стоеше зад колоната и ги гледаше безизразно.
— Не се плаши, ние сме приятели — каза Тарасу на сиен с ласкав тон и протегна към него празните си ръце, обърнати с дланите нагоре. — Кокорл, ти хиртел ли си в момента?
— Човек съм, мизерен и дрипав като него — троснато отговори джорхът зад гърба й.
Той пристъпи напред и хвана жалката фигура за раменете. Човекът не реагира, въртеше бавно глава и ги разглеждаше.
— Сега ще те пренесем оттук на по-добро място извън града — продължи Тарасу.
Нямаше признаци, че той я разбира, в мътните очи, вторачени в нея, не светеше разум.
— Има ли и други хора наоколо? — момичето изпъшка от безсилието си. — Точно сега се нуждая от лингвотранслатор!
— Хайде да се връщаме, ще го разглеждаме и успокояваме в катера — Кокорл повдигна мъжа като парцалена кукла и закрачи обратно. — Нещо не ми харесва тук.
— На мен също, но трябва да спасим, когото можем.
— Предчувствам, че ще си навлечем неприятности — джорхът мрачно погледна отпуснатото в лапите му тяло. — Вече влязохме в контакт, нещо което трябваше да избягваме.
— По-добре ли е да го оставим да загине тук?
— Щом не е загинал досега, не се тревожа за него. Проумяваш ли, че след като аз се допрях до него, ти повече няма да сваляш скафандъра си? Дори в катера.
— Заразата не се предава по въздуха — колебливо каза Тарасу.
— Това са предположения, положението може да се е променило. Примири се с факта, че ще бъдеш непрекъснато опакована.
Бяха стигнали почти до изхода, когато от надвисналия над тях свод се дочу протяжно и зловещо скърцане.
— Бягай! — извика Кокорл, пусна човека и силно я блъсна напред към улицата.
Тарасу пробяга няколко крачки, спъна се и се претърколи навън. Усещаше град от падащи предмети, които се сипеха върху нея, за щастие скафандърът донякъде неутрализираше ударите. Тя разбута заровилите я неща, изправи се и се огледа. Човекът, когото бяха преследвали, се измъкваше наблизо от куп пенобетонни късове и изглеждаше в още по-плачевно състояние. Там, където стоеше джорхът преди малко, се извисяваше грамада от сриналата се сграда. Кокорл беше заринат под тонове отломки.
Тя задърпа с всички сили стърчащата наблизо метална плоскост, но другият й край беше безнадеждно затиснат и не помръдна. Постепенно проумя безсмислието на усилията си и отпусна ръце. За да се разчистят развалините, бяха нужни много хора и техника, с която да повдигнат тежките блокове. Обърна се към катера и застина. Върху него явно се беше стоварила част от зданието и го беше преобърнала надолу по стръмната улица, но отвътре се чуваше потракване, значи Йеллагр беше жив. Парчетата бяха значително по-малки, затова тя се покатери и започна да ги хвърля долу.
— Искаш ли да ми помогнеш? — извика тя към каскотянина, единствената й надежда околовръст, и направи изразителен жест по посока на купчината.
Той я гледа глуповато няколко мига, после вяло се залови да издърпва парче тръба. Помощта от негова страна беше минимална, но й вдъхна увереност. Тарасу продължи да работи до пълна изнемога, докато отдолу се показа леко хлътналият люк. Не знаеше колко време е минало, в сивия димен сумрак нямаше видима промяна. Тялото й трепереше от умора, а най-лошото беше, че започваше да й се вие свят. Нямаше представа колко дълго са настроени да функционират животоподдържащите системи на скафандъра и трябваше да влезе вътре, преди да свърши въздухът за дишане. На Тарис-1 беше вече използвала облекчения вариант, но не можеше да се ориентира добре по цифрите на контролните уреди около визьора.
Катерът беше застанал пак върху ходовата си част след търкалянето, иначе едва ли щеше да успее да го изправи нормално. По капака се посипаха яростни удари отвътре, той изпращя и се отвори. В миниатюрната шлюзова камера тя видя с облекчение невредимия Йеллагр. Той показа глава оттам, подаде й лапа, за да я издърпа, а после бързо затвори.
— Къде е Кокорл?
Тарасу тъжно поклати глава и посочи изгледа от развалините, предаван върху единствения здрав екран. Навсякъде в кабината имаше следи от разрушения, части от уредите се валяха по пода.
— Аз не мога да изляза без маска, а ти си грохнала. Горкият братовчед! Налага се да издържи, докато доведем помощ.
— Откъде?
— Нали той каза, че знае къде са оцелелите хора, трябва веднага да отидем там.
— Ще се наложи някой от нас да излезе и да прибере онзи човек. Струва ми се, че няма да иска да се качи сам.
— Аз ще го взема — каза Йеллагр. — Мога да не дишам няколко минути, докато съм отвън.
Той изскочи от катера и след малко дотича обратно, хвърли вътре човека, когото носеше, и скочи след него. Побутна го към кабината и хлопна вътрешния люк зад гърба си.
— Сега да се махаме, ако можем.
— Стабилизаторите май са се смачкали, а едната дюза е запушена, доколкото разбирам. — Тарасу изглеждаше отчаяна — Ти ли ще пилотираш?
— Добре е, че се научих да управлявам прилично това нещо, но ще бъде чудо, ако тръгне.
Светлинните индикатори замигаха и двигателите заработиха с вой и скърцане.
— Още малко, хайде давай! — съскаше Йеллагр, докато катерът увисна във въздуха, разтърсван от жестоки вибрации.
Наклонен под неестествен ъгъл, той пое с най-високата скорост, която можеше да се изстиска от него.
— Държи се! — извика момичето. — Излизаме от проклетия град.
Слънцето блесна отново над тях и сивата пелена остана назад. Видимо се отдалечаваха от Гриав и скоро отдолу се люшнаха посевите. Повредената машина постепенно губеше височина и джорхът успя да я приземи точно преди да паднат. С последен протестиращ рев на двигателите се гмурнаха надолу, корпусът се раздруса, изпращя и настъпи тишина. Йеллагр изскочи навън и помогна на Тарасу да слезе.
— Как мислиш, дали Кокорл е жив? — попита тя.
— Ако е оцелял от ударите, сигурно е изпаднал в летаргия, това е начинът да се спаси. Има надежда, стига някой да ни помогне да го изровим — печално каза Йеллагр.
— Не всичко е изгубено, щом успяхме да долетим дотук въпреки повредите. Къде ли се намираме?
— Някъде в нивите, над които минахме на идване. А, ето го и туземецът!
Човекът, когото бяха забравили, излезе от повредената совалка и приседна наблизо. На ярката слънчева светлина видът му беше още по-лош. Моравата петниста кожа беше осеяна с многобройни рани, от които се стичаше белезникава гной, а на някои места като че ли липсваха цели парчета от плътта му. Изглеждаше сякаш е бил изтезаван по всевъзможни начини, докато заприлича на сегашната развалина.
— Кой си ти? — попита Тарасу, но не го приближи и застана така, че да не вижда по-грозните поражения по него.
— Ъ-ъ-ъ.
— Ти кой си?
— Ти кой — глухо повтори каскотянинът.
— Аз съм Тарасу — тя посочи към себе си — А ти?
Движенията й бяха сковани от скафандъра и в момента завиждаше на Йеллагр.
— Аз… човек, човек Сет — пророни той след дълга пауза.
— Няма смисъл да си губим времето с него — намеси се Йеллагр със зле прикрито отвращение. — Приблизителното местоположение на целта ни се пада на югозапад оттук. Сега сме без машина и трябва да се придвижваме, както можем. Хайде да вземем храната и да тръгваме. Между другото, ти как си с припасите?
— Имам достатъчно хранителни концентрати и вода, ще взема бутилки въздух за смяна и съм готова за път.
