неловко.
— Дори не знам какво е да се влюбиш в някого — продължи Даниел. — Само съм го виждал по филмите и чел в книгите.
— Всеки се влюбва по различен начин, Дан.
— Значи не се сърдиш?
— Защо? Напротив, поласкана съм. Дори нещо повече.
— Какво искаш да кажеш?
Той пак стисна ръката й.
— Не се срамувай от чувствата си, Дан. Не винаги можем да контролираме емоциите си. Те са основното в нас.
— Почувствах се много по-добре, като ти казах, Марион. Ставаше все по-непоносимо. Не издържах сам в Сейнт Луис. Реших да се кача на първия самолет, да се напия и да ти кажа всичко…
Тя се усмихна — този път по-искрено. Той нямаше представа колко очарователен може да бъде, което на свой ред го правеше още по-очарователен.
— Много добре си направил.
— Мислиш ли?
— Да.
Моментът на отчаяние бе отминал. Чувстваше се по-спокойна. И двамата се държаха по-свободно, след като Дан беше дал воля на потисканите си емоции.
— Всъщност, Дан, не си спомням някой мъж да ми е говорил такива неща, при това по толкова мил начин.
— Казваш го само, за да се почувствам по-добре.
— Съвсем не. Нямаш представа колко е приятно да слушаш как един мъж ти говори без хитрини, намеци и лукавства.
— Не знам как се говори с жена.
— Така е, и Слава Богу.
— Това е другото, което ме влудява! — дрезгаво прошеп на той. — Самоличността и мястото ми в този свят се разпадат. Знам, че не бива да се чувствам така, но…
— Какво? Кажи ми.
— Много отдавна дадох обет за целомъдрие. Това не е лесно — поне за мен не беше. Разбира се, в семинарията, пък и след това, имах много колеги, които не го спазваха, но аз устоях. Бях научен, че ако се заемеш с нещо, или го направи както трябва, или изобщо не се захващай. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да, Дан.
Виното се разливаше из нея като река, излязла от коритото си.
Русокосият мускулест мъж й изглеждаше все по-красив.
— Винаги съм мислил, че постъпвам правилно. Например никога не съм съжалявал, че станах свещеник. Да бъда йезуит беше голямо преживяване за мен. Но…
— Но не и да не бъдеш мъж, нали?
Искаше й се отново да хване ръката му, но потисна желанието си.
Макар да го намираше за все по-привлекателен, Марион знаеше, че не бива да допуска нищо между тях. Един свещеник е достатъчен в живота на всяка жена.
Дан се вгледа в очите й.
Мълчаха, но се чувстваха все по-близки. Даниел беше толкова мил и невинен. Марион го желаеше така, както всеки друг мъж преди Питър, но чувството, че това е грешно, я караше да се владее.
— Марион — отчаяно каза Дан. — Какво ще правим?
Тя се засмя, стисна пръстите му и отдръпна ръката си.
— Ще се научим да живеем с това.
В този миг отново се появи сервитьорката. Поколеба се, сякаш усети, че прекъсва важен разговор, после каза:
— Извинете, но ще затваряме.
Марион огледа бара и осъзна, че музиката е спряла и всички посетители са си тръгнали.
— Съжалявам. Разговаряхме и не забелязахме.
— Няма нищо — отговори сервитьорката и им даде сметката.
Марион кимна и написа номера на стаята си. Стана и се усмихна вяло.
— Даниел, мисля, че ще трябва да довършим разговора друг път.
— Марион — бързо каза той, стана и тръгна след нея, — извинявай, ако съм те обидил с нещо.
— Не се извинявай, Даниел. Всичко е наред — прошепна тя.
— Трябва да изясним този въпрос, Марион. Не ме оставяй така…
Той огледа неловко фоайето на хотела.
— Много е късно, Дан.
— Но…
— Но ти искаш да разговаряме още, така ли?
— Само си помисли — гневно и отчаяно каза той. — Прелетях почти цялата страна, напих се и разголих душата си заради една изгубена кауза. Марион, не знам какво да правя и това ме плаши до смърт!
Дан отново й заприлича на малко момче и този образ я завладя. Не можеше да го остави ей така.
— Добре. Ела да поговорим в моята стая.
Това явно го изуми, но той тръгна мълчаливо с нея. Проговори едва когато стигнаха до вратата на стаята й и Марион започна да рови из чантата си за ключа.
— Марион, не мисля, че…
Тя спря и го погледна в очите.
— Уморена съм, Дан. Искам да поспя, но не мога да не те изслушам и да не ти помогна.
Тя отключи и влязоха. Даниел отиде до барчето, наля си бърбън и сода и започна да говори.
Беше невъзможно да го слуша мълчаливо, но знаеше, че той трябва да каже всичко веднъж завинаги. На няколко пъти го прекъсна със съвети и забележки, но през повечето време го остави да говори на воля.
Постепенно, докато свикваше с мисълта, че няма да се отдадат на поривите и желанията си и че няма нищо лошо в това да разголиш душата си пред човек, на когото вярваш, Дан престана да бъде толкова уплашен и смутен. Накрая замълча, за да си налее още едно уиски, и Марион се възползва от възможността да му каже лека нощ.
— Дан, мисля, че става твърде късно. Изтощена съм.
— Така ли?
Във въпроса му прозвуча изненада, но не и умора.
— Освен това не искам някой да ни завари така.
Дан седна до нея на леглото и погледна часовника. Беше два и трийсет и три.
— Толкова е късно — каза той. — Никой не би ни безпокоил по това време…
Преди Марион да успее да отговори, вратата се отвори и на прага се очерта слабият силует на Питър Каренца.
— А аз? — тихо попита той.
Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 23 октомври 1999
Марион подскочи.
— Питър! Какво правиш тук?
— Е, говорим за вълка, а той в кошарата — усмихна се Даниел Елингтън.
Първата реакция на Питър, когато наближи стаята и чу гласове, беше ярост. Влезе с желанието да ги разобличи в изблик на изпепеляваща омраза и гняв.
Но като ги видя напълно облечени, страстите му охладняха.
Реакцията му го обезпокои, сетне отново го ядоса. Наистина ли искаше да ги завари в леглото? Смути се
