Необичайните ястия имаха рядко приятен вкус и Синд за пръв път разбра хората, които обичат да се хранят. Замразеният крем за десерт беше чудесен завършек на обилната вечеря и дори дребосъкът загуби словоохотливостта си.
— Разбрах, че тук се провежда събор на теолозите — предпазливо опипа почвата Синд.
— Не се интересувам, но май има подобна дивотия — поде господин Кардил, небрежно отпуснат срещу него. — По улиците не можеш да се разминеш с разни странни типове, които предлагат вехти религиозни книжки и предмети. Като река да се заслушам в приказките им, ме заболява главата.
— И мен, скъпи, учудвам се как ги търпи още крал Аргам — мило се усмихна жена му. — Надявам се, млади човече, че не са ви оплели с глупостите си.
— Има доста шарлатани и празнодумци между тях, но не всичко е глупост — намеси се Щрос, преди Синд да отговори — За Култа на Светлината от Сабха съм чувал интересни неща.
— Култове, секти, ордени — всички са лъжци и измамници! Търговията е най-добрата религия за мен, защото ме храни — изсмя се дебелашки Кардил.
— Всички присъстващи споделят мнението ви, иначе нямаше да сме в този скъп хотел на тази планета — каза Синд. — Само че жена ми се е вманиачила напоследък да колекционира стари ръкописи и религиозни дрънкулки, за които твърди, че са ценни и стойността им ще продължава да расте. Харчи парите, които изкарвам с труд и нерви, за да пълни жилището ни с ненужни вещи. Сега ми е връчила цял списък и за да й покажа, че не съм дошъл само да се забавлявам, ще трябва да погледна тук-там.
Той въздъхна, извади електронен бележник от джоба си и го сложи на масата.
— Утре ще ви заведа точно където трябва — каза Щрос, след като прочете написаното. — Има някои редки неща, които си заслужават да ги притежава човек. Случайно разбирам малко от това и мисля, че жена ви може да се окаже права за ценността им в бъдеще.
— Какво ли не правим за жените си — разнежи се Кардил и прегърна сияещата си съпруга. — Моята, например, колекционира рокли и обувки, почти ме е разорила с тоалетите си.
— Теб никой не може да те разори — госпожа Кардил го погледна благоговейно.
— Това е, за което се молим всички — Щрос се прозя. — Утре, господин Канти, секретарят ви може да се обади на моя, когато сте готов за излизане. Мисля да ви оставя вече, с пожелание за лека и спокойна нощ.
— Аз също ще тръгвам. Благодаря на всички за приятната вечер — изправи се Синд, започнал да се усеща отпуснат и сънлив.
— Лека нощ! — отговори в хор семейство Кардил и си поръчаха по още един крем.
8
Времето едва се влачеше и краката на Кимори изтръпнаха от стоене. Монотонните гласове, които се дочуваха слабо иззад вратата, започнаха да я приспиват. Нищо тревожно нямаше, срещата на клиента със странните му посетители вървеше нормално и тя реши, че няма защо да стърчи повече в коридора. Влезе в най-близката до апартамента му празна стая и седна на леглото, като остави отворена вратата. Отначало стоя заслушана и се опитваше да държи очите си отворени, но дрямката я обори и скоро заспа непробудно, забравила тревогите си. Всъщност, разговорът в апартамента се водеше изключително от Раван, а събеседниците му слушаха, втренчени в него.
— Ще се справите ли, Ишанг? — обърна се той към водача. — Изискват се познания по електронна техника.
В лишените от израз очи на запитания си проби път нещо като презрение.
— Щом сме дошли тук, значи ще се справим. Никой не се е осмелявал досега да ни зададе такъв въпрос — глухо изстърга гласът му. — Не сме диваци, разбираме и от техника.
— Това не е отговор. Вашият Старейшина беше предупреден да изпрати най-добрите, но мисля, че не го е направил. Ако ви бях видял предварително, сигурно нямаше да ви наема за тази деликатна задача — спокойно каза Раван.
От гърлото на Ишанг се изтръгна нисък ръмжащ звук, а към презрението в погледа му се прибави и гняв.
— Защо?
— Защото не можете да минете за нормални хора на светло и дори едно невежо селско момиче ви усеща отдалече. Прислужницата каза, че приличате на главорези, и стои в коридора да ме пази от вас. Едва я убедих да не извика патрул.
— Рядко вършим нещо през деня и в никакъв случай не сме нормални хора — изскърца със зъби водачът. — Знаели сте го предварително. А за тази досадница пред вратата, само кажете и ще бъде труп.
— Не искам трупове пред вратата си, особено пък сега — сухо отсече Раван. — Ако стане премного любопитна, аз ще й затворя устата. Вие не сте способни на фина работа и ще имам грижата да ви покажа как става това. Може да ви е от полза занапред, макар че се съмнявам.
Лицата на двамата ставаха все по-мрачни и си личеше, че Ишанг едва сдържа негодуванието си.
— Разбрахме какво искате и ще го направим безупречно — рязко каза той. — Когато приключим, ще дойда да ви съобщя.
— Сега сте свободни — Раван отвори широко вратата и надникна в коридора. — Ще ви изпратя додолу за успокоение на съдържателката на този бардак. Ето я и моята приятелка, заспала на поста си — кимна той на минаване покрай стаята, където, сгърчена в неудобна поза, Кимори спеше блажено, с опряна в стената глава. — Твърде тъпа е, но ще я държа под око. Умните хора са горе-долу предсказуеми, докато глупавите могат да направят нещо изненадващо. А сега раздвижете каменните си лица и се опитайте да изглеждате любезни.
Ишанг направи гримаса в знак на съгласие и приветливо озъбен мина покрай мадам Риана. Дори й пожела приятна вечер, после излезе на тясната уличка, следван от Чен. Раван остана да бъбри безгрижно със старата харпия, която очарова дотам, че даже обичайната й несговорчивост започна да се стопява.
Когато се озоваха навън, кривата усмивка на Ишанг моментално напусна лицето му, сякаш не я бе имало и изминаха почти цял квартал, без да проронят дума. Внезапно, за изненада на спътника си, той наруши мълчанието.
— Има голям късмет, че е Молител, но злоупотребява с неприкосновеността си. Не мислиш ли, че ни дразнеше нарочно и по-специално мен, братко Чен, нищо че е трудно за вярване?
— Така беше, старши братко, и за да не го е страх, сигурно не е много наясно какви сме ние.
— Тези, на които оказваме помощта си, са защитени, но все някога ще свършим и бих искал да го срещна тогава.
— Позволявам си да кажа, че не трябва да имаме никакво лично отношение към Молителите. Ние сме прости оръдия на волята на Лъчезарната, извинявам се, че така досадно напомням основните правила — каза Чен и добави с леко запъване. — Но мисля, че те разбирам донякъде, братко Ишанг.
— Този Молител е по-особен от другите, щом успя да ме накара да усещам неща, противоречащи на дълга ми. Наруши вътрешната ми хармония и изпитвам чувство на омраза. Това не е ли някакъв знак, как мислиш, Чен?
— Аз не мисля, аз изпълнявам. Желанията на Братството са желания на воина, целите на Братството са цели на воина. Не разсъждавай кой е прав и кой — крив, кое е добро и кое — зло. Твоята сила е само капка в морето на общата сила…
— Достатъчно, братко! Повелите са издълбани в душата ми, така както в Древната пещера на планината Чаар в Изгубената родина, но не бих искал да повтаряш Свещените книги, а да ми кажеш какво мислиш. Не те изпитвам, заклевам се в Безсмъртната!
— Имам лоши предчувствия — промълви Чен, избягвайки погледа му. — Когато изпълним дълга си, искам никога вече да не видя този човек.
— Ти си най-добрият ми помощник, защото винаги съм разчитал на твоята интуиция. Това качество е неоценимо оръжие за добрия воин — замислен каза Ишанг. — Ще изпълним това, което иска Молителят, и си отиваме, ако Небесата са милостиви. Забрави недостойните мисли, които споделих с теб!
— Да, старши братко. Нека бъде Нейната воля! — отговори Чен с облекчение.
