— Но той не
— Няма да го направят — кротко отговори Тарик с виновен вид. — Тайса никога не би ме нарекла така, нито ще ни се подиграва.
— Тайса е откачена като теб и родителите й са обикновени работници от поддръжката. Аз имах предвид нормалните деца.
— Съжалявам, че те разстроих толкова. Няма никога да правя това, когато твоите приятели са на гости у нас, обещавам ти — въпреки изсипаните върху него обиди, Тарик не беше сърдит, а се опитваше с всички сили да я успокои.
— Престани веднага, Лифи! — сенаторът я погледна строго. — Тарик просто е изключително умен, много по-умен от всички деца, които познаваш. Те дори не могат да разберат това. А и кога съм казвал, че хората от службата за техническа поддръжка на Гриав са по-долно качество от нас?
— Ти не, но всички останали го мислят и говорят — Лифи стоеше упорито нацупена.
— Сега се сдобрете, усмихнете се и да вървим в гостната — сенаторът отвори вратата и ги избута навън.
Раздърпаният брадясал мъж, който ги чакаше, беше според Лифи дори под категорията на родителите на Тайса и тя се вкисна още повече, но на Тарик той се стори необикновен. В гласа на сенатора Лот, докато разговаряше с него, се долавяха колебание и притеснение. Момчето имаше развит усет и веднага разбра, че гостът не е ни най-малко незначителен, щом нарушаваше самоувереността на властния му баща.
— Вашата майка беше от Необвързаните, дъщеря на рода, от който съм и аз — човекът бавно развързваше мръсния и опърпан вързоп, сложен пред него.
Лифи го наблюдаваше с погнуса, отвратена от внезапното разкритие, че майка им, която беше починала, преди тя да си изгради ясен спомен за нея, може да е била недодялана като този отблъскващ човек. Лот никога не беше им говорил за това и в момента тя почти се сърдеше на баща си.
— Вие познавахте ли я? — Тарик се усмихна плахо.
Всичко необичайно в човека отсреща го очароваше, дори острият особен мирис, който се носеше около него.
„Сигурно идва от дрехите му, много са странни — груби и дебели“ — помисли си момчето.
— Виждал съм я няколко пъти — отговори мъжът. — Аз се казвам Харигал, а дрехите ми са от животински кожи.
Тарик се сепна, защото Харигал сякаш прочете мислите му. Междувременно вързопът беше отворен и съдържанието му се разкри пред очите им.
— Тъй като майка ви не е жива, за да го направи, трябваше аз да донеса тези вещи. Те са родова принадлежност, изберете си нещо от тях според традицията.
Тарик забрави всичко наоколо, когато погледът му попадна върху дебелата книга, полузаровена под другите предмети.
— Може ли да разгледам това? — нерешително посочи той.
— Вземи я, ако искаш, но помисли добре. Има много други интересни неща — Харигал изглеждаше извънредно доволен, докато му я подаваше.
Тарик се огледа в очакване Лифи да направи язвителна забележка по повод разпарцаливената му придобивка с мръсни корици, но такава не последва. Тя се бе приближила и с интерес се взираше във вързопа. Тарик погледна тежкия том в ръцете си и възкликна. Книгата беше абсолютно чиста и нова, а върху нея, там където преди малко нямаше нищо, сега сияеше надпис. Странни изпъкнали и сякаш плуващи знаци оформяха неговото име.
— Та тя е моя, така пише тук!
— Къде го видя? — сенаторът се наведе над него. — Освен петна няма нищо друго, момчето ми. Въображението ти е твърде богато.
— Аз бих искала да взема това — Лифи държеше голямо платинено украшение с яйцевидна форма, изящно изработено и обсипано с изумруди.
— Струва ми се, че то е истинско съкровище — Лот отиде до нея и взе предмета, за да го разгледа. — Мислите ли, че е уместно да се даде такова нещо на едно малко дете? Тя изобщо няма представа за стойността му.
Въпросът беше отправен към Харигал, който седеше сериозен и мълчалив. Тарик се вцепени от ужас. Баща му в момента държеше човешки череп и се вглеждаше в празните очни кухини.
— Много е красиво, нали? — момиченцето се протегна и пъхна розовите си пръстчета точно в хилещата се уста.
— Не го пипай! — извика Тарик, скочи и събори черепа на пода. — Моля те, недей да го вземаш.
— Тарик, не очаквах такова държание от теб! — строго каза баща му, наведе се и подаде зловещия предмет на Лифи, която го притисна към себе си. — После ще имаме сериозен разговор.
— Но не виждате ли какво е това? Та то е… — Тарик се поколеба и млъкна.
Беше срещнал погледа на Харигал, който сякаш казваше, че е безсмислено да им обяснява.
— Постъпката ти е лоша и трябва да се извиниш! — довърши Лот твърдо.
— Да, татко, извинявам се — момчето се почувства съвсем само, предадено и нещастно.
Лифи и баща му изобщо не забелязваха черепа, в който и самото то вече започваше да се съмнява, че е плод на фантазията му. Погледна пак към Харигал. Отначало му се беше сторил много стар и грохнал, но човекът, седящ сега там, беше стегнат и изправен, почти младеж. Тогава Тарик усети, че и той, също като странните си подаръци, не беше съвсем това, което изглеждаше.
— Точно така е — кимна Харигал, отново прочел мислите му, и се изправи. — От незапомнени времена никой не е притежавал „Саттвадхара“, само сме я предавали от едно поколение на друго в очакване тя да попадне при човека, предопределен да я задържи и използва.
В думите му имаше страхопочитание и уважение, независимо че дребничкото дете, към което бяха отправени те, стигаше едва до кръста му.
— Идването ми тук не беше напразно — тържествено продължи той. — Намерих Избрания.
Той се поклони ниско пред Тарик и започна да прибира отново всичко в торбата.
— Украшението ще остане ли за мен? — звънна гласчето на Лифи.
— Да, това беше изборът ти, за съжаление — невесело се усмихна Харигал, превърнал се пак в прегърбен старик, и тръгна към изхода.
Там спря и се обърна към смаяния баща.
— Не бъдете излишно строг с Тарик, сенаторе Лот, той е нещо много повече от нас. Бих се гордял да имам такъв син.
Харигал прекрачи прага и излезе навън, като ги остави под влияние на коренно различни чувства. Лифи с радост прегръщаше черепа, Тарик гледаше дебелата книга с плувнали в сълзи очи, а сенаторът потриваше челото си, разтревожен и замислен.
64
— Видях сестра ти, Харигал и сенатора, но не и теб. Като че ли гледах през твоите очи — каза Синд.
— Съвсем естествено, точно това правехме. Какво стана после с Лифи? — попита Тарасу.
— Умряла е малко след като заминах за Сабха, баща ми също. Така поне са избягнали нашествието на Кайя — ведът беше тъжен. — Аз съм единственият останал жив от семейството ни и не се знае дали ще съществувам още дълго.
— На това ниво няма учители и ученици, няма обучение на нищо ново. Как тогава да разберем какво се иска от нас, за да ни пропусне Арката?
— Ще изчакаме и ще видим — Азман се загледа в пропастта.
— Изглежда ще стоим тук неопределено дълъг период от време — Ишанг извади торбичката с билките. — Нали пространството не е преграда за нас, защо не опитаме да се прехвърлим направо на
