ръката на управителя. Хайат се олюля, когато се наведе да го вземе, но успя да се закрепи на крака.
— Тарасу! — повика я Синд.
Наложи се да извика няколко пъти, докато я накара да се обърне.
— По-добре не гледай повече, той е обречен. Ахорн го е улучил точно където трябва и ще си играе с него отсега нататък. Хайат не е тежко ранен според критериите на индикатора в гривната, който му е впръскал еднократната си доза обезболяващи и тонизиращи вещества. Затова се държи все още прав.
— Не вярвам — тя поклати глава. — Защо не го убие направо?
— Бластерът на Хайат вече няма никаква точност, макар и да не личи отстрани. Ахорн иска да го използва, за да демонстрира майсторството си. Не се подлага на риск и само ще симулира двубой. Хайат ще живее още доста време, като постепенно отпада. Дано поне го довърши, преди медикаментите да престанат да му въздействат, но се съмнявам да се лиши от това удоволствие, а и на зрителите ще допадне.
— Това е гадно! Мислиш, че няма никакъв шанс ли?
— Не.
— Бих предпочела да си тръгна, ако можех — каза тя.
— Знам, и аз бих искал, но сме принудени да стоим тук — кимна Синд, а Тарасу седна в далечния ъгъл, обърната с гръб.
Управителят видимо отслабваше и беше ясно, че вече започва да усеща болките. След него оставаше диря от кървави капки, движеше щита си бавно и на Ахорн ставаше все по-трудно да се преструва, че не може да го улучи. Ако досега Хайат не беше разбрал какво става, вече беше наясно. Той застана неподвижно за миг и се подвоуми, но присвилият го нов пристъп му даде решителност. Отпусна съвсем щита и допря бластера до слепоочието си. Последната част от движението направи, все едно че ръката му беше пълна с олово. Следящият го от контролния пулт разбра целта му и задейства гривната, за да го възпре, но закъсня. Колкото и голяма да беше разсейката на лъча от повредения бластер, на толкова близко разстояние това нямаше значение и с крива усмивка Хайат се повали настрани. Синд не можеше да види добре, но разбра по нахлулите наблюдатели, предшествани от изгасналите ъглови стълбове, че той не е жив. Ахорн изпревари всички и се наведе над него. Когато се изправи, беше разочарован и ядосан.
— Свърши ли вече? — попита Тарасу.
— Да.
Тежки стъпки отзад показаха, че Трирл се приближава.
— Елате с мен — проговори джорхът. — Имам да ви кажа нещо, което непременно трябва да чуете.
Момичето го последва с несигурни крачки. Синд би я подкрепил, но чувстваше, че намесата му няма да бъде посрещната с благодарност, а щеше да разруши остатъците от самообладанието й.
— Не знам дали ще разбереш — каза Трирл на Тарасу, след като се покатери в нишата си, — но се опитай просто да ми повярваш. Дървото на съдбата на всеки човек или джорх има много разклонения, които се преплитат със съдбите на другите. На нашия вид е дадено да съзираме част от тях понякога, докато повечето от вас, хората, ги следват сляпо. Това няма голямо значение, защото предначертаното не може да се избегне, дори да го знаеш. Може да се отложи за някакъв период, но в крайна сметка събитията се нареждат сами по подобен начин и анулират вмешателствата. Това, което стана днес, беше предопределено — измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея.
— И така да е, не виждам нищо утешително — отговори Тарасу.
— Не съм обяснил главното — Дървото не е само едно. В друга реалност Хайат доживява дълбока старост, заобиколен от потомците си. Аргам не е крал на Ромиа и ти не си идвала тук въобще. Има безброй варианти, някои съвсем странни, и аз не съм наясно с повечето.
Момичето го погледна и сбърчи челото си.
— Искаш да кажеш, че точно този живот е само един от многото възможни варианти на действителността?
— Да. За съжаление тук и сега изгубих добър приятел, ти също, но в други линии на съдбата не е така. Помага ли ти да се успокоиш, след като научи това?
— Донякъде, но продължавам да мисля, че тази реалност, в която живея аз досега, без да виждам останалите като теб, не ми харесва и не е от най-добрите.
— Няма добри и лоши, от гледна точка на цялото всички са равностойни.
— И не може да се промени нищо? — попита Тарасу замислена.
— Аз само наблюдавам. Не притежавам мъдростта да разбирам всичко видяно, но знам някои неща със сигурност, а други предполагам. Ако се въздейства на един вариант, това неминуемо се отразява на останалите. Измененията обикновено се самокоригират и постепенно затихват, докато се получат състояния, идентични на изходните. Уязвими са само някои главни пресечни точки на реалностите, зад които не може да се проникне. Не е ясно какво би станало, но аз не съм се опитвал да променям нещо. Ние не тъчем нишката на живота си, затова като че ли е по-добре само да я следваме — уморено каза джорхът.
— Мога ли да поговоря с теб насаме? — намеси се Синд доста грубо и изчака момичето да си тръгне.
— Правиш грешка, ако смяташ, че трябва да я държиш настрана от мислите и делата си — каза Трирл. — Ще се намеся в хода на събитията, като ти кажа, че независимо какви планове имаш, бъдещето ти е свързано с това на Тарасу. Добре би било отсега да го имаш предвид.
— От известно време се опитвам да открия силата, която се разпорежда с мен и ме подхвърля насам- натам — твърдо каза Синд, пренебрегнал последните му думи. — Ти ми изглеждаш подходящ да си този, който дърпа конците. Трябва да знаеш, че няма да се поддам на измислиците ти за дървета, съдби и реалности, с които залъгваш нея. Решил съм да разбера твоята цел и да ти попреча, колкото мога.
— Грешиш — Трирл го наблюдаваше изпитателно. — Предполагам какво имаш предвид и те уверявам, че нямам нищо общо, но думите ми едва ли имат тежест, щом не ми вярваш. Наближава една особена пресечна точка от тези, за които говорих, и ти си повлечен във вихъра на събитията, свързани с нея. Какво ще стане след това не се знае, но направеното от теб вероятно ще се отрази навсякъде по разклоненията и ще промени безброй съдби, най-вече на заобикалящите те. Изправил си се срещу нещо, което разумът трудно може да обхване — твоят, както и моят, но аз поне го съзирам смътно. Ще имаш нужда от помощ и аз съм на твоя страна, ако приемеш скромните ми сили. Помисли спокойно върху това.
— Ще се убедя, когато разбера за какво говориш. Ако знаеш нещо и искаш да ми помогнеш, кажи го!
— Виждам далечното бъдеще мъгляво и знам, че едва ли ще има резултат от усилията да науча подробностите. Ще разбереш сам, когато настъпи времето за това, не изпреварвай събитията. Хората имат интуиция, макар и закърняла от неупотреба, допитай се до нея.
— Против всякаква логика започвам да ти вярвам — колебливо каза Синд. — От твоя страна не усещам заплаха, но тя е тук, наблизо. Питам се, мога ли да се доверя на неопределения си вътрешен усет и да пренебрегна разума?
— Не само можеш, но и ще ти се наложи да го правиш. Приеми усета си така, както приемаш зрението и слуха. Не чувстваш ли нещо по-особено, откакто си тук? Не ти ли е необходима минимална енергия в сравнение с преди?
— Знаеш прекалено много за мен и всички нас. Ще ти отговоря, че си прав. Значи и за това не си ти причина?
— Не — тежко каза Трирл. — Нямам нищо общо. Сега съм донякъде разстроен, въпреки че се постарах да не го покажа. Нуждая се от спокойствие и се надявам, че ме разбираш.
— Извинявай, отивам си вече — Синд тръгна замислен към изхода.
Отказа се от вечеря и си легна направо. Не искаше да вижда нито изпадналия в ужас от загубата на Офицера си Марзак, нито когото и да било друг.
Тарасу беше станала много рано и когато се събраха на масата, тя вече привършваше закуската си.
— Искам да се бия с Ахорн — обърна се тя към киселия Марзак.
Торбичките под очите му и тъмните кръгове около тях говореха, че и той не беше спал много тази нощ.
— В никакъв случай няма да позволя да се уреждат лични сметки в ущърб на стратегията — тросна се той и разтърка челото си. — Ахорн е невредим и те превъзхожда. Не бива да губим хора напразно.
— Не искам позволение, защото не решаваш ти!
