не издържа и бързо отмести поглед.
— Чиста енергия, предполагам, с подобен произход на тази от Сизаор, но с различни свойства — каза Синд. — Трудно е да се организира такава грандиозна фалшификация, това съоръжение наистина е осъществено от нечовешка мисъл.
— Всички вървим нататък, а никой не се връща обратно, нито болен, нито излекуван — обади се Тарасу. — Не е ли странно? Къде отиват всички тези хора, Азман?
— Тези, които са дошли, за да преминат през Арката и да се обучават, отиват на територията на първи кръг. Болните, след като бъдат пречистени от Всепроникващата Светлина, се озовават на входа за Сабха, в корабите, с които са дошли, и си заминават.
В двете селища, където бяха те досега, живееха предимно желаещи посвещение и хора с леки заболявания, но тук гъмжеше от сакати, уродливи и разядени от язви тела. Те куцаха, влачеха се и пълзяха, някои бяха подпомагани или носени от придружители, но вървяха упорито напред към светещата пред тях надежда. Цялото нещастие и мъка, болест и грозота на Империята бяха събрани тук.
— Рядко отблъскваща картина. Нека застанем сред тази група поклонници — каза Синд. — Изглеждат съвсем нормално и поне донякъде ще се спасим от миризмата.
— И всички тези подобия на хора ще се оправят, като просто се приближат до Арката? — недоверчиво попита Ишанг.
— Разбира се, не бихте ги познали, ако ги срещнете след това — отговори ведът.
— Направо е чудо! — Тарасу се беше замислила. — За теб не знам, но какво ще стане, ако ние не можем да преминем?
— Каквото и да стане, ще бъде правилно и предвидено. Книгата не лъже, ние сме предопределени да се противопоставим на създанията от другите светове и измерения.
— Доста непосилна задача. Всъщност, откъде имаш тази книга-оракул?
— Даде ми я един потомък на моя род, славещ се с гадателите, магьосниците и други свои издънки със странни и свръхестествени прояви. Той живееше в поселищата на Необвързаните и на вид изглеждаше съвсем обикновен стар човек, като изключим облеклото и държанието му. Беше неспретнат и див — такова впечатление създаваше на пръв поглед. Останалото ще видите после.
— Ще видим?!?
— Не мога да разкажа всичко с необходимата точност и изчерпателност, затова ще го видите в съзнанието ми, ако и когато придобиете това умение.
— Едва ли ще стигнем до този стадий — обърна се Синд. — Въпреки всичко, напредваме доста бързо и след два-три часа ще застанем пред Арката.
— Не е много, но не завиждам на околните нещастници — каза Тарасу.
— Изтичат последните мигове на страданията им и те ще ги понесат търпеливо.
И наистина никой не стенеше и не се оплакваше. Азман не пожела да обясни нищо повече, млъкна и се замисли. Напрежението и витаещото напрегнато очакване не предразполагаха към разговори и колкото по- напред отиваха, толкова повече те замираха. Накрая благоговейната тишина се нарушаваше само от шепот.
— Остава съвсем малко — тихо каза Азман. — Гледайте надолу и просто следвайте вървящите пред нас. Ако сиянието стане непоносимо, направете следващите няколко крачки със затворени очи.
Момичето изпълни точно съвета му и се изненада, че не почувства никаква топлина, докато преминаваше през Арката. В съзнанието й пламъкът и светлината бяха свързани с горещина, а при последните си стъпки усети дори хлад.
— Сега може да гледате — обади се ведът. — Добре дошли при обучаващите се в първи кръг на Култа.
— Арката е пак пред нас! — възкликна Синд.
— Тази е следващата. Погледни назад.
Дългата върволица от хора беше изчезнала, нямаше ги мрачните зъбери и сенчестата котловина, през която вървяха последните няколко часа. Над дълбоката пропаст зад тях се издаваше стръмна площадка. Върху нея през дълги интервали от време се появиха още двама души и се заоглеждаха смаяни. Арката отпред беше по-тясна, но блестеше по-силно от предишната.
— Отсега нататък стават все по-малки и сияйни. Утре ще се опитаме да минем през тази, днес вече е късно. Освен това не може да се преодолеят две нива за един ден.
— Тук ли ще спим? — Тарасу се огледа.
— Не, ще вървим наляво или надясно, докато стигнем някое от близките поселища за учениците.
— Откъде намират храна в тези чукари? — попита Синд.
— От долното ниво. Спомняш ли си продуктите, които оставяхме всеки ден върху кръга с огледална повърхност до хълма, когато бяхме във временните лагери долу?
— Предположих, че е някакъв обичай.
— Всичко това пристига тук. Обучението е изтощително и трае дълго, не може да се прекъсва за земеделска работа.
— Какво се изучава в този кръг?
— Тези, които напълно са овладели исканите умения, усещат физиологичните процеси, протичащи в телата им — дишане, храносмилане, движение на кръвта, работа на сърцето, както и хиляди други дребни неща. Те нормално са забранена зона за съзнанието ни и са скрити от него зад плътно затворени врати.
— Не ми се вярва да успеем в това за половин ден и една нощ — Тарасу поклати глава. — Струва ми се, че са нужни години.
— Обикновено да, обаче ние сме призовани. Може би частите на Звездата, които притежаваме, ще ви помогнат да прескочите фазите в продължителния срок на обучение.
— Как се постигат тези умения по обичайния начин?
— С постоянство, воля и непрекъснати тренировки. Нужно е да се освободи съзнанието от безбройните дреболии на ежедневието, които го запълват, претоварват и разсейват. Трябва те да се изтласкат от него, като се сведат до необходимите за оцеляването и така да се стеснят лъчите на разума в малък сноп. Освободената и фокусирана по този начин мисловна енергия се насочва навътре до местата, в които обикновено съзнанието е възпрепятствано да навлиза. Този метод се упражнява непрекъснато, за да се получи пълна концентрация, използва се и в следващите кръгове, като се усъвършенства и развива в необходимата насока.
— Ефектът е поразителен, доколкото съм наблюдавал твоите действия — Синд посочи напред. — Там виждам някакви къщи.
— Вече пристигнахме, няма да продължаваме нататък като другите ученици. На всеки от тях е отредено определено място, а за такива като мен има специална постройка в близост до Арката. Там ще се нахраним и ще отдъхнем. Тя със сигурност е празна — ведите от шести кръг, завърнали се да продължат Посвещението си, са изключителна рядкост.
В селището получиха малко храна и почти не им обърнаха внимание. Къщата, спомената от Азман, беше каменна и грубо направена. Намираше се до подобна малко по-голяма, в която имаше група ученици, завършили обучението си на това ниво. Те щяха да подложат на изпитание подготовката си и да преминат в по-горен кръг на другия ден. Сега седяха втренчени пред себе си, погълнати от това, върху което бяха съсредоточили мислите си. Със залеза на слънцето настъпи пълно мъртвило, всички или спяха, или се готвеха за сън.
— Преди имахме поне дървени легла, а не сламени рогозки на каменен под — отбеляза Тарасу.
— По-нататък и това става излишно — Азман легна направо на пода.
— Аз все пак ще използвам две-три от тях, за да се завия, доста е студено тук — момичето се пребори с трудносгъваемите плетени квадрати, докато остана сравнително доволна от резултата. — Това май трябва да е последният път, когато си лягам и не знам как точно функционира сърцето ми в момента.
— И бъбреците, и какво ли още не — добави Ишанг от ъгъла.
— Досега се оправях чудесно и без да съм толкова подробно информиран — каза Синд. — Лека нощ на всички.
