от тази мисъл, но това с нищо не намали яростта му.
Питър вдигна дясната си ръка и посочи първо Марион, после Даниел.
Подсъзнателната сила, която се таеше дълбоко в съществото му, трепна, сетне започна да пулсира. Преди няколко месеца не би я разпознал, нямаше да може да я обуздае, да я овладее и да реши дали да я използва, или не. Ръката му трепереше. Яростта, която разкъсваше душата му, молеше да бъде освободена и крещеше за миг на неподправен гняв. Волята му се бореше сама със себе си.
Даниел се вторачи в очите му, без да обръща внимание на пръста, който сочеше право към гърдите му. Явно разбра, че в душата на приятеля му се води борба.
— Мога да ви убия — каза Питър. — И двамата…
Думите му отекнаха в стаята и ехото им остави хлад.
Даниел се изправи разтреперен и се олюля. Вдигна ръка, имитирайки подигравателно библейската поза на Питър, и го посочи с пръст. Изглеждаше глупаво и Питър се зачуди дали и той е толкова смешен.
— Точно така, приятелю! — изфъфли Дан. — Ще ни убиеш! И защо? Откога разговорът е в противоречие с Божия закон?
— Питър — намеси се Марион, — какво ти е? Не виждаш ли, че тук не става нищо?
Той знаеше, че тя говори истината. Отпусна ръка и гневът му започна да затихва. И в този миг Даниел отново се обади:
— Е-един момент! — Залитна напред, все още насочил пръст към Питър, и продължи: — Между другото, какво те засяга, дори да ставаше нещо? Господ или не, ти не притежаваш никой от нас!
— И по-рано сме говорили за това, Даниел — рече Питър. Опитваше се да запази самообладание.
— Да, точно така. Свобода на волята и други врели некипели — каза Дан пиянски. Гласът му бе изпълнен с презрение. — Всички ли сме Божии марионетки — включително аз и ти, — или действително правим своя избор в живота и любовта? Кой управлява света?
— Стига — рече Питър.
Изведнъж всичко му стана ясно. Даниел го предаваше. Откъсваше се от властта му и изменяше на доверието му. Даниел имаше право само за едно — каквато и да беше, връзката му с Марион нямаше никакво значение. Но Питър не можеше да се примири с мисълта, че приятелят му се отвръща от него.
— Стига, а? Моят Господ ми нареди. Можеш ли да ми заповядваш винаги, когато поискаш? — Даниел се изсмя.
— Това са пълни глупости. И ти също го знаеш.
Даниел се отвръщаше. От Него. Измяна. Предателство. Питър усети, че яростта му се възвръща.
— Дан, Питър… Моля ви! — Гласът на Марион трепереше.
Дан тръгна тромаво към Питър. На лицето му беше изписана несвойствена за него нагла и подигравателна усмивка. Пръстът му още сочеше Питър.
— Не знам какво става с теб, Питър, но не е хубаво. За кого, по дяволите, се мислиш?
— Достатъчно, Дан.
— Ти не ни притежаваш, Питър — викна Дан. — Разбираш ли това?
— Дан! Питър!
Гласът на Марион сякаш идваше от много далеч. Всичките усещания и чувства на Питър бяха приковани в Даниел Елингтън.
Обзе го ярост и той започна да гледа на Дан като на противник и дори враг. Зачервеното, изкривено от гняв лице на Дан пулсираше като фар, който насочваше Питър към мрачните владения на омразата.
— Дан, чуй какво ще ти кажа — махни се от очите ми.
Веднага.
— Не, Питър! Ти ме чуй и се разкарай оттук. И без това никой не те е канил да се появяваш посред нощ!
И го блъсна.
Каренца залитна. За миг му се стори, че го всмуква водовъртеж. За да потисне това усещане, той се вторачи в Даниел, който се извисяваше заплашително над него, стиснал юмруци.
Питър посегна към него, но не с ръката си. Също както човек с ампутиран крайник изпитва безчет усещания, така и Питър почувства силата и мощта на някаква невидима ръка, която се протегна към Даниел.
Светлината в стаята помръкна и гласовете на Марион и Дан се превърнаха в глухи стонове. Питър отчаяно пое въздух. Протегна невидимата си ръка и бръкна в гърдите на Дан. Побиха го ледени тръпки, когато пръстите му докоснаха горещото слизесто сърце.
В този миг престана да мисли какво прави. Вместо да отблъсне Дан от себе си, му се стори много по- лесно да стисне противната пулсираща буца, която пощуря от внезапния натиск, и да почувства как клапите се свиват и отпускат конвулсивно в лудешка аритмия.
Даниел Елингтън залитна назад и лицето му се изкриви в агония.
Извика и падна на колене. Очите му се изцъклиха. Хвана се за гърдите.
Питър се наведе напред и стисна още по-здраво.
Писъкът на Даниел постепенно заглъхна и се превърна в жаловито стенание. Той се надигна и протегна към Марион скованата си ръка.
Остана за миг в тази поза, после се строполи на пода.
В същия миг Питър загуби усещането, че има невидима ръка, и дори споменът за нея изчезна.
Сякаш безкрайно дълго никой не помръдна и не каза нищо.
После Марион се свлече до Даниел и извика: Помогни му! Питър, помогни му! Направи нещо! Не мога — отговори той.
Тя го погледна и разбра, че казва истината.
— Даниел! О, Боже! Дан! Даниел… — шепнеше Марион.
Питър не чувстваше абсолютно нищо.
Онова място в душата му, където обикновено кипяха страсти, беше необичайно мрачно и пусто. Студът, който го просмукваше в него, го ужаси. С надежда очакваше да изпита неприятната жлъч на угризението и страха.
Ала не усещаше нищо…
След миг, който му се стори цяла вечност, Марион го погледна.
— Извикай помощ! Бързо!
Той се приближи до телефона и сякаш изпаднал в унес, набра номера и повика „Бърза помощ“. Обърна се и погледна Марион с безизразни очи.
— Ти ли го направи? — попита тя. — Ти ли го уби, Питър?
— Сигурно е получил сърдечен пристъп. Беше толкова развълнуван, държеше се като обезумял. Не съм виновен.
— Не мога да повярвам…
Марион продължаваше да прегръща Дан и да го разтърсва. Питър я наблюдаваше, питаше се какви са истинските му чувства и се удивляваше, че не изпитва абсолютно нищо.
Наистина ли бе убил най-добрия си приятел? Възможно ли беше да убие някого толкова лесно?
Не, абсурд. Невъзможно. Самоизмамата, че имаше… невидима, смъртоносна ръка…
Не.
Тропането на вратата прекъсна мислите му. Погледна часовника си — бяха минали десет минути, откакто потъна в размисъл след случката.
Отвори вратата и лекарите минаха покрай него и се наведоха над тялото на Даниел.
Без да каже нищо, Питър се измъкна навън и тръгна по дългия коридор — притихнал и пуст като сърцето на Дан. Стъпките му заглъхваха в мекия дебел килим.
— Отец Каренца — попита дежурната на рецепцията, — какво има? Всичко наред ли е?
— Няма нищо — тихо отговори той.
— С какво мога да ви помогна?
— Бихте ли се обадили във фургона в ранчото на Върнън? Кажете им да изпратят хеликоптера.
— Сега ли, отче?
— Да. Трябва да отида на едно място. Предайте им, че ще чакам на покрива.
