Две тъмни фигури се появиха на вратата и колебливо се запромъкваха покрай стените.
— Това са „вампири“, но няма да посмеят да те доближат — прозвуча в главата й.
Тя подскочи и се огледа. Беше съвсем сама, ако не броеше прокрадващите се в мрака същества. Впрочем, те бяха спрели и по всичко личеше, че се готвят да се измъкнат обратно навън. Имаше неприятното усещане, че зад гърба й има нещо, неуловимо за зрението, което ловко се изплъзва при опитите й да го обхване с поглед, като оставя след себе си само трептящи призрачни контури и чувството за всепроникващо присъствие. Погледът й попадна на обелиска и тя се втренчи в него с подозрение.
— Кой говори с мен, ти ли? — попита колебливо.
Странните знаци и рисунки тайнствено блещукаха в черния мрамор.
— Аз, Пазителят на Аийел — обади се гласът.
Тарасу погледна камъка в дланта си. Беше се затоплил, но изглеждаше както обикновено.
— Как дойдох тук и защо? — попита тя.
— Искаш ли да спреш съществата, вселили се в телата на хората?
— Ще бъде добре, но дали ще мога?
— Разбира се, имаш силата да го направиш. Те те избягват, защото съприкосновението с теб ги отпраща в техния свят.
— Трябва да ги търся един по един из цялата планета, така ли? — продължи Тарасу налудничавия си разговор с топлото парче скала, което държеше.
— Не е нужно, използвай силите си и събери всички в себе си. После ги изхвърли там, откъдето са дошли.
Тарасу се опита да последва съвета му и установи, че наистина усеща разпръснатите на Каскот чужди същества. Те се съпротивляваха панически, когато ги издърпваше към себе си, но не можеха да й се противопоставят. Струваше й се, че се превръща в огромно хранилище, откъдето затворените съзнания на Кайя се опитваха да се отскубнат. Вече виждаше смътно къде се намира мястото, откъдето бяха влезли тук. Когато никой от тях не остана на свобода, тя изтласка всички в лилавия правоъгълник, бележещ границата със света им. Яростно борещите се Кайя изчезнаха в него, а лилавият отвор постепенно се сви и изчезна. Мощта, която чувстваше, че притежава, й доставяше неизмеримо удоволствие.
— Просто не вярвам, че направих всичко това — каза тя. — Тях вече ги няма, нали?
— Това беше само началото, но ти видя какво представлява Силата, която ти дадох. Каскот е само едно от местата, където те са нахлули.
— А сега?
— Сега имаш избор. Ти свърши достатъчно и ако пожелаеш, може да си отидеш, не от Каскот, а от Сабха. Ще се върнеш на Хонстел и ще изживееш нормалния си живот там, така както искаш. Ще забравиш всичко случило се и ще останеш обикновено човешко същество.
— Не искам да загубя Силата, да забравя всичко и да изоставя останалите.
— Те ще се справят и без теб. Виж сама какво ще стане.
Тарасу видя и замълча. Е, тази причина отпадна, тя не беше истинската.
— Не мога да се върна към предишното си съществуване, след всичко което преживях — призна си Тарасу. — Силата, която имах, е нещо несравнимо, не искам да бъда обикновен човек.
Съзнанието й се замъгли, тя усети огромна пустота и загуба, а после видя лицето на Синд.
— Какъв човек и сила бълнуваш, Тарасу? Ти си при нас в пещерата. — той и Ишанг я държаха от двете страни.
— И вие ли имахте разни странни сънища? — попита тя, след като огледа тунела, в който се намираха.
— Точно разисквахме дали не са истина, докато чакахме теб и Азман — каза Ишанг.
— Изобщо не забелязах отсъствието му. Къде е той?
— Никой не може да каже — отговори Синд. — Предполагам само, че не му е особено лесно.
Азман наистина се беше пренесъл отново в своя кошмар.
— Погледни ме! Не се крий, а излез и поискай онова, за което си дошъл. Може да не получиш друг шанс — дълбаеше гласът в мозъка му. — Да не би и сега да те е страх?
Въпреки пропастта от преживени години и натрупан опит, лежащи между детето Тарик и ведът Азман, ужасът си бе останал непроменен и като че ли нарастнал. Още по-трудно му се струваше да го преодолее, но сега чувстваше, че е длъжен да го направи по не съвсем ясни причини, определящи по-нататъшното му битие. Той измъкна съзнанието си, въпреки протестите му, от потайните дълбини на мозъка и го изправи срещу унищожителната заплаха.
— Няма да отстъпя пред страха си! — Азман свали и последните защитни прегради срещу невъобразимия ужас.
Нищо особено не последва, всички негови сетива възприемаха Изпепеляващия като танцуваща зеленикава ивица дим.
— Така вече може да общуваме, както трябва. Кой си ти и какво искаш от мен? — попита димното образувание.
— Аз съм Азман, вед шеста степен и дойдох, за да… — докато оформяше тази мисъл, той усети, че нещо не е наред, друго се очакваше от него.
— Неправилен отговор — ивицата се разшири, изду и заблестя по-ярко. — Нетрайната, временна форма Азман няма право да иска нищо от мен. Трябваше да изчака отреденото й време, за да се яви тук. Махни се или опитай за последен път.
— Аз… — положението се влошаваше неудържимо.
Не можеше да измисли нищо, а Изпепеляващият губеше приглушените си очертания и възвръщаше предишния си блясък. Страхът наново протягаше лепкавите си пипала, за да го сграбчи.
— Пак ли ще избягаш?
— Този път не, каквото и да стане с мен!
Азман се чувстваше ослепял, оглушен, съзнанието му всеки миг щеше да се пръсне на части и изгори, но знаеше, че не трябва да отстъпва. Около него изведнъж притъмня, лежеше на нещо твърдо. Отгоре се бяха надвесили Тарасу, Синд и Ишанг. Бяха в някакво слабо осветено място, което облекчаваше изстрадалото му зрение.
— Като че ли стигнахме вече до седми кръг — каза Синд. — Факт е, че сме вътре в планината. Добре ли си?
— Много повече, отколкото можеше да бъда.
Азман опипа тялото си, за да се увери, че е невредим.
— А сега накъде? — Ишанг надничаше в разклоненията и ги разглеждаше. — Изглеждат ми еднакви, това е някакъв идиотски лабиринт.
— Не знам какво сте изпитали вие, преди да се озовете тук, но аз се чувствам смлян — изпъшка Азман.
— Дали не трябва да погледнеш книгата? — обърна се към него Синд.
— Толкова съм изтощен, че съвсем забравих за нея — Азман дръпна висящата на гърба му платнена торба и зарови вътре разтревожен. — Тук е, за щастие.
— Имаш ли сили да четеш?
— Ще намеря. — Азман се изправи полека, опря стабилно гърба си о стената на тунела и запрелиства страниците. — Ето го новият текст, но е абсолютно неразбираем с изключение на първия пасаж.
„Аийел ще се съедини отново в пълния си блясък.“
— Трябва да съберем частите от Звездата — Синд протегна напред ръката си с обицата.
Ишанг също свали от шията си медальона. Когато Азман и Тарасу прибавиха и своите каменни късове, всички парчета сякаш станаха едно цяло. Четиримата се разтрепераха от обгърналите ги енергийни вихри. Дрехите им пращяха и пукаха, тунелът се разширяваше в безкрайността, така че стените му вече едва се съзираха в далечината. Подът вибрираше слабо, а светлината започна да намалява.
— По-бързо чети нататък! — от косата на Ишанг изскачаха искри.
„Близо е мигът Ураупш да се превърне в Шаяна и разума да съхрани духът му безтелесен. На Окшаел е отредено огньовете отново да запали, да възвърне първичната си раздвоена същност и Ахматаип да бъде. Шакраан със цялата си мощ и сила да им проправи пътя с отредената му част от триединно Време, което за
