не е станало късно. Устоях и чаках, докато пустотата се разширяваше, настъпваше и ме погълна. Очертанията на реалността се размиваха постепенно и накрая се озовах под сивия похлупак на небе, което не беше небе. Носех се над също толкова сива и безрадостна земя, която не беше земя, в дрезгавината на вечния здрач. Около мен като милиарди пламъчета се плъзгаха проблясващи сенки, отправили се в същата посока. Нямаше горе и долу, нямаше никакви посоки, със сигурност имаше само преди и после и ние се намирахме в това после. Единствено движещи се светлинки отвсякъде, изгубени в безкрая. Някои са били животни, други хора, а имаше и неща, които не са били нито едно от създанията под слънцето на нашия свят. Вглеждах се в неясните, безплътни очертания на лица и търсех между тях Тайса. Накрая я намерих, но тя не беше момичето с прекрасните засмени очи, които обичах да гледам, нито изтощената, съсипана от болестта черупка, която лежеше в болницата. В нея се преливаха и сменяха неуловимо детето, което беше, жената и старицата, които никога нямаше да стане. Опитах се да я извикам, но гласът ми заглъхна и прозвуча като далечно ехо. Тук нямах глас. Въпреки това тя обърна призрачното си лице с очи древни като света, погледна през мен и продължи напред. Всички се движеха сякаш привлечени от магнит в една посока, а аз ги следвах. Тогава забелязах над всяка проблясваща като елипсовидно сияние душа, тъмната сянка, която ги водеше и насочваше по пътя им. Сенките също нямаха определени очертания, но смътно напомняха големи черни птици с разперени крила. Погледнах напред, там където отивахме, и ако можех да се уплаша повече, щях да се вкаменя от ужас. Сивата мъгла около мен беше достатъчно безутешна и изглеждаше необятна, простираща се във всички посоки, но отпред тя опираше в стена от непрогледен мрак. Това беше краят на света, съвършеното Нищо, в сравнение с тази абсолютна чернота всичко друго би изглеждало желано и уютно. И ние се бяхме устремили право към него! За втори път поисках да се откажа, но знаех със сигурност, че успея ли сега да върна Тайса обратно, тя ще оживее. Тялото й в болницата беше изоставен и празен съд, но в него още тлееше искрица живот и трябваше да получи пак съдържанието си, за да не угасне. Скочих напред, всъщност не скочих, защото нямах тяло, крака и опора под себе си, но намерението ми се предаде на нещото, което представлявах сега и то увеличи скоростта си, докато достигнах познатите ми светещи контури на момичето. Бях съвсем близо до нея и се опитах да я докосна. Призрачният еквивалент на допир беше неуспешен. Нещо ме разтърси и отхвърли, после забелязах тъмното птицеподобно образувание, което сега беше увиснало между нас. Тогава разбрах, че за болката няма значение дали съществува физическият й носител, дори е още по-страшна, когато липсва материалното тяло. Вестителят-водач от Отвъдното не позволяваше да се приближавам до нея. Опитах се да го заобиколя, но той измени формата си и разпростря криловиден израстък над мен. Наново усетих пронизваща болка и отстъпих, а вестителят насочи Тайса към Нищото. Точно преди да изчезнат в него, аз изстенах мислено и се хвърлих след тях. Вътре цареше безнадеждна тъмнина. Всичко се разтваряше и изчезваше тук, дори светлината от душите на умиращите залиня и стана съвсем бледа. Сякаш движението също замираше и по нищо не можеше да се разбере дали стоим на едно място. Вече не можех да различа откъде съм дошъл, а разпръснатите светлинки се скупчиха и увиснаха навсякъде около мен. В този мрак не би трябвало да се виждат вестителите, но за моя изненада на тяхно място над всяко мъждукащо зрънце разум се беше появило малко зелено клъбце. Погледнах натам, където нормално би се намирала главата ми, и забелязах три ослепително бели ивици пламък, които се свиваха, усукваха и после разтваряха като цвете. Това беше моят водач и разликата между него и останалите показваше, че аз съм единственото живо нещо тук. Зелените кълба трепнаха, събраха се накуп и образуваха бясно въртяща се спирала, която се разтегли и удължи до безкрайност, а мракът в отвора на тази гигантска фуния се сгъсти и уплътни. Тогава дочух звуците — тихи въздишки като капещи есенни листа, скръбни вопли като далечен вой на вятъра в изоставена къща, нестроен и смразяващ кръвта хор от изпълнени със страдание гласове. Окото на мрака срещу нас изведнъж засия, сякаш избухнаха хиляди слънца едновременно, а аз престанах да усещам, каквото и да било. Затворих се в най-далечните коридори на крехкия облак съзнание, което ми беше останало, за да не бъда погълнат като другите пулсиращи човешки съзнания наоколо. Знаех, че точно това прави То — за себе си го нарекох Изпепеляващият — всмуква в себе си и изгаря разума. Бях се изолирал напълно от външния свят, но и в това скривалище проникна гласът. Прозвуча направо в мен и беше моят собствен глас, но нито за миг не се усъмних, че разговарям с Него.
— Успял си да стигнеш дотук, без да прекъснеш нишката на съществуванието си — каза гласът. — Защо си дошъл в място, където нямаш сила и власт?
— Искам да… — не можах да изрека останалото.
— Знам какво искаш, но трябва да спазиш правилата, за да го получиш. Готов ли си?
— Какво да направя?
Странно беше да общуваш мислено сам със себе си, но не се заблуждавах, че Той е проникнал в мозъка ми и този разговор е истински.
— Не знаеш ли? Излез от умственото вцепенение, зад което си се скрил, и ме
— Не мога — изплаках аз. — Нямам сили да го направя.
— Отказваш ли се?
— Отказвам се, искам да се върна обратно!
Бях забравил Тайса, не ме интересуваше даже колко жалък и отвратителен изглеждам, защото пред лицето на този ужас всичко губеше смисъл.
— Иди си, ако можеш.
Гласът млъкна и усетих оттеглянето му, като че ли от мен се отдели мощен вихър и ме запрати нанякъде. Измина доста време, докато се осмеля да надникна от сигурното си убежище в безпаметните дълбини на моя разум. Намирах се в граничното пространство — Безкрайната Пустош. Сивата мъгла все така се кълбеше наоколо, греещите призрачни сфери се носеха в неспирен поток, но аз вече знаех къде отиваме. Ако не излезех оттук, пак щях да бъда завлечен в Нищото, където отново трябваше да изключа възприятията си. После ще бъда изхвърлен тук, наново привлечен към Него и така, докато съпротивата ми отслабнеше. Всеки път щях да бъда по-уязвим от предишния и накрая трябваше да го
— Не мога да се боря с притеглянето на Нищото, а и не знам пътя за връщане — изхленчих аз.
Сега не се изненадах, когато чух отговора направо с разума си. Гласът пак беше моят, но не ме ужасяваше, а се чувствах защитен и спокоен.
— Аз знам къде трябва да отидеш.
— Ще ме изведете ли? — изобщо не допусках, че ще ми откаже, би било невъобразимо.
— Заинтересуван съм да се върнеш невредим, дори нещо повече.
— Кой сте вие?
— Ще разбереш, не трябва да знаеш сега.
Мъглата пред нас започваше да се разрежда и в появяващите се процепи зърнах за момент болничната стая. Преди да благодаря на спътника си, нещо ме дръпна напред и се озовах вътре, но тялото ми го нямаше до леглото. Тайса лежеше неподвижна и изпъната, знаех че човешката й същност вече е погълната от Изпепеляващия. Понесох се през стени, коридори, хора и други стаи, докато видях баща си пред една от вратите, а зад нея група лекари, заобиколили нещо. Нещото беше физическата ми форма във вид на бледо
