Търговецът, който заемаше единствения апартамент на етажа, стоеше до отворената врата. Стана й неприятно, че е наблюдавал действията й и побърза да затвори гардероба, а после се престори, че бърше праха по тоалетката. Тихият и кротък човечец, на когото не можеше да запомни нито лицето, нито името, продължи да се оглежда невъзмутимо.
— Какво желаете? — тросна му се тя, за да го накара да се махне.
— Искам да помоля за една услуга и ще заплатя добре за нея — каза той кротко.
— Какво трябва да направя, господине? — тонът й стана значително по-учтив, защото торбичката с пари далеч не беше толкова пълна, колкото й се искаше.
— Чакам да ме потърсят двама души, а ми се налага спешно да изляза. Молбата ми е — ако попитат през това време за Раван, да ги заведете горе и да ме изчакат.
— С удоволствие ще изпълня молбата ви — каза тя.
На етажа вече не оставаше никой и тя слезе да си побъбри в преддверието с мадам Риана, докато чака гостите му. Двамата дойдоха малко след това и когато ги видя, Кимори се учуди какво общо можеха да имат с обикновения и незабележим Раван. Влязоха толкова тихо, че усещайки ги застанали до нея, тя се стресна.
— Господин Раван тук ли е? — попита единият със стържещ глас.
Произнасяше думите бавно и високо като глух човек, който сега се учи да говори, но си личеше, че слухът му е повече от добър. Тялото му реагираше инстинктивно на всеки едва доловим шум. Изглеждаше, като че ли дори с гърба си усеща какво става около него и е готов да действа мълниеносно. Същото важеше и за спътника му, с когото имаха различни черти и ръст, но си приличаха по нещо съществено и неуловимо.
— Той излезе и каза да го почакате в апартамента му — обърна се към него Кимори, въпреки враждебния и неодобрителен израз на съдържателката.
Тъмните му безизразни очи се спряха върху нея и тя се почувства като потопена в ледена вода. Разгледа я внимателно, все едно че изследваше рядък вид буболечка, и кимна. Като усещаше погледите им с тила си, момичето ги поведе към стълбите.
— Помогни на господата да се разположат удобно и им прави компания! — догони я гласът на господарката й, преценила, че такива типове не бива да се оставят без надзор в сградата.
Дебелите някога пътеки, застлани на пода, вече бяха протъркани до основата, но Кимори чуваше само собствените си стъпки. Мъжете се движеха зад нея безшумно, не се чуваше дишането им, нито дори шумолене на дрехи. Все едно беше сама и на горната площадка се обърна, за да се увери, че вървят отзад. Започна да я обхваща страх. Задължението да ги забавлява я ужасяваше и с цялото си сърце пожела Раван да се върне колкото може по-бързо.
Гостната на малкия апартамент, нает от търговеца, беше обзаведена с овехтели и очукани мебели. Никакви лични вещи не издаваха присъствието му, ако имаше такива, те бяха в заключената спалня, в която не беше влизала. Ключът стоеше у него, както бе настоял при пристигането си, с уговорката да чисти вътре сам. По нейна покана мъжете се разположиха на изтърбушените кресла около изподрасканата и покрита с петна маса. Седяха безмълвни, гледаха я и тежко надвисналата тишина изглежда не ги притесняваше. Кимори започна да се поти от напрежение. Някъде беше виждала очи с такъв смразяващ поглед, но не си спомняше кога. Тя облиза пресъхналите си устни и се реши да проговори с жизнерадостен глас, който прозвуча фалшиво дори в собствените й уши.
— Ако желаете, ще донеса нещо разхладително за пиене. Или може би сладкиши?
Никой не отговори, вперените в нея очи останаха непроницаеми.
— Има и плодове, съвсем пресни са — добави тя отчаяна.
— Благодаря, нямаме нужда от нищо — обади се този, който имаше вид и се държеше като водач и говорител. — Не бихме искали да ви задържаме тук повече, сигурно имате и други задължения.
Усмивката, която разкриви лицето му, беше ужасяваща, макар че сигурно трябваше да изглежда доброжелателна. Любезните думи се опровергаваха от тона, който безцеремонно й нареждаше да се маха оттук. Кимори смотолеви някакво извинение, изскочи в коридора и затръшна вратата след себе си. Облегна се на отсрещната стена и се опита да успокои бясно туптящото си сърце. Нито гневът на мадам Риана, нито парите на търговеца можеха да я накарат да влезе отново вътре. Трябваше да предупреди Раван за тях, защото се съмняваше, че това са хората, които очакваше. С неговия наивен и простодушен вид, едва ли можеше да сключи сделка с тях. Най-малко щяха да го ограбят, а напълно бяха способни и да го убият. Точно така, приличаха не на търговци, дори не и на мошеници, а на хладнокръвни убийци. Тази мисъл се въртя в главата й, докато накрая тя подскочи и сподави неволния си вик с ръка на устата.
— Разбира се, колко съм глупава!
— Какво се разбира? — обади се Раван, който междувременно се беше върнал, но тя не усети приближаването му.
— Господине! — възкликна Кимори, като го сграбчи за ръката. — Не влизайте вътре! Там са двамата, за които казахте, че ще дойдат, но мисля, че грешите. Те са опасни и не ви мислят доброто.
— Защо смяташ така? — учудено повдигна вежди той. — Срещата е уредена от съдружниците ми и аз не съм виждал тези хора, обаче търговската къща, която ни свърза, е напълно почтена.
— Не знам каква е къщата — прошепна Кимори и го изтегли в ъгъла, по-далече от вратата, — но те се движат безшумно като дебнещи зверове, мълчат и се блещят така, че те побиват тръпки.
Тя потрепери и го погледна уплашено.
— Успокой се, мило дете, сигурно си въобразяваш. Няма да посмеят да ми сторят нещо лошо тук, дори и да е наистина така, както казваш.
— Очите им са ужасни. Спомних си, че съм виждала един човек да гледа така — Руин, разбойникът — от вълнение тя започна да заеква, — когато го заловиха и показваха по холовизията. Беше отвратителен! Искате ли да извикам патрул от Кралската полиция? Може да се окаже, че и те са престъпници, които издирват.
— Няма нужда, аз имам оръжие и ще го употребя, ако се наложи, но съм сигурен, че няма нищо страшно. Освен това господарката ти едва ли ще бъде доволна да докараме полицията. Ако това ще те успокои, изчакай тук, докато свършим разговора и си тръгнат.
Кимори погледна със съмнение хилавата му фигура и с въздишка се опря на стълбищния парапет, твърдо решила при най-малкия подозрителен шум отвътре да изтича за патрул, като преди това естествено съобщи на съдържателката.
6
От пъстротата и шума на Тарасу й се завиваше свят. Тя увисна на ръката на Барс, който я подкрепяше и почти носеше през тълпите празнично облечени гости. На разположение на аристократите от Ромиа и безбройните други планети на Империята бяха четири огромни зали, натъпкани до краен предел. Отворена беше и градината с прочутите фонтани, в която можеше да се слезе от верандата по широко мраморно стълбище, украсено със скулптури на митични същества от двете страни на всяко стъпало. Тежките старинни врати между залите и към верандата бяха широко разтворени и морето от хора неспокойно се люшкаше между тях.
В едната зала, славеща се с чудесната си акустика, се танцуваше. На балкона, който я обикаляше околовръст, музиканти свиреха без прекъсване различни мелодии, звучащи необичайно за ушите на Тарасу, а сигурно и за другите чужденци. На танцуващите те положително допадаха, защото изглеждаха доволни. Приглушена светлина струеше от скрити източници между колоните, които подпираха сводовете. Много двойки, увлечени в по-интимни разговори, се усамотяваха в тъмните ъгли. Уморените от танци можеха да преминат в следващата ярко осветена зала, където по-възрастните и улегнали гости беседваха помежду си, необезпокоявани от шума. Тук се правеха запознанства, уговаряха се сделки и най-вече се разменяха клюки. В третата зала беше разположен бюфет с екзотични ястия и напитки, обслужваше го малка армия пъргави слуги. Посочените лакомства се сервираха в чаши и съдове, всеки от които беше произведение на изкуството. По-дебелите гости поглеждаха алчно планините храна, но дъвчеха бавно и изящно малките си порции. Сигурно бяха вечеряли, преди да дойдат, за да издържат на изкушението. Никой не се тъпчеше, защото невъздържаната лакомия се смяташе за нарушение на добрия вкус, както обясни Барс на Тарасу. Тя
