признаци на безпокойство.
— Да, но не съм — Тарасу се постара да застане устойчиво и вдигна заредения вече арбалет, като се мъчеше да преодолее треперенето си.
Сарави стоеше отпусната, полузакрита със щита си и готова да парира атаката.
— Защо не умираш, мръсно чудовище? — заекна тя.
Вълната от болка я завари неподготвена и помрачи за миг разсъдъка й. Когато премина, я остави тежка, тромава и непохватна, краката й се бяха вцепенили, а парализата пълзеше и по ръцете. Безпокойството изчезна, но някаква тъпа умора я скова.
„Гривната!“ — мисълта се завъртя лениво в главата й и отстъпи място на панически ужас.
Не се чувстваше тромава, а наистина беше такава, все едно че бе потопена в лепкава кал. Опита се да размаха ръка към наблюдателя, но тя се движеше едва-едва. Другата ръка с щита полека се отпускаше надолу. Забеляза летящата към нея стрела и реши едновременно да отскочи и да вдигне щита, но всичко ставаше бавно като насън. Последното, което видя, преди стрелата да се забие в сърцето й, беше как Тарасу рухна на земята.
„Мръсникът Иргут ме излъга“ — помисли Сарави, а после мракът се спусна над нея.
Когато служителите и играчите ги заобиколиха, в широко отворените невиждащи очи на Сарави се отразиха наведените над нея фигури. Гривната й беше тъмна.
— Мъртва е — каза наблюдателят.
Тарасу беше само припаднала. Медицинският роптер се приземи безшумно до тях и от него изскочи лекарският екип с носилки. Сложиха Сарави на едната и я качиха в товарното отделение на роптера. С другата пренесоха внимателно Тарасу до предната част, където през отворените врати се виждаше добре оборудвана операционна-лаборатория. Синд проследи полета им към сградата и заговори джорха, който пухтеше до него.
— Тя ще се оправи, но не забеляза ли нещо странно?
— Разбира се. Според особеностите на човешката анатомия, Тарасу беше ранена лошо и трябваше да се бори със смъртта, а не да говори и ходи наоколо, като стреля с арбалет. Освен това кръвоизливът спря веднага, почти като при джорх.
— И на какво мислиш се дължи това?
— Ще говорим после на подходящо място — отвърна Трирл.
— А Сарави? Изглеждаше зле и не направи нищо да се защити, дори отпусна щита си и даде прекрасна възможност да бъде улучена.
— Ако получиш шокова вълна с такава сила, и ти ще изглеждаш зле.
— Искаш да кажеш, че някой е включил контролера й на шоков режим?
— Очаквах, че знаеш кой е той, защото се намеси съвсем навреме.
— Това наистина спаси Тарасу, но нямам представа кой го е направил. Освен ако тези, които ме преследват, се занимават и с нея.
— Твърде е вероятно. Какво ще кажеш да се приберем? — И те последваха останалите.
24
Кимори стоеше на прага и вече съжаляваше, че се поддаде на любопитството си. За всички стаи в странноприемницата имаше резервни ключове, номерирани и подредени в масивното бюро на мадам Риана. Използваха се, когато имаше пожар, наводнение или нещастен случай и трябваше да се влезе в нечия стая, ако наемателят отсъстваше. Никой, освен съдържателката, нямаше достъп до заключеното чекмедже. Днес тя беше много заета с доставката на новото спално бельо и материали за ремонт на таванския етаж и навярно в суматохата бе оставила вратичката отворена. Кимори не можа да се удържи, когато видя сред изрядно подредените ключове и този от вътрешната стая на Раван. Всички, освен нея, бяха на двора, където помагаха да се разтовари и провери получената пратка, затова с разтуптяно сърце тя се наведе, сграбчи студеното парче метал и го сложи в джоба на работната си престилка. Отдръпна се от бюрото точно навреме. Мадам Риана тъкмо влизаше, размахала няколко листа. Забеляза открехнатата вратичка и погледна с подозрение към момичето, но то издържа погледа й с невинна физиономия. Съдържателката изсумтя, превъртя ключа и го закачи на връзката, която висеше на колана й.
За Кимори вече нямаше връщане назад, едва ли щеше да има втори благоприятен случай да го върне незабелязано на мястото му. Реши, след като погледне какво толкова тайно държи в стаята си Раван, да хвърли ключа в боклука и да забрави, че изобщо го е вземала. Като се самоуспокои по този начин, тя отиде на двора и усърдно се включи в работата. Скоро чаршафите, калъфките и другите неща бяха наредени в склада под зоркото око и непрестанните забележки на Риана. След като и последното телче беше описано, прибрано и заключено, тя разреши на целия персонал почивка с един кръг по-дълга от обикновено. Кимори изчака, докато хората се разотидат и странноприемницата утихне, взе кофа, парцали, четки и шише с миещ препарат и се шмугна в апартамента.
Всекидневната беше празна, мебелите изглеждаха още по-очукани и жалки на яркото следобедно слънце. Както винаги, по нищо не личеше, че някой живее тук. Момичето изчисти надве-натри праха, изми пода и избърса мокрите си ръце в престилката. После се ослуша до заключената врата. Вътре беше тихо, но тя почука за всеки случай първо — леко, а после с всичка сила. Търговецът беше излязъл сутринта и нямаше как да е минал покрай нея на връщане, без да го забележи. Изчака малко и почука отново, за да бъде абсолютно сигурна, че той не е в стаята си. Знаеше, че това, което прави, не е редно, и се постара да не мисли за неприятностите, ако я хванат. Искаше само да надникне, нямаше да вземе нищо от вещите му.
Кимори събра смелостта си, пъхна големия черен ключ в отвора и го завъртя. Ключалката изскърца силно или така й се стори в тишината, но тя подскочи от уплаха и замря. Никой не дойде да види, какво става и момичето се обърна пак напред, възвърнало решителността си. Натисна дръжката и бавно открехна вратата, колкото да може да се промъкне. Пантите сигурно бяха смазани, за разлика от ключалката, и не издадоха никакъв звук. Стаята изглеждаше така, както беше, преди да се настани Раван. Голямото ниско легло беше оправено, червената кувертюра — изпъната без гънки, а възглавничките — бухнати и поставени симетрично. Дреболиите по тоалетната масичка бяха подредени в стройни редици. Нищо забележително нямаше нито на масата, нито в чекмеджетата на шкафчето, които прерови. Съвсем обикновената, чисто поддържана стая разочарова Кимори, защото не това очакваше. В този момент съжали, че се поддаде на импулсивното си хрумване. След целия риск, който пое, за да влезе тук, заслужаваше да намери нещо, което да го оправдае.
Непрегледан остана само гардеробът до отсрещната стена. На закачалките висяха семпли и непретенциозни костюми, по преградките имаше други дрехи — сгънати педантично и наслагани на спретнати купчини. Бижута и скъпоценни камъни не се виждаха никъде, дрехите до една бяха евтини и неугледни. Долу стояха няколко чифта обувки, а зад тях в дъното се виждаше обемиста пътна чанта с очертания на нещо ръбесто, издуващо я отвътре. С чувството, че ако изобщо има нещо интересно, тук е последният шанс да го намери, тя издърпа чантата навън и я отвори. Ръбестият предмет се оказа голям и прозрачен многостенен съд с неправилна форма, пълен с газ или течност, не можеше да различи добре. Извади го внимателно, при което установи, че никак не е лек, постави го на масата и затърси отвор по него. За нейно учудване не намери нищо подобно, ръбовете и стените бяха гладки, като че ли беше излят изцяло. Загледа се в съдържанието и установи, че течността, или каквото там беше затворено вътре, не си стоеше спокойно, както би трябвало, а сякаш вреше и кипеше. Пластовете се разместваха, усукваха и променяха цвета си, оформяха се странни завихряния, от време на време се мяркаха тъмни сенки и бързо се разтапяха пак.
Изведнъж изпита ясното, но нелепо чувство, че нещо я гледа оттам. В миговете на покой можеше да обхване с поглед цялата вътрешност, виждаше даже ръката си през отсрещната стена и освен течността нямаше нищо друго. Ако това беше някакъв особен вид аквариум, домашният любимец на Раван сигурно бе микроскопично, невидимо с просто око водно същество. Или същества, поправи се тя, защото като че ли я гледаха много очи, всяка капка от течността се взираше в нея с любопитство и омраза. Не можеше да каже защо, но беше убедена, че между нея и излъчваното във всички посоки чувство на изпепеляваща злоба стои само тънката, стъклена на вид преграда. По гърба й пропълзяха ледени тръпки и зъбите й затракаха. Не
