и бездиханно момче, проснато на операционната маса и окичено с медицински уреди. С облекчение се вмъкнах в тялото си и отворих нормалните си, несъвършени човешки очи, за да видя обикновените предмети наоколо. Когато ме намерили, помислили че съм изпаднал в шок от смъртта на Тайса и ме пренесли тук. Първата ми грижа след невероятно бързото възстановяване беше да поискам „Саттвадхара“ и да я разтворя. Беше се появила нова страница, която определяше съдбата ми на Посветен вед, вречен на Вечната светлина. Следващата година заминах за Сабха. Баща ми беше сенатор, авторитетна и властна личност, но избягваше да ми противоречи.
— Не се учудвам, че крещиш насън, щом преживяваш отново това — Синд се беше разсънил напълно. — Настръхвам, като си го представя. Не си ли помислял, че тези неща може да са се разиграли във въображението ти? Тогава си бил разтревожен, потиснат и в особено душевно състояние.
— По време на обучението си научих много неща, но не съм чувал, виждал или усещал нищо подобно на това. Сигурен съм, че се случи наистина, а не съм припаднал или халюцинирал.
— А тази черта, за която говориш, опитвал ли си се да минеш пак зад нея, в Отвъдното?
— Във всяка степен на Посвещението основният принцип гласи, че правиш само това, за което си подготвен. След като си тръгнах към къщи, опитах да премина границата, но не можах да я преодолея. Точно с това се занимавах, когато отвлякохте „Хаврия“. Сега започнах да сънувам и за втори път изживявам все същото от начало до край.
— Без никаква разлика?
— Съвсем малка. Вчера за пръв път видях по-ясно човека, който ме изведе, а тази нощ ми се стори, че го познавам, но като се събудих, бях забравил кой е той. Сега ще се поразходя, трябва да се разсея.
— Да дойда ли с теб? — попита Синд.
— Благодаря ти, но няма нужда. Достатъчно е, че ме изслуша.
Синд сви рамене и се прибра в къщата. Заспа почти веднага и неговите собствени сънища бяха приятни. Когато излезе сутринта на верандата, завари Азман на същото място, сякаш беше прекарал остатъка от нощта там. Този ден трябваше да разсаждат в зеленчуковата градина един вид от местните растения, който след няколко месеца щеше да даде реколта от едри жълти грудки. Саденето беше от неприятните за Синд занимания и скоро му омръзна. Той седна встрани, а ведът, без признаци че е недоспал и уморен, грижливо поставяше в изкопаните дупки крехките стъбълца, засипваше корените с пръст, утъпкваше я леко и ги поливаше.
— Дали ще бъдем тук, за да ядем тези грудки? — обади се Синд.
— Едва ли, рядко се налага някой да чака повече от два месеца. Зависи от броя на хората дошли преди нас, но има вероятност нашият ред да дойде още утре.
— Чудя се какво ли правят Ишанг и Тарасу сега — Синд изглеждаше разсеян.
— Предполагам същото като нас — ведът внимателно изправи няколко клюмнали растения и изгледа със задоволство стройната редица, която оставяше след себе си.
61
Точно в този момент Ишанг обикаляше около едно овощно дърво, късаше растящите на гроздове ципести плодове и старателно ги подреждаше във висящата през лакътя на другата му ръка кошница, като непрекъснато мърмореше.
— Каза ли нещо? — попита Тарасу.
Тя беше седнала удобно в едно разклонение на дървото и беше закачила кошницата до себе си.
— Казах, че вече не издържам! — хораят изсипа плодовете на земята и подритна купчината.
Ципите се спукаха и гъстият сладък сок го опръска.
— Отвратително! — той се наведе и избърса лепкавата каша от обувките си. — Аз не съм селянин, аз съм воин. До гуша ми дойде от тази работа.
— Къде ли отиде прословутото търпение на воина? — ехидно се обади Тарасу отгоре.
— Имам достатъчно търпение да дебна, обмислям и изчаквам, преди да се срещна с какъвто и да е противник, но тези дребни, отегчителни задължения ме дразнят.
— Аз пък бях принцеса, вече съм кралица, но сега съм се покатерила тук, седя на хлъзгавите клони и съм цялата изподрана от тях. Да не говорим, че косата ми е пълна с листа, непрекъснато я закачам наоколо и изскубвам цели кичури, докато я освободя. Чул ли си ме да се оплаквам?
Ишанг мълчаливо събра здравите плодове от земята и ги изсипа в големия плетен кош в началото на градината. Когато се върна до дървото, Тарасу беше слязла долу.
— Едва ли боговете са имали предвид точно земеделската работа, която вършим, когато са ни избрали да спасяваме себеподобните си — хораят се пресегна и откъсна висящия над главата му грозд.
— Може да не са сигурни в избора си, представи си, че това е едно от изпитанията — каза Тарасу. — Който не е способен да се примири с дребните неудобства на непривична за него дейност, предполагам, че няма да е особено полезен, когато трябва да извърши нещо важно.
— Добре казано — съгласи се Ишанг. — Ако ти беше от жените хораи на Кин, щях да ти предложа да станеш моя Временна съпруга.
— Много благодаря — прочувствено отговори Тарасу. — Това сигурно трябваше да прозвучи като комплимент, но май не го възприемам така. Временните неща не ме блазнят изобщо.
— В живота на хорая единственото постоянно нещо е изпълнението на дълга.
— Чудесно, дългът ни сега е да си осигурим сами храната, защото няма кой да ни я предложи наготово — момичето обели ципата на един плод и отхапа от кафявата сърцевина.
— Надявам се скоро да стане ясно защо сме тук и да направим, каквото се иска от нас.
Дните продължиха да се точат монотонно и еднообразно и Тарасу вече беше престанала да ги брои. Една сутрин ненадейно се появи ведът, който ги беше посрещнал при пристигането им, и вместо към градините около селището, всички поеха към близкия хълм. Там се събраха на едно място и преди тя да успее да примигне, пейзажът вече беше друг. От лагера, където живяха досега, се виждаше висока планина в далечината, но този изглед не даваше и бегла представа, колко огромна всъщност е тя. Сега се намираха в една котловина в подножието й и слънцето не успяваше да огрее иззад грамадата, извисяваща се пред тях. Личеше, че дълго още ще бъдат в плътната й, усойна сянка. Върхът се губеше в пелена от облаци, които вероятно рядко се разтваряха, за да позволят на застаналите долу хора да го зърнат.
— Величествено, нали? — обади се познат глас до нея.
— Азман! — тя се обърна.
Ведът стоеше наблизо, а до него Синд също се взираше нагоре прехласнат.
— Най-накрая сме пак заедно! — тя тръгна към тях.
— Нямаше как да не сме — изражението на Синд беше непроницаемо и успешно конкурираше даже това на Ишанг.
— Не ми се виждаш радостен — изгледа го тя. — Азман също е помръкнал и тъжен. Какво е станало с вас?
— Различни неща, като цяло нищо особено. Затова пък ти и Ишанг пращите от здраве и бодрост — Синд се обърна и отново съсредоточи вниманието си върху планината.
— Той положително не искаше да бъде толкова груб. Скоро ще си възвърне обичайното разположение на духа — кротко каза ведът.
— И да не го възвърне, малко ме е грижа — обади се Ишанг. — Горе ли трябва да се качим?
— Може би. Там някъде е деветият кръг на Посвещението, на Върха на света. Ето я и Арката на Вечното сияние.
— За малко да я пропусна пред гледката на този връх — момичето погледна в посоката, показана от него.
Осъзна освен това, че те току-що са се присъединили към дълга върволица от хора, която се виеше в котловината. Всички пристъпваха равномерно и бавно се приближаваха към ослепителния полукръг в далечината. Двата края на светлинната арка не опираха в земята, а висяха няколко стъпки над нея. Блясъкът беше толкова нетърпим, че не можеше да се гледа с невъоръжено око. Тя сияеше с постоянен, ярък пламък, идващ отникъде.
— Какво ли може да гори така? — Ишанг се опита да погледне натам с присвити в тесни цепки очи, но
