Оказа се, че се е появил огромен проблем — на Каскот беше обявено бедствено положение заради неизвестна смъртоносна болест, затова всички кораби, насочили се натам, се отклоняваха и задържаха на Ферил. Според последните сведения преди да прекъснат съобщенията, две-трети от населението измрели, предимно в градските центрове. От управляващите органи на Федерация Каскот били живи няколко сенатори, но от тях вече нямало полза. Обществените организации се разпадали, връзките между населените места престанали да съществуват. Областите останали изолирани с разпръснати на големи разстояния групи оцелели, предимно в рядко населените земеделски райони. Всичко това беше стара информация, никой не знаеше какво става там сега и дали изобщо има останали живи хора. Заразата започнала от космопорта и парализирала дейността му. След излетелите няколко конвоя ужасени бежанци, нямаше повече вести от Каскот.
От Ферилското представителство и тамошната колония бяха евакуирани само няколко души. Тълпа разтревожени близки обсаждаше центъра за връзка с Карантинната станция, намираща се на един от сателитите. Сформираше се научна експедиция, която трябваше да потегли след няколко дни и й предложиха да изчака завръщането им с някакви резултати. И дума не можеше да става да я откарат на Каскот, но пилотът на един бездействащ товарен кораб се съгласи да се доближи максимално до границите на санитарния кордон и да изстреля совалката на неин риск. В бюлетина на Здравните служби имаше карта с огнищата на заразяване отпреди една декада, тъй като не разполагаха с по-добра, и той я посъветва да търси оцелелите в сравнително безопасния район, очертан там. Това ги устройваше, защото Азман живееше наблизо, в градски център Гриав. Пилотът я предупреди, че ако оживее по случайност и излети обратно, после трябва да отиде направо в станцията на сателита или ще бъде унищожена.
Тарасу направи извънредно съвещание с двата си хиртела далеч от чужди очи и решиха да заминат сега. Бежанците уверяваха, че заразата се предава чрез допир — така гласяла официалната версия на каскотските държавни служби, преди да се прекратят изследванията. Пряк контакт с местните жители трябваше да се избягва на всяка цена, а най-сигурно беше, предвид непотвърдената информация, да се носят скафандри. Ишанг фигурираше в компютърната памет на космодрума, беше отпътувал за Каскот заедно с някой си Хорн Сал малко преди началото на епидемията.
— Това е бил Синд под друго име и още не са се върнали. Ако не беше тази глупава повреда, която ни забави, щяхме да пристигнем даже преди тях. Сега те и Азман са някъде там — каза Тарасу.
— Ако са живи, а аз мисля, че са — изсъска Кокорл. — Много ми прилича на радиоактивното замърсяване на Кин, където хораите са обградили космодрума си с отпадъци от урановите мини. Да не говорим за мистериозното ти заболяване на Хонстел.
— Тук обаче всичко е истинско и аз се безпокоя.
— След толкова премеждия няма да се оставят да ги победи някакъв си вирус, бактерия или нещо подобно. За нас тези неща не са опасни, затова мисля да отскочим дотам с Йеллагр. Ти може да изчакаш тук, докато ги доведем. Ако дойдеш с нас, трябва да си непрекъснато със скафандър.
— Няма значение, идвам — и Тарасу отиде да се приготви за път.
Минаха през санитарните постове, без да бъдат обстреляни, врязаха се в атмосферата на Каскот и прелетяха над областта, посочена като незасегната. Под тях се стелеше безкрайна равнина с насаждения от зърнени култури, прорязана с просеки от земеделските машини. Реколтата не беше прибрана, класовете се огъваха и ронеха от вятъра, а в люлеещото се растително море тук-там се виждаха тъмни грамади — изоставената техника изглеждаше чужда и самотна и припомняше сполетялото планетата нещастие.
— Наближаваме града, а никой не отговаря на сигналите ни — Кокорл си играеше с антенното устройство. — Никакви живи същества, всички записи са автоматични.
— Обхватът ни е малък и насред нивите няма кой да ни отговори. Едва ли и в нормални условия тук е имало много хора, сигурно един управляващ производството център обслужва огромна територия.
— Дори да е напълно автоматизиран, трябва да има минимален човешки персонал, а аз не усещам никого. Дали да променим курса и да ги потърсим?
— Отиваме направо в Гриав да намерим Азман. Вероятно гледката там няма да е приятна, но ще трябва да я изтърпя.
Куполите на града се показаха в далечината и даже оттук се виждаше, че става нещо необичайно. Никакви летателни апарати нямаше във въздуха около него, нито се забелязваше каквото и да било движение по пътищата. Над постройките се стелеше гъст мазен дим, в който от време на време се издигаха огнени езици, обагрени в странни цветове.
— Там има разрушения и пожари, изгарят всевъзможни химикали и похлупакът е съставен от отровни газове — обобщи Кокорл сведенията от таблото пред себе си. — За щастие съм взел маската, която ми направи Синд. Запазих я като сувенир, не предполагах, че отново ще си причинявам неудобството да я нося.
— Ако напускаме совалката, Йеллагр ще трябва да остане в нея — каза Тарасу.
— Най-добре е и ти да стоиш с него, въпреки скафандъра — погледна я Кокорл. — Може да те удари падащ предмет от сградите и да пробие защитния пласт.
— Ще решим на място.
Гмурнаха се в плътната димна завеса, за да видят апокалиптичната картина по улиците на града. Навсякъде имаше катастрофирали и преобърнати или просто изоставени машини, полузатрупани със сажди и тлеещи отломки. Цели квартали представляваха димящи пепелища. Няколко купола на административния център бяха незасегнати от околната разруха зад защитните си екрани.
— В ефира е хаос — Кокорл намали звука на приемника, изпълващ катера с нестихващо писукане и бръмчене. — Всички изправни автоматични предаватели излъчват купища ненужна информация.
Той млъкна, наклони глава настрани и сякаш се заслуша в нещо. Накрая промълви тихо.
— Няма живо мислещо същество околовръст.
— Кой тогава е спуснал щитовете?
— Може да са ги включили, преди да избягат или да умрат. Никой не ги поддържа сега и сигурно работят с остатъчна мощност. Притокът на енергия ще спре и скоро огънят ще погълне сградите.
— Прослушай съобщенията, дали няма нещо за нас.
— Точно това правя в момента.
Кокорл се наведе към пулта, докато описваха широки кръгове над незасегнатите постройки.
— Там има нещо! — обади се Йеллагр внезапно. — Движеше се и се скри зад ъгъла.
— Ето, хванах сигнала! — извика радостно Кокорл. — Азман е оставил координатите на мястото, където да ги намерим. Тримата са живи, евакуирали са се, преди да се изчерпа енергията за щитовете.
— Кокорл, на тази улица има нещо, може да е оцелял човек. Завий натам — каза Тарасу. — Къде ги е завел Азман?
— Някъде в района, над който прелетяхме, в отдалечено и закътано селище на група привърженици на естествения начин на живот — той обърна катера в посоката, която му сочеше момичето. — В момента гоним призраци, малко е вероятно някой да издържи, дишайки тази газова смес.
Пресечката се разкри пред тях, между развалините си пробиваше път дрипав силует. Той се покатери по една от тях и изчезна от очите им.
— Човек е, трябва да го настигнем!
— Не може да бъде, та той нямаше дори филтрираща маска! — опули се Кокорл. — Невъзможно е да остане жив.
— Но е факт — каза Тарасу. — Спри до голямата сграда на следващия ъгъл и включи високоговорителя.
Извикаха човека, но той не се показа. Зад огнеупорните колони на зданието, където се беше пъхнал, виждаха част от бос и мръсен крак.
— Изглежда се е побъркал от страх, ще слезем да го приберем — Тарасу сложи шлема си и тръгна към люка, а Кокорл я последва неохотно.
— Щом аз вземам предпазни мерки, значи той би трябвало да е саламандър, а не човек — изръмжа джорхът. — Точно така, това е хуманоиден робот с нарушени функции.
— Синд ми обясни, че хуманоидите са се оказали непригодни и не се произвеждат отдавна.
— Някой стар, запазен модел може би? — Кокорл нахлузи маската си с отвращение.
Тръгнаха предпазливо напред, заобикаляйки кръстосаните овъглени части от конструкцията. Човекът
