— Аз бях кенселастър в двора на Кантайрофекса, пълен с леснодостъпни хубави жени, и сега ми трябва нещо повече от животинско задоволяване на инстинктите. Всъщност, през целия си живот съм търсил това, което е наистина рядко и ценно — любов.
— Обич, красиви чувства — ведът въздъхна. — Илюзии! Всичко се свежда до това, че искаш да бъдеш единствен и незаменим, да създадеш свой миниатюрен свят извън реалността. И в тази вселена, на която си център, да бъде затворена една определена личност — Тарасу. Това не е ли доста нескромно и егоистично желание?
— Не бързай да се засягаш! — добави той, защото Синд беше настръхнал от възмущение. — Ами ако тя не се интересува изобщо от твоя измислен рай за двама и не желае да се затвори в него?
— Може би ще я попитам следващия път, когато я видя — Синд стана. — Имаш ли представа защо трябваше тя да бъде на друго място?
— Причината сигурно ще разберем по-късно.
— Дразня се от мисълта, че Ишанг е с нея.
— Напълно те разбирам.
— Нищо не разбираш, не е само елементарна ревност, чувствам нещо лошо. Нямам основание за тези усещания, но това не ги променя.
Жените бяха приближили съвсем и Синд се изправи.
— Отивам да закусвам.
— Ако промениш намеренията си, те съветвам да ухажваш Анаис. Не е забележителна, но те харесва много и освен това е добродушна и приятна.
Синд махна неопределено с ръка и скочи от скалата, като едва не събори Ория. Момичето се усмихна ослепително и се изкатери при Азман.
— Приятелят ти пак се опита да се измъкне, но този път Анаис няма да го изпусне — тя седна до него и го целуна.
И наистина дребното закръглено момиче, чиято коса беше сплетена на двадесетина дълги плитки със златни нишки и мъниста в тях, спря Синд и говореше с него, въпреки видимата му неохота.
— Той е специален случай — ведът обгърна раменете й и топлите му кафяви очи я погледнаха ласкаво. — Искам да ти направя едно предложение. Защо не си вземеш нещата и не се пренесеш при мен още днес?
— Наистина ли? — тя засия.
— Не носи никакви съдове, при мен има предостатъчно. Просто си събери дрехите и ела.
— Какво те накара да вземеш това внезапно решение?
— Установих, че ми е неприятно да оставам сам нощем.
— Така ли? Изглеждаш човек, свикнал да прекарва голяма част от времето си в уединение. Бих казала дори, че това е естественото ти състояние.
— В момента имам нужда от някого, за да ме спаси от мен самия — Азман я притисна плътно до себе си. — Няма да те лъжа, че съм изпитал внезапен прилив на привързаност към теб или копнеж по домашен уют.
— Знам, това няма значение — тя се усмихна тъжно. — Всъщност е чиста случайност, че изобщо се срещнахме. Всичко тук е временно, нищо че сякаш съм живяла на това място от незапомнени времена. Скоро ще ни призоват и може би никога повече няма да се видим.
— Случайностите са нещо почти изключено — ведът погледна слънцето, което вече се беше издигнало доста високо над отсрещния хълм. — Нещата стават, когато и както трябва да станат.
— Когато заговориш така, ме побиват тръпки. Хайде да слизаме в селището — тя се изправи и го дръпна за ръкава. — Искам да подредя новия си дом.
— Дано ми донесеш спокойствието, което търся — каза ведът.
60
Въпреки очакванията му, той се събуди отново преди зазоряване, потен и разтреперан, макар и да не беше крещял, както първия път. Прекоси на пръсти скърцащия под и излезе навън. Нощта беше безлунна, а неопределимата сивкава дрезгавина, предвестник на утрото, се разстилаше наоколо. Отпусна се на стъпалата и почувства движение зад себе си. Синд беше излязъл от своята половина на къщата, приближи се и седна до него.
— Не мога да се отърва от навиците си — каза той. — Спя съвсем леко и нащрек като хищник. Усетих, че някой се прокрадва отвън и веднага скочих от леглото. Май няма да има покой за теб?
— Боя се, че е така — ведът стоеше неподвижен и замислен. — Насън отивам в Пространствата Отвъд и предчувствам, че скоро ще трябва да навляза наистина там.
— Пространствата Отвъд? — Синд се прозя.
— Така наричам мястото, където свършва всичко или може би започва, не знам. Там, където е Великото Всичко и Нищо, зад успокояващите измамни декори на съществуването ни.
— Духът ти витае из доста особени места — Синд се размърда. — Не бих искал да съм вед, твърде студено и неуютно е в пределите, където се рее съзнанието ти.
— Ледено е — нечовешко и невъобразимо. Отиването дотам не е особено трудно, но връщането към нашия свят изисква много сили.
— Колко пъти си бил Отвъд?
— Само веднъж, когато бях на около единадесет години. Тогава си въобразявах, че знам и мога много, но получих страшен урок.
— Можеш ли да говориш за това?
— Трябва да говоря! По онова време се разболя тежко моята приятелка Тайса — момиче, което познавах от съвсем малък, а сега умираше в една от болниците на Гриав. Настоях да отида там и баща ми изпълни моята молба, заведе ме и ме оставиха сам в стаята с нея. Тя лежеше в огромното легло и дишаше едва-едва със затворени очи. Невъзможно ми беше да си представя, че това жизнено и весело момиче ще умре и никой не е в състояние да й помогне. Чувствах се виновен, че не мога да спра отлитащия живот.
— На тази възраст не си бил вед, а и да си бил, едва ли си всесилен.
— Бях предопределен и вече имах скромна дарба на лечител. Стаите ми гъмжаха от птици и животни, които бях излекувал и спасил.
