Синд обгърна раменете й и леко я побутна, така че да минат встрани от групата, събрала се около Марзак.
— Ще поговорим после — каза му той, като усети намерението на принца да тръгне към тях.
Джорхите ги очакваха пред главния вход на двореца и мълчаливо ги поведоха към залите си. Трирл се изтегна в любимата си ниша и разпери криле с въздишка.
— Да хвърля ли пръчиците? — услужливо подметна Кокорл, който се мотаеше нерешително насам- натам.
— Не, този път аз ще го направя, защото случаят е по-особен — каза старият джорх и бръкна в торбата. — Щом имаш рядкото желание да свършиш нещо полезно, донеси напитки и се постарай да не се пречкаш излишно.
Кокорл се втурна в съседната зала и усилено задрънча с прибори и чаши, изпускайки половината на пода, ако се съдеше по вдигания шум. Трирл затвори очи, засъска и затрака с купчинката.
— Тарасу — обърна се Синд полугласно към нея, — надявам се не мислиш, че това са прословутите планове на Иргут да ви освободи, без да разгневи крал Аргам?
— А какво друго да мисля? Не виждам по-добро обяснение за този невероятен ход, който ни изправя една срещу друга.
— Аз имам това обяснение, но едва ли ще ти хареса — измърмори Синд. — Кажи ми, има ли тя причина да те мрази?
— Да ме мрази ли? Та ние сме израснали заедно! Майка й ни отгледа като сестри, защото моята беше умряла — каза тя. — Заедно учихме в Храма до пълнолетието си и след като аз не можех да бъда вече жрица на Йали, щяха да изберат нея. Тогава Иргут я отвлече.
Синд също не беше видял от мястото си лицето на Сарави, но в гласа й му се стори, че усеща зле прикрита злоба.
— Имаш ли желание да ми разкажеш някои неща, ако това не предизвиква у теб неприятни спомени? — попита той.
— Какво искаш да знаеш?
— Ами първо, какво е това жрица на Йали и защо ти не си могла да бъдеш? — каза Синд, като наблюдаваше изкосо как лицето й се вкамени. — Аз не съм поклонник на местните ви култове и те не ме интересуват. Няма да ме възмутиш, дори и да си запалила храма му.
— Храмът е изграден от огромни каменни блокове и не може да гори — усмихна се Тарасу и чертите й се поотпуснаха. — Наистина ще ми бъде лесно да говоря с теб, макар че на никого не съм разказвала досега. На Хонстел и без това всички знаят, а с хора от другаде не съм се сближавала. Освен с Хайат, но той… Ще ти разкажа — тъжно каза момичето. — С теб мога да го споделя.
— Трогнат съм от доверието ти.
Синд използва стандартната куха фраза, но му стана приятно, въпреки че мислеше точно този род чувства в себе си за отдавна ампутирани.
— Ела да седнем, защото Трирл няма да свърши скоро, както виждам — покани я той.
Момичето се отпусна на един стол и пое чашата, която й предложи.
— Нека опитаме тази мръснозелена течност, успокой се и разказвай — предложи той — Кокорл, благодаря ти за коктейла, надявам се, че не е толкова отровен, колкото изглежда.
— Чудесен е! — обади се Кокорл, който вече се беше излегнал, стискаше в лапите си голяма купа и лочеше блажено от нея.
— Както казах, аз и Сарави бяхме обречени на Йали и почти цялото ни детство премина в пансиона на Храма. Аз се справях добре с обучението и наставниците бяха доволни. Избраха ме за помощница на Архайали — Върховната жрица и Велика Незряща — при церемонията за Празника на Мъдростта, защото изпълнявах свещените танци и ритуали по-добре от останалите послушници. Всички говореха, че след един цикъл, в Деня на Избора, аз ще бъда новата Забулена, тъй като духът на една от тях беше повикан от Йали. После може би щях да стана приемница на Архайали, а когато дойде времето и нейният дух да заеме мястото си в свитата му, да бъда и Върховна жрица — гласът й ставаше все по-тих и накрая заглъхна.
— Кои са Забулените? — попита Синд.
— Десетте главни жрици, които живеят в специален дом при Храма. Там продължават да се учат и усъвършенстват, извършват ежедневните церемонии в Земната градина на Йали, а част от времето си отделят за обучение на послушниците. На големите празници ръководят тържествените ритуали в чест на Бога. Пред обикновените хора се явяват облечени в Свещените одежди и с покрити лица. Взорът им трябва да е обърнат не навън към преходните житейски грижи и радости, а навътре в дълбините на душите им, където да открият пътя към съвършенството. В редките случаи, когато могат да свалят булата от себе си, носят плътни превръзки на очите. Тази от тях, която е избрана за Велика Незряща, след тържествен ритуал се освобождава от зрението си. То е излишно сетиво за нея и тя гледа само със сърцето си, така както прави Богът-змия, на когото ще служи в Другия свят. Няколко от напредналите послушници като мен участват в празничните церемонии, тъй като Десетте Забулени още не могат да виждат хубаво със сърцата си и имат нужда от помощ за някои неща.
— Искаш да кажеш, че те живеят в пълен мрак, а Върховната жрица направо я ослепяват? — потресен попита Синд.
— Не ме разбираш — намръщи се момичето. — Може да ослепят нас с теб или някой друг, но при Великата Незряща просто премахват нещо, което не й е нужно. Нали ти обясних, че тя не гледа с очите си.
Синд не остана много убеден, но си замълча.
— Никой извън Храма няма право да се докосва до тях, да им говори или да вижда лицата им. Наказанията са сурови — продължи Тарасу.
— Значи те са съвсем отделени от родителите и близките си — прекъсна я пак Синд. — Не могат да имат семейство и деца, така ли?
— Естествено, че не могат! — подскочи момичето от това светотатство и неволно направи защитния знак с допрени до челото ръце и разперени върху очите пръсти. — Десетте Забулени са най-щастливите жени сред смъртните, защото ще прекарат живота си близо до Бога, а ще продължат да му служат и след смъртта си. Тази Която Гледа със Сърцето е годеница на Йали, единствената й грижа е да заслужи благосклонността и вниманието му.
— Може би е приятно да се стараеш да бъдеш харесана от Йали, но ми се струва, че Сарави не е очаквала с удоволствие да стане една от Десетте, както ти си мислиш.
— Та това е голяма чест! Тя много се развълнува, когато разбра, че е избраница. Изгуби съзнание, а после плака от радост.
— От какво е плакала?
— От щастие — каза момичето с недоволна гримаса, като забеляза ироничната му усмивка.
— Продължавай, моля те! — стана сериозен той.
— След Празника на Мъдростта всички послушници се връщаха по домовете си до Деня на Избора, за да могат тези, които ще останат на служба в Храма, да се разделят със семействата си завинаги. Дворецът на баща ми изглеждаше много шумно и суетно място след спокойствието и тишината, с които бяхме свикнали. Непрекъснато идваха и си отиваха гости от други градове, а имаше и от други планети. Иргут също беше там по това време. Всички бяха весели и безгрижни, пиршествата продължаваха по цели нощи. Само аз и Сарави изглеждахме по-тъжни и сериозни от момичетата на нашата възраст. Бяха ни отредени покои в доста отдалечено крило на двореца, близо до Светилището. Участвахме в сутрешните ритуали заедно с Кралската жрица, останалото време бяхме свободни да прекарваме, както намерим за добре. Сарави се приспособяваше по-бързо от мен и лесно се сприятели с младежите в двореца. Майка й очакваше дете, така че нямаше нито желание, нито възможност да се занимава с нас. Баща ми посвещаваше силите си на опитите да направи природения ми брат Зарир достоен да го замести на престола. Зарир не ме харесваше особено, а и аз едва го понасях. Неговата майка също беше починала и баща ми овдовял повторно.
— Жените във вашия дворец не са се радвали на много продължителен живот — не можа да се удържи да не вметне Синд. — Силно се надявам, че ти няма да спазиш тази традиция.
— Не само жените — поправи го Тарасу. — Слугите шушукаха, че освен мен, Сарави и Зарир всички деца на краля и брат му се раждали мъртви, недъгави или умирали малко след раждането си. Говореха, че
