — усмихна се Азман, когато затвори книгата и улови погледа й. — Тленното и вечното, несъвършената човешка форма съхраняваща безсмъртното знание.
— Какво пише там? — попита момичето.
— Много неща за този, който може да ги види и разбере — каза Азман. — И за когото е предназначено. Това не е обикновена книга, мисля даже, че изобщо не е книга, въпреки външния си вид. Бих искал да чуя всичко случило се с вас досега, преди да я разтворя наново.
След като те свършиха разказите си, Азман свали обръча от главата си и отчупи от него топаза, заедно с металното му легло. Дръпна и сви няколко пъти обковката, докато среброто се изкриви и откачи от подложката. Прибра парчетата метал и скъпоценния камък и протегна напред дланта си с каменната плочка.
— Значи и ти притежаваш такова нещо! — прошепна Тарасу.
— Ако съберем четирите части, съм сигурен, че ръбовете им ще съвпаднат точно и ще се получи определена фигура — каза ведът. — Усещам обаче, че ще бъде опасно да го направим сега. Не е дошло
