него и за всички носи името…“
— Какво име, Азман, повтори го! — това беше Синд.
Последното, което възприе Тарасу, беше ведът, клюмнал върху „Саттвадхара“ и приведеният над него Синд, който го разтърсваше. В следващия момент тя вече гледаше от огромна височина човешката тълпа, събрала се там, където би трябвало да се намират краката й. Хората изглеждаха дребни като насекоми, щураха се насам-натам и пееха монотонна екзалтирана песен. Мелодията беше проста, състоеше се от няколко тона, но звучеше злокобно под акомпанимента на пронизително пищящи флейти и глух отмерен тътен на барабан. Върху богато украсени тронове, висящи във въздуха върху пухкав бял облак, седяха две неподвижни фигури.
От време на време се чуваха писъци и някой се приближаваше, за да положи грижливо носен предмет, вероятно своя дар, върху пламтяща клада. Димът от жертвеника се издигаше нагоре и стигаше до ноздрите на Тарасу. Замайваше я и дразнеше обонянието й, но същевременно беше неописуемо приятен. Дарителите не секваха и гъстият мазен дим от горящо месо продължаваше да се извива над жертвената клада. Тарасу се взря и различи, че това, което изгаряше следващият човек в огъня беше собственото му ухо, този зад него носеше два пръста от лявата си ръка. Хората изглеждаха упоени и донякъде безчувствени, само очите им святкаха — блестящи и червени. Върху дрехите на всички имаше кръв — животинска или тяхна собствена — и беше извън съмнение, че жертвоприношенията на чакащите да се доберат до кладата бяха също толкова ужасни.
Изведнъж тълпата се разпръсна и отвори проход, през който водеха човек с разкъсани дрехи. Тюрбанът му от омотано около главата парче вехт плат, беше раздърпан и смъкнат до веждите. Той пристъпваше бавно, с блуждаеща усмивка и щастливо налудничаво изражение. До кладата водещите го спряха и към тях тържествено се приближи мъж с дълго тъмно наметало и осанка на жрец. Лицето му беше нашарено с магически символи, а около врата и кръста имаше наниз от подрънкващи кости. Зад него вървяха още двама души, облечени по подобен начин. Той вдигна ръце нагоре и множеството отговори с нестихващ възглас на хиляди гърла, после някой от жреците запя химн, звучащ по същия монотонен и зловещ начин. В тишината, възцарила се, когато хвалебствената песен свърши, главният жрец извади нож с дълго острие и се приближи до изправения пред него човек. Струи яркочервена кръв бликнаха като фонтан и оплискаха всичко наоколо. Жрецът протегна ръката си с изваденото сърце на жертвата и го хвърли в огъня. Пламъците се сключиха около него и в същия миг една от фигурите отсреща трепна върху трона си и отвори очи.
В следващия момент изгледът на Тарасу смени перспективата си и тя се втренчи в хорая, който седеше до нея, тържествено застинал и сериозен. Дрехите му бяха надиплени, лъскави, богато украсени със скъпоценни камъни. Върху главата си носеше блестяща диадема, прилична на полумесец. Тя се огледа и установи, че и нейното облекло е натруфено, скъпо и непривично. Троновете им се носеха във въздуха, без да ги поддържа нищо, а отсреща се извисяваше огромна статуя на жена с десет ръце, в които държеше различни зловещи предмети. Кичурите на косата й стърчаха като ореол около разкривеното от бесен гняв лице, а озъбената уста с изплезен език сякаш крещеше проклятия и беше олицетворение на лудостта и смъртта.
— Преди малко гледах оттам, Ишанг — обърна се тя към него. — бях затворена вътре в статуята, а сега… сега не разбирам нищо. Гледам… оттам… аз…? И-ш-а-н-г?
— Не Ишанг, а Шакраан, царице моя. Спомни си!
— Разбира се. Аз съм Ни-Тара. Къде сме, Шакраан? — тя разглеждаше босите стъпала на краката си, обути в лъскави сандали, после премина на ръцете.
Разпери пръстите си и ги сви няколко пъти, вдигна ги нагоре и тежките гривни тихо иззвъняха.
— Да, обитавам тяло в някое от низшите измерения и вече си спомних коя съм. Не знам защо не те познах веднага, Шакраан. Не съм те виждала в такъв материален вид, но това не би трябвало да ми попречи. Може би ме е объркало последното свързване с носителя. Мен ли почитат всички тези… хора?
— Те са се събрали в твоя чест, сияйна. Димът от горяща кръв и плът довърши осъзнаването ти. Знаеш какво трябва да правим, нали?
— Вече знам, разбирам и си спомням всичко — Ни-Тара се протегна и облегна назад. — Шакраан, хубаво е за разнообразие да притежаваш тяло в низшите светове, не мислиш ли?
— Разбира се, макар че всички Ери се преструват на унижени и изпълнени с презрение към това примитивно битие. Естествено, ти не се срамуваш да признаеш, че не си отвратена от него — Шакраан хвана ръката й и я целуна, после погали кожата с върховете на пръстите си.
— Някои свойства на материалните форми тук, доставят интересни изживявания — Ни-Тара се отдръпна от него и седна изправена на трона. — Трябва да отидем при Вратата на Орангх и да затворим пробива ли?
— В непълните си превъплъщения ги наричахме с името Кайя — Шакраан се усмихна, накъса на ситно листчетата на едно от цветята, с които двамата бяха обсипани, и изсипа парченцата в чашата й. — Пий, Ни-Тара, наслади се на момента.
— Цветя и кръв. Елементарната основа в мен се гърчи от погнуса, приятно е да усещаш остатъци от неподтиснати периферни емоции — тя отпи от гъстата течност. — Всъщност тя, това съм аз, но с неразтворено съзнателно начало. Обхващам цялата й памет, помня всеки неин ден, въпреки че още много не разбирам.
— Прекрасно знаеш, че никога няма да го разбереш напълно. Ери се опитват от цяла вечност — Шакраан се наведе и допря устните си до нейните. — Готова ли си, победителко, да тръгваме?
— Почакай! А когато се събера в неразтвореното начало и оставя низшия носител да съществува вместо мен, това не е ли страшно, Шакраан? Да си затворен, да нямаш възприятия за нищо… Та мен няма да ме има!
— Тук го наричат сън, а понякога и смърт. За теб и мен това са само мигове.
— Много тъжен свят. Ами ако приспят носителя Тарасу за дълго време, завинаги? Досега съм губила телата си, без да мисля, но този път е по-различно. Какво ще стане тогава, Шакраан?
— Мисля, че ти ще си отидеш, а носителят ще последва правилата в този свят. Ще трябва да изчакаш следващия цикъл, за да се появиш пак тук.
— Мислиш? — тя го погледна изпитателно.
— Да, не знам, но и ти не се опитвай да ме заблуждаваш. Аз съм с теб и ще те пазя.
— Ще бъде съкрушително за висшата повеля, ако изгубя носителя. Има ли опасност?
— Ще направя всичко, за да я предотвратя, ако се появи. Ураупш и Окшаел също няма да допуснат да ти се случи нищо лошо. Време е да отидем при Вратата — Шакраан стана и й помогна да се изправи.
— Пещерата на Кайя — тя разкриви в усмивка изцапаните си с кръв устни. — Какво пък, можеше да измислят нещо още по-неподходящо.
Обвити в ефирен и неосезаем насочващ сноп лъчи, двамата се пренесоха мигновено през времето и пространството, делящи ги от целта им. Облакът и двата трона се разсеяха като пустинен мираж. На хората, участници в церемонията, не бе дадено да ги видят, когато присъстваха, затова никой не забеляза и изчезването им. Ни-Тара се намираше вече в огромна подземна пещера на планетата, наречена в нейна чест Тарис-1. Шакраан отбеляза, че това може да се приеме за благоприятен символ в момента. Тук пластът, разделящ нивата на съществуванието, беше съвсем тънък поначало, а сега в него се бе оформила дупка. През нея влизаха нови и нови Орангх и се тълпяха на прага на непознатата реалност като незримо присъствие. Незримо за местните обитатели във всеки случай, но не за Шакраан и Ни-Тара, които ги различаваха чудесно.
— Изпитвах нехармоничност в мислите, когато си представях, че ще се наложи да унищожавам Орангх, но тези тук са всички от долните касти, без изключение. Повечето са Ка и съвсем малко Па. Какво си въобразяват, че могат да постигнат, като минат отсам?
— Нищо повече от малко разнообразие. Те не са в състояние да направляват сложните материални процеси в този свят. С ниския си интелект ще го загрозят и направят необитаем, ако бъдат оставени да продължат.
— Не мисля да ги оставя, това са твари, които се бъркат навсякъде неканени. Париите напълно си заслужават участта, голяма част от тях ще бъдат с неадекватна координация, след като ги принудя да се приберат. Дай ми силата си!
Шакраан застана до нея, а тя вдигна ръце и ги простря напред. Мълниите, изскачащи сякаш от
