следващото ниво?
— Разстоянието за преместване е ограничено и е за предпочитане да се извършва между познати места или обекти, като се изисква максимална прецизност. От Сабха до входната мъглявина се поддържа насочващ коридор, в противен случай при тази отдалеченост бихте се преместили най-вероятно някъде в космоса около планетата.
— Струва ми се, че след тази Арка ще влезем в пещерите на планината, а това неприятно ми напомня за Тарис-1 — каза Синд.
— Дали от нас се очаква да направим нещо необичайно, като използваме наученото дотук? — попита Тарасу.
— И това, което можем от преди. Не ви казах всичко за себе си — Ишанг беше седнал доста далече от тях, облегнат на една скала. — Оказа се, че аз също притежавам някаква дарба. Спомняте ли си, когато ви разказах за прислужницата Кимори от Ромиа?
— Аз помня, а сигурно и те. И какво? — попита Тарасу.
— Впоследствие се замислих защо Раван настояваше толкова да гледам и аз, докато я убива, и защо усещах всичко толкова реално. Разбрах това едва пред пещерата на Кайя. Всъщност, аз убих Кимори без да знам, Раван използва силата, която винаги е била в мен, но не съм подозирал съществуването й. Той я насочи и употреби, като ми показа какъв съм аз. Тогава не разбирах нищо и се ужасих от мощта му, а тя е била моя.
— Кога разбра?
— Когато видях Шигацу-Наи с вдигната за удар брадва, нещо в главата ми сякаш се подреди по същия начин като тогава и бях наясно какво значи това. Унищожих шамана, без дори да го докосвам. Никой от вас не можеше да ми се противопостави вече, освен може би Азман.
— И не уби Харамон, докато беше при него? — учуди се Синд.
— Старият не ти се е доверявал ни най-малко. Дори и пред теб никога не се е появявал наистина, в човешкия си вид от плът и кръв. Опитах се да го позагрея, но нямаше ефект и тогава разбрах неговия номер — андроид с дистанционно психоуправление, братко!
— Андроиди не се произвеждат отдавна… — Синд млъкна.
— Но за него е възможно да се направи всичко, което поиска — довърши Ишанг. — Никой от кенселите не се е доближавал до Кантайрофекса и всъщност нямате гаранции, че изглежда като автоматичните кукли, зад които се крие. Колко ли години го прави — десет, двадесет? Мисля, че дори при личния си лекар и в леглото на Императрицата не се е появявал самият той. И аз на негово място бих се пазил най-много от тях.
— Пресилваш нещата. Дорн едва ли би се оставил да го заблудят с имитации, а когато двамата с теб избягахме от Франар, Императрицата чакаше дете. Ако се роди живо, ще бъде първото, което има той.
— Сам знаеш колко са напреднали биосинтетиката, неврохирургията и микрокомпютърните технологии, особено в сянката на закона. Специалистите, работещи нелегално в тези сфери, са в състояние да постигнат и немислимото срещу астрономическото заплащане, което Харамон би им осигурил. А когато след това ги постигне внезапна и необяснима смърт, никой не се учудва прекалено много и не се рови в причините за нея.
— Искаш да кажеш, че пред нас се появява изкуствено творение, което диша, храни се и се зарежда с кръв, сперма и други телесни секрети за по-фините демонстрации?
— Съвсем вярно. Императрицата, доколкото знам, е втората по ред и е много по-млада от него. Предполагам, че изпитва такъв ужас да не го разгневи с нещо, че едва ли й остават сили да го анализира, докато е при нея. Дорн… той е професионалист и използва уреди, които не могат да бъдат заблудени. Обикновено Харамон в кабинета му ли отива на прегледи?
— Не, разбира се. Императорът има в покоите си оборудвана лаборатория, операционна и диагностичен кабинет.
— Тогава има вероятност тези машинарии да са свързани с истинския Харамон, който се намира в идентично обзаведен медицински блок, и резултатите от изследванията, на които е подложен, се прехвърлят директно в апаратите при Дорн. Лекарят между другото е доста стар и сигурно има възрастови проблеми със зрението, слуха, а може би донякъде и с паметта.
— Изключително сложна хипотеза.
— Дори и да не става точно така, теорията ми е възможна. Кантайрофексът може би даже не се намира на Франар. Преди малко ми хрумна нещо, но за съжаление не успях да уловя мисълта.
— Защо не ни каза досега за своите способности? — попита Азман, който беше следил разговора им, без да се намесва.
— По много причини, най-важната между които беше, че не съм съвсем готов. Вече няма защо да се крия от вас, чувствам се достатъчно силен.
Той се обърна с лице към пропастта и се втренчи в края на скалната площадка над нея. Ръбът започна да се топи и да изчезва. Натрупаният тънък слой пръст и ситни камъчета се хлъзгаше в отварящите се празнини и се сриваше надолу. С известно закъснение оттам долиташе трополенето му на голяма дълбочина и приглушено ехо.
— Мисля, че и аз мога това — Тарасу застана до него и в назъбената линия, с която сега завършваше площадката, се появи огромна, сякаш изгризана дупка. — Не е особено трудно.
До първата започна да се оформя втора, още по-голяма.
— Престанете веднага! — Азман се бе изправил, толкова развълнуван, че дори не усети как заговори на глас.
Погледът му се насочи към грозно назъбената ивица и всичко спря. Скалата изскърца, сякаш подложена на страхотно напрежение, и остана в този си вид. Вдигнатият прах започна бавно да се сляга. Ишанг постоя вторачен там още малко и се дръпна назад.
— Добре де — арогантността му не беше намаляла. — Съумяваш да противодействаш на силите и на двама ни засега. Не е време за състезания, отказвам се.
— А пък аз чувствам… — почти бяха забравили Синд. — Това може да се оправи.
Той затвори очи и краят на площадката започна да възвръща първоначалната си форма, като че ли растеше нещо живо.
— Добре ли е сега?
— Не беше точно така, убягват ти подробностите — Тарасу също затвори очи.
Няколко вдлъбнатини и назъбени крайща допълниха картината.
— Събрали сме се страхотна компания от изроди по волята на боговете — каза тя. — Питам се, докъде ще стигнем.
Слънцето вече залязваше и от бездната започнаха да се надигат влажни изпарения, а облачната пелена около върха се спусна по-ниско.
— Вече не ви виждам и едва усещам къде сте — мисълта на Синд достигна до тях съвсем слаба и приглушена.
Непрозрачната мъгла наоколо се сгъстяваше. Никой не му отговори и Синд се принуди да извика.
— Тук ли сте? Обадете се!
Тръгна опипом с разперени ръце, като преместваше внимателно и бавно краката си един след друг. Обходи цялата площадка, но не откри никого. Като че ли беше останал сам и дори не забелязваше светлината на Арката. Добра се до сигурната каменна стена и се сви там, вече не го интересуваше почти нищо. В обгърналата го безмълвна непрогледност започна да се унася и не усети кога беше заспал, но изведнъж се намери заедно с Ишанг на място, което познаваше добре — в покоите на Харамон. Стояха един до друг в неголямата зала, където обикновено разговаряше с Кантайрофекса в миналото, но сега него го нямаше. Бяха само те двамата и Синд внезапно се усъмни, че това е просто сън.
— Дори и в халюцинациите си не бих пожелал да си ми спътник — каза той.
— Аз също — отговори хораят, — но съм сигурен, че този сън е мой, а не твой.
— Би трябвало да се намирам на Сабха, обаче присъствието ми тук изглежда съвсем реално.
— Не си струва да разискваме това — Ишанг го погледна втренчено. — След като сме в двореца, наяве или насън, хайде да потърсим скривалището на Императора. Имаме да разчистваме доста сметки с него. Няма да загубим нищо, независимо кой кого сънува.
