над рода ни тегне проклятие. Аз и Сарави бяхме оцелели по чудо, а колкото до Зарир — той беше отпуснат, болнав и блед като смъртник. Изглеждаше, че няма да живее дълго, както и стана, но само баща ми не забелязваше това. Сигурно не е искал да го види, а и никой не е посмял да му каже.
— Значи брат ти е умрял?
— Да, това стана след като аз… — тя се поколеба, но продължи. — Имаше един млад благородник Кастар, който ни обръщаше внимание и се държеше любезно с мен, дори повече отколкото бе необходимо. Беше ми приятно, но нямаше никакъв смисъл, защото след Деня на Избора всичко щеше да свърши и аз щях да се посветя напълно на предначертания си живот.
— Кастар те е харесвал, а по думите ти съдя, че и ти него, така ли?
— Дори за миг не съм си позволила да забравя своето положение — въздъхна Тарасу. — Все пак никой не беше толкова мил с мен дотогава и се чувствах свободно и приятно, сякаш го познавах от дете. Придворните дами намираха, че е красив и очарователен, а мъжете му завиждаха за смелостта и безразсъдната дързост, с която вършеше всичко. Нямах опит с хората, но обучението в Храма беше развило у мен освен всичко друго и наблюдателност, така че виждах и някои от лошите му страни. Разбирах, че е доста лекомислен и повърхностен, но в негово присъствие тези мисли избледняваха съвсем.
— Какво мислеше Сарави за това?
— Това беше едно от малкото неща, които скрих от нея. Тя не се досещаше, достатъчно бе заета със себе си. Пръскаше големи суми за дрехи, накити и мазила, което беше глупаво. На приемите се явявахме скромно облечени за кратко време и тя нямаше възможност да блесне с труфилата си. Един ден Кастар беше доста нервен и разсеян и каза, че иска да говори за нещо важно с мен, затова помоли да го приема в покоите си по-късно вечерта. Сърцето ми се късаше, но отказах. Стаите ни със Сарави бяха една до друга и ги делеше тънка стена с врата помежду им. Нямаше как да запазя посещението му в тайна от нея, а и не беше редно да го каня. За да го преведа покрай нощната стража, трябваше да се замеся в нещо, което едва ли някой би одобрил. Тази нощ се мятах дълго, докато заспя, и ме събуди скърцането на врата. Запалих светлината и видях Кастар да примигва заслепен в средата на стаята.
Тарасу млъкна, а Синд съсредоточено разглеждаше ноктите си и се стараеше да изглежда безпристрастен. Трирл потреперваше и издаваше монотонни шипящи звуци. Отегченият Кокорл, за когото човешките проблеми не бяха интересни, бе задрямал, провесил лапи и опашка от нишата, а празната купа се търкаляше на пода.
— Кастар ми предложи да избягам с него далеч оттук — някъде, където не ни познават и няма да ме върнат. Не ми остана време да му отговоря. Докато се борех с чувството си за дълг, в коридора се чу шум и баща ми връхлетя, следван от телохранителите си и стражата. Беше облечен с парадни дрехи и явно идваше направо от пиршество. Успя да запази самообладанието си пред своите подчинени, но презрението в погледа му беше унищожително. Смътно си спомням как стражите поведоха мен и Кастар като престъпници. Треперех от срам и страх, а после и от студ, защото ме затвориха в Тъмничната кула така, както бях, по тънка нощница. Свих се върху ледените камъни на пода и следващите дни и нощи, прекарани в кулата, ми се сливат в едно. От време на време влизаше пазачът, за да донесе храна и вода и да изхвърли мръсното ведро. Не ми каза нито дума и имах чувството, че съм умряла или съм станала невидима. Реших да умра наистина и престанах да ям. Свестих се на легло със завивки в друга, отоплена килия. Една прислужница ми носеше храната и разказваше събитията в двореца. Жреческият съвет скоро щеше да се събере, за да определи наказанието на мен и Кастар. Трябваше да изслушаме присъдата живи и здрави, на това дължах грижите около мен. На Зарир му станало лошо на приема в чест на наместниците на Източните провинции и припаднал. Повиканите лекари не могли да го излекуват. Тялото му било покрито с рани и струпеи, от които непрекъснато изтичала кръв и гной. Направо се стопявал, но бил спокоен и не познавал никого. Въпрос на часове беше кралството да остане без престолонаследник. Когато Зарир умря, цял ден не влезе никой в килията ми, в суматохата ме бяха забравили. На другата сутрин прислужницата дотича с препълнен поднос и донесе последните новини. Баща ми изпаднал в умопомрачение, изпотрошил мебелите и разкъсал пердетата и завивките в стаята си. Наложило се спешно да донесат от Храма Елексир на Божественото спокойствие. Аз знаех този елексир от времето, когато бях в училището. Истинското име, което Призваните използваха помежду си, беше Напитка на Бавната смърт, защото продължителната употреба убива човека постепенно и го прави свой роб. Трябваше да се използва внимателно и се приготвяше само в специални случаи, значи положението му е било много лошо. Другата новина ме засягаше пряко. Жреците щяха да оповестят решението си сутринта след Нощта на двете луни. Лъчите на Зома, по-малката от тях, огряваха вече прозореца на килията, така че скоро щях да узная съдбата си. В пожълтелите свитъци, пазени в Храма, бяха описани подобни случаи, станали много преди да се родя, и вече предполагах какво ме чака. Докато преди време разгръщах плесенясалите страници в тишината на Хранилището, през ум не ми минаваше, че и моето име скоро ще бъде записано там.
— Семейството ти присъства ли на Жреческия съвет? — попита Синд.
— Разбира се, седяха в Кралската ложа, само баща ми ме гледаше, но все едно че виждаше нещо зад гърба ми. Изглеждаше упоен и сигурно продължаваше да взема Елексира. Сарави също беше там, със зачервени и подпухнали очи, а видът й беше по-лош и от моя. Там видях Кастар за пръв път след онази злополучна нощ. Тъй като беше осквернил религиозни обичаи, го съдеше не Кралски съд, а Жреческият съвет. Той, както всеки чужденец, беше подписал при пристигането си декларация за спазване на законите и традициите ни, за нарушаването на която подлежеше на съд и присъда, както всички жители на Хонстел. Ако беше знатен и известен в Империята, може би щеше да се отърве само с принудително напускане на планетата, без право да я посещава в бъдеще. Той обаче беше дребен благородник от неизвестна планета като нашата и просто нямаше късмет. Жреческият съвет реши да бъде принесен в жертва на Йали на Пролетния празник. Въпреки дребните си недостатъци, Кастар се оказа човек с изключително силен дух. Когато чу присъдата си, той в първия момент сякаш се вкамени, но скоро се окопити, дори намери сили да се усмихне на мен и да изпрати въздушна целувка на публиката, изпълнила Тържествената зала на Храма. Това беше последната му дързост, отведоха го и повече не го видях. В случая те интересува Сарави и много искам да те убедя, че грешиш по отношение на нея.
— Дълбоко се съмнявам в това. Трирл вече се размърда, затова побързай.
— Не остана много. Сарави се хвърли на пода в краката на жрeците и каза, че тя е превела Кастар покрай стражата и го е пуснала да мине през вратата, свързваща стаите ни. Никой обаче не беше видял това и думите й бяха пренебрегнати като напразен жест да наклони везните в моя полза. Щяха да ме спуснат жива в Пропастта на даровете, за да може самият Йали, когото бях оскърбила с поведението си, да ме накаже. Много беше страшно да се срещна с Бога във формата, която приемаше при появяването си пред смъртните, за да се наслади на почитта им. Когато изсипвахме кошниците с плодове, зеленчуци и месо за утринните обреди, се разнасяше ужасен рев, но след човешките жертвоприношения той ставаше направо неописуем. Всички лягаха по очи на земята, докато даровете бъдат приети и ревът заглъхне в тунелите, водещи от Пропастта до Подземния дворец. Ако някой беше толкова неблагоразумен да наднича през ръба на бездната, докато Йали не се е оттеглил, и нарушаваше по този начин спокойствието му, биваше убит на място и хвърлен долу. Тази мярка беше почти излишна, защото такива смелчаци не се намираха. Според летописите, след като били спускани няколко пъти живи хора, дълго време се чували гласове подобни на техните. Те викали близките си по име, но никой не се осмелил да провери какво искат духовете им. Когато бащата на бащата на моя баща бил малко момче, една девойка послушница била пусната от Йали да се върне при хората. Намерили я на пътя за Южните градски порти. Дрехите й били мръсни и скъсани, но иначе изглеждала невредима. Разсъдъкът й бил помрачен и не помнела срещата си с Йали, освен това от време на време имала пристъпи на необяснимо желание да напусне дома си и да замине някъде далече, но те постепенно преминали. Спомних си тази хроника, защото внезапно ме обзе желание да живея. Знаех, че съм невинна и имаше надежда да омилостивя Бога-змия. Всъщност, сигурно е станало така, защото ме е пуснал невредима, но аз не си спомням нищо. Осъзнах се в града след няколко дни, точно като онова момиче някога.
— И както виждам, си се постарала да напуснеш Хонстел.
— Едва ли разумът ми е бил разстроен като нейния, по-скоро исках да се махна от укоризнените погледи на всички около мен и затова тръгнах с Барс и Арман. Те може би щяха да се справят без мен, аз бях излишна и само им донесох нещастие.
— Hе си втълпявай, че всичко това се е случило заради теб. Просто сте имали лош късмет, а сега трябва
