времето за това.
Синд си спомни какво се бе случило, когато старейшината съедини неговото парче и това на Ишанг. Лесно предположи какъв би бил ефектът от подреждането на всички части.
— Имаш ли представа какво става тук? — попита той.
— Моето обяснение е, че същества от други измерения на пространството, а може би и на времето, нахлуват в нашия свят. Първо са се ограничавали с единични появи, сега провеждат масирана атака на Каскот.
— Хаягри и Раван — кимна Ишанг.
— После Кайя в пещерата на Тарис-1 и накрая тези тук.
— Предчувствам, че досега сме използвали тяхната техника. Те зареждат енергийните ни „сърца“ и са ограничили движението ни в настоящите граници на Империята! — Синд беше развълнуван.
— „Те“ изглежда не са един вид, а два или повече и не всички са наши врагове. А тези плочки, които имаме, са може би оръжие против тях — предположи Тарасу. — Сигурно затова за вампирите беше смъртоносно да се доближат до мен, предполагам и до вас.
— Не съм опитвал, постарах се да ги държа на разстояние от мен с по-обикновени средства, докато извеждах Кокорл от града — каза Азман. — Струва ми се обаче, че е така и спасението на моята планета е в ръцете ни!
— Да вървим да ги изтребим тогава! — Синд скочи от камъка. — Така е по-добре, отколкото да избягате с транспортьора и да изоставите родната си планета.
— Само четирима сме, но може да опитаме — подкрепи го Ишанг.
— Дори да съм прав, няма да бъде бързо и лесно — спря ги Азман. — Вампирите, които са оцелели, са се приспособили, станали са хитри и ще се крият от нас. Освен това трябва първо да ви разкажа какво прочетох в „Саттвадхара“ — книгата — и едва тогава да вземем решение.
— Седнете и нека го изслушаме спокойно — Тарасу не беше помръднала от мястото си.
— На последната страница, която обмислям от доста време, е описано случилото се на Каскот. Създанията, нека ги наречем Кайя, наистина се прехвърлят тук и това е едва началото, скоро ще бъдат навсякъде. Тарасу беше абсолютно права — не всички от тези други светове искат да ни унищожат. Има същества, които са на наша страна, и те са ни повече, ни по-малко… нашите богове!
— Нашите какво? — изумен попита Синд.
— Различните народи са ги наричали с различни имена, някъде са били много, а в други култури са почитали само един бог. Аз съм запознат с религиозните вярвания от зората на човечеството досега и ви уверявам, че списъкът е безкраен, но зад различните проявления прозира общ корен — Озирис, Бел-Мардук, Зевс, Юпитер, Йехова и всички други божества са проявления на единна същност, недостижима за нашия разум. Йали или Йеллагр е едно нелепо и тъжно изключение, както сигурно и някои други имена, но това не променя правилото.
Синд изръмжа нещо нечленоразделно.
— Няма нужда да убеждавам дълго Ишанг и Тарасу — обърна се ведът към него. — Ти си атеист, но си умен човек и също ще се съгласиш с мен накрая, само трябва да си отговориш на няколко въпроса. Първият е: могат ли хората да създадат и използват хиперпространствения двигател на сегашния си етап на развитие, без волята на създателя или създателите му?
Синд сви рамене.
— В такъв случай може ли този, който притежава знания недостъпни за нас, да ни унищожи, ако поиска това?
— Предполагам, че да.
— Тогава има ли значение как ще ги наричаме, когато за нас те представляват точно това — добри, зли и в по-голямата си част може би просто безразлични богове?
— Добре, разкажи ни за тях — предаде се Синд.
— Не знам каква е тяхната природа, може да са няколко отделни същества с едно лице или едно с няколко лица, но така или иначе Абсолютният дух, наречен така в книгата, и неговите проявления — боговете — са избрали нас да спасим човешката цивилизация и затова притежаваме части от Звездата Аийел. Трябва да я занесем там, където ще можем да използваме пълната й сила.
— И това го пише тук? — Тарасу посочи гнусливо корицата с пръст. — Защо не ни го каза по-рано, може би щяхме да предотвратим това, което се случи на Каскот. Къде трябва да занесем Звездата?
— Не знам — тежко отрони Азман. — Текстът, където го прочетох, се появи днес, но не е пълен. Липсва името и разположението на мястото.
Той разтвори книгата и показа знаците вътре. Те изпъкваха и сякаш плуваха във въздуха над странната, неприличаща на хартия материя. Последните няколко страници, прелистени от него, бяха съвсем празни.
— Сега трябва да взема едно важно решение и съм сигурен, че след като направя това, ще научим всичко.
— Досещам се какво имаш предвид — обади се Тарасу. — Длъжен си да избереш дали да останеш тук, за да спасим планетата, или да тръгваме направо към Мястото, където и да се намира то, щом ние сме определени за спасители на човечеството.
— Досега размишлявах върху това и реших — тихо каза ведът. — Потегляме веднага, щом всички хора се качат в кораба.
— Струва ми се, че по него има още доста дребни, но необходими поправки — Синд беше огледал транспортьора и не остана възхитен от ремонта.
— Дори и в предишното му състояние бих могъл да ви отведа до Ферил с него, но ненужното използване на силите ми ги изчерпва. Сега се налага да се намеся съвсем малко — ведът се втренчи в непълната допреди малко позиция, където вече проблясваха знаци.
— Не мога да ги разчета и ме боли главата, когато се взирам в тях — Тарасу потърка челото си.
— Книгата е моя и те са предназначени за мен — Азман изглеждаше тъжен. — Решението ми е било правилно и сега знам къде трябва да отидем — на Сабха. После ще ви предам съдържанието на новопоявилия се текст, нека помогнем при товаренето на кораба и да отлитаме.
— Всички тези хора от Каскот ли ще водим с нас? — попита Ишанг
— Ще ги оставим на карантинната станция и ще продължим сами.
— Излишно е да се притесняваме за санитарния кордон и други такива подробности, нали? — въпросът на Тарасу беше изцяло реторичен.
58
Огромната товарна ракета се справи с излитането, но без помощта на Азман положително щеше да има проблеми. Всички кътчета на кораба бяха претъпкани с хора до последен предел, но неудобното пътуване не продължи дълго. Командващият флотилията, образуваща кордона, изпадна в ужас, когато се озоваха зад гърба му, но се успокои, щом разбра, че държат курс към карантинната станция на сателита.
— Нямаме време да изтърпим всички бюрократични процедури, преди да ни разрешат официално да се отправим към Сабха — каза Азман, когато и последният човек слезе от кораба. — По-просто е направо да изчезваме оттук.
Направиха точно това. След пет скока и няколкодневно пътуване между точките-врати за хиперпространството, Азман обяви, че са достигнали целта си.
— Това е Сабха — посочи той едно от плуващите на екрана кълба.
В него нямаше нищо особено, но част от околните планети и далечни звезди бяха закрити от подобно на мъглявина безформено петно, разстлало се наблизо. Около външната му повърхност бяха разположени равномерно от всички страни космически станции. Докато се приближаваха, можеха да наблюдават повтарящата се всеки път процедура, изпълнявана от корабите, стигнали тази преграда. Те синхронизираха скоростта и курса си така, че да се скачат с най-близката до тях станция. Стояха известно време там, после прибираха гъвкавия съединителен ръкав, насочваха се към мъглявината и изчезваха във вътрешността й.
— Това са пунктовете, където се събира имперската такса за посещения — обясни Синд. — Вътре в това
