Тарасу измъкна няколко контейнера от катера и ги сложи на земята.
— Можеш ли да летиш с мен и всичко това?
— Ще опитам.
— Ами със Сет какво ще правим?
— Не бих се докоснал повече до него, освен ако е крайно необходимо — каза Йеллагр.
— Той не е виновен, че изглежда така ужасно — момичето се обърна към него. — Сет, гладен ли си, искаш ли да ядеш?
— Иска яде, Сет иска — черната, покрита с язви ръка се протегна плахо напред. — Яде добре Сет.
Тарасу извади един херметизиран плик, поколеба се и му го хвърли отдалече.
— Яж, после ще видим какво да правим с теб.
— Да му оставим няколко пакета и да тръгваме — предложи Йеллагр. — Този Сет е най-отвратителното нещо, което съм срещал досега, не мога да определя защо. Не е само заради раните, макар че те миришат достатъчно ужасно.
— Това не мога да усетя, за щастие — момичето погледна туземеца замислено.
Той беше разкъсал обвивката, тъпчеше съдържанието в устата си с две ръце и гълташе огромни хапки.
— Докога ще го съзерцаваме как гадно унищожава провизиите ни? — намръщи се джорхът.
— Йеллагр, мисля да вървим пеш, за да може той да ни следва. И на мен започна да ми става неприятен, но не е честно да го зарежем.
— Така ще се придвижваме много бавно, обаче не бих го носил. Всъщност, мисля, че на първо време ще ми бъде трудно да се оправя и само с контейнерите. Доста са тежки.
— Ти може да летиш напред с багажа, да оглеждаш местността и избираш пътя.
Вървяха така в посоката, определена от Йеллагр, докато Тарасу усети, че коленете й се подгъват от умора и го повика за почивка. Вече се смрачаваше и трябваше да устроят лагера си за през нощта. Сет лежеше далеч от тях, проснат в неудобна поза, и изглежда спеше. Тарасу направи опит да превърже раните му, но той избяга панически и личеше, че не иска тя да го доближава. Момичето му подхвърли една от медицинските чанти за неотложна помощ и отдалече го инструктира какво да прави. Той се изразяваше вече малко по-добре и сам поиска храна сутринта, когато видя, че отвориха контейнера. Беше далече от интелигентното същество, което може би е бил някога, но се виждаше, че постепенно се възстановява. Влачеше се след нея, без да протестира и да се оплаква, и почти не й създаваше проблеми.
Настъпи вече третият им ден из безкрайните насаждения, но еднообразните редици полюшвани от вятъра растения й създаваха усещането, че стоят на едно място. Утъпканите от стъпките им жилави стъбла скоро се изправяха и скриваха всички следи от тяхното движение.
— Отпред има нещо — беше й съобщил Йеллагр сутринта, но стигнаха до него малко преди обяд.
— Това е земеделска машина — Тарасу огледа изоставеното съоръжение със стърчащи напред огромни метални зъбци.
Тръгна да го заобиколи и когато влезе в хвърляната от него сянка, близките стъбла се раздвижиха. Тя ги разтвори предпазливо и видя умиращ каскотянин, легнал на земята. Зеещата рана на корема му изглеждаше причинена от зловещо блестящите шипове на машината.
— Изпълзял е отпред на кабината, паднал е и се е нанизал върху тях — Йеллагр показа засъхналата кръв по два от острите върхове и следата водеща оттам до нивата. — Станало е не много скоро и положението му е безнадеждно.
Човекът отвори угасващите си очи и направи опит да се повдигне, когато видя Сет. За нейно учудване техният питомец направи най-бързото и целенасочено движение, откакто го бяха намерили в града. Пристъпи уверено напред, наведе се над умиращия и постави дланите си върху главата му. Тялото на ранения потрепера и се изпъна неподвижно, а Сет се отдалечи с обичайната си тромава и скована походка.
— Ще ядем? — попита той и се скри от немилостиво греещото слънце под земеделското съоръжение.
Целият му проявен към случая интерес беше изчезнал. Тарасу прибави и този факт към странностите му и отвори контейнера с храната.
— Легнете по очи с разперени ръце и не мърдайте! — каза някой зад тях на сиен с отвратителен акцент. — Ако се опитате да бягате, ще ви убием веднага!
Тарасу и Йеллагр послушно изпълниха заповедта. Сет се повъртя малко и легна до тях, повтаряйки действията им.
— Мисля, че намерихме хората, които ни трябват — каза Тарасу и извика високо. — Търсим селище на Необвързаните, координатите му ни е оставил Азман. Той е ваш съпланетянин, вед, пристигнал наскоро от Сабха.
Отсреща се съвещаваха полугласно, а после се обади същият глас.
— Хвърли всички оръжия и се изправи, само ти! Обърни се много бавно, ръцете горе и без резки движения!
Тарасу изпълни точно наставленията и видя няколко брадясали лица, надничащи над стъблата. Дулата на непознатите оръжия, които държаха, бяха насочени към нея.
— Момиче е, в скафандър, изглежда нормална — извика предводителят и още десетина души се показаха от другата страна на просеката.
— Откъде идваш? — обърна се той към нея, без да свали оръжието.
— Дойдохме от Ферил с кораб, който пренесе совалката ни до санитарния кордон. Преминахме го с нея.
— Защо тогава ходите пеш? — подозрително попита мъжът.
— Отидохме в Гриав, където една полуразрушена сграда се срина, затрупа един от нас и повреди катера. Излетяхме някак от града, но машината отказа и я приземихме в околностите.
— Какво е това чудовище с теб?
— Той е от друга раса, джорх, казва се Йеллагр.
— Очаквахме да намерим момиче с някакво дребно животно, не ни беше казано нищо за чудо… за него. Как се казваш?
— Тарасу.
— Това съвпада — обади се някой до водача, — само джорхът ме съмнява. А е имало и трети с тях.
— Другият джорх на име Кокорл остана под развалините в града — каза бързо момичето. — Йеллагр не беше предвиден да дойде с нас.
— Имената и твоят вид са точно по описанието, но трябва да проверим дали сте „чисти“.
— Проверявайте — съгласи се тя.
— Кой е другият човек?
— Сет. Каскотянин е от Гриав.
— Значи в града сте излизали от катера, така ли?
— Слязохме малко преди да падне постройката. Аз бях със скафандъра, а Кокорл с дихателен филтър. Тогава намерихме Сет.
— Той изглежда от вампирите — каза предводителят.
— От кои?
— Жителите на града, не ги ли срещнахте?
— Мярнаха ми се няколко сенки, но Сет е единственият, когото видях отблизо.
— Докосвала ли си се до него, той не направи ли опит да влезе във физически контакт с теб? — личеше, че очакват отговора й с нетърпение.
— Аз не съм го докосвала, а той като че ли изпитва ужас от мен.
Оттатък разговаряха тихо и разпалено известно време.
— Повечето от нас се съмняват и не ги обвинявам след всичко, което преживяхме — каза водачът. — Свали си шлема, въздухът е напълно безопасен.
— Сигурни ли сте? — попита Тарасу.
— Да. Прекият контакт с вампирите е единственото опасно и фатално нещо.
Момичето изхлузи шлема, остави го на земята и с удоволствие вдиша сухия, прашен аромат на
