които бе станала очевидец през деня. Искаше ли да пусне репортажа в ефир, предстоеше й още много работа.
Благотворителният концерт „Маунтин Рок 99“ продължаваше вече седемдесет и два часа. На сцената един след друг излизаха най-изтъкнатите имена в музикалния бизнес и пееха най-прочутите си мелодии. Тълпата изпълни пасището и преля извън границите на имението на Тим Върнън. Вече никой не се съмняваше, че броят на зрителите е над половин милион.
Казват, че историята не се повтаря, но асоциациите с Удсток бяха неизбежни. Въпреки подробното отразяване от средствата за масово осведомяване и загатнатите опасения, че ще се случи нещо неприятно, инциденти нямаше, Вярно, че имаше разсъблечени хора и секс, но насилие и агресивност липсваха.
Това беше прекрасно свидетелство за благородната цел на фестивала.
„Маунтин Рок 99“ беше частица от съвременната история.
Първите обезпокоителни признаци се появиха късно следобед в петък, когато из тълпата тръгна слухът, че няма храна. Снабдителите не се бяха подготвили за толкова многобройна публика. Това означаваше, че десетки хиляди хора огладняват. Цялото милосърдие и добра воля на света нямаше да нахранят всички.
Безпокойството на Тим Върнън нарастваше. Зрителите можеха да изкарат ден-два без храна, но това щеше да ги изнерви и да възникнат неприятности.
— Да организираме поход за храна, Сами, а? — предложи Върнън.
— Докъде? — ухили се Сами. — До местния супермаркет или до „Макдоналдс“ на ъгъла? Това са половин милион души!
— Има и още нещо. Кладенците ми са почти изчерпани, а река Арканзас е твърде далеч.
— Е, и? — сви рамене Сами, — Ами тук често е сушаво, но водата винаги е стигала.
Нямах представа обаче колко хора ще дойдат, още по малко колко вода ще използват. Мислех, че няма да има проблеми. Но всичко това е невероятно.
— Какво би могло да стане в най-лошия случай?
— Ако водата свърши около полунощ, като знам какъв е климатът тук, към обед хората ще ожаднеят доста.
— Предупредихте ли ги да се запасят?
— Разбира се. Всеки изпълнител им го напомня. Но според мен водата ще свърши още тази вечер.
— Страхотно. Опасно ли е това?
— „Опасно“ е относително понятие — каза Върнън и се почеса. — Някои ще издържат. Други скоро ще се почувстват зле — особено децата. Много хора са довели децата си — както правеха хипитата, и…
— А Питър? Какво предлага той?
— Казах му веднага — отговори Върнън, — но той не се притесни. Щял да намери начин да се погрижи за всичко.
Марион се замисли за Питър. Той обичаше музиката и вероятно още стоеше зад кулисите и поглъщаше цялото събитие като замечтано дете в магазин за играчки. Зачуди се колко критичен може да стане проблемът с храната и водата и най-важното — дали Питър ще може да помогне по някакъв начин.
Видя, че лампата на телефонния секретар свети, и натисна копчето за връзка с хотелската централа. Изслуша обичайните обаждания от различните телевизионни канали и от Чарлс Бранфорд, но последното я завари напълно неподготвена. „Изненада! Обажда се Даниел, Пристигнах в шест. Ако се върнеш, преди да затворят, ще ме намериш в бара.“
Даниел Елингтън беше останал в Сейнт Луис, за да ръководи фондацията. Какво ли правеше тук?
Тя слезе в хотелския бар, където една уморена на вид жена във вечерна рокля свиреше на пианото отегчителни стари песни. Беше пълно с посетители.
Даниел бе седнал на една ниска маса до прозореца. Беше облечен в скъп костюм и носеше вратовръзка. Пред него стоеше изпита до половината бутилка бира и стъклена чаша. Марион го виждаше за пръв път без „религиозните работни дрехи“, както той наричаше черните си одежди, и й се видя много красив и елегантен. Никой не би казал, че е свещеник.
— Дан, изглеждаш страхотно — каза тя и седна на стола срещу него. — Какво правиш тук, за Бога?
Той се усмихна и сви рамене.
— Помислих, че тук ще е по-вълнуващо, отколкото в Сейнт Луис. Пък и никога не съм бил в Колорадо. Освен това исках да видя как Питър се справя с огромната тълпа.
— Ами, добре. Изцяло е погълнат от концерта. Били и Лорийн също.
— Как върви бременността й? — Дан се усмихна глуповато и за миг й заприлича на малко момче.
Обожаваше това изражение — слабост, заради която цял живот си беше навличала неприятности.
— Лорийн е добре. През последните три седмици доста наедря, но няма никакви проблеми. Не разбирам много от бременни жени и бебета, но смятам, че всичко е нормално.
— Ходи ли на лекар?
— Не. Много сме заети. Но Питър каза, че била добре, а тя му вярва повече, отколкото на лекар.
— Да не е станал и гинеколог?
— Не, но казва, че „усеща“.
Изневиделица се появи една сервитьорка и попита дали Марион желае нещо. Тя си поръча чаша бяло вино, сетне погледна Дан и видя, че той видимо й се възхищава. Лицето му беше поруменяло.
Марион не беше в настроение да водят теологични разговори, затова попита:
— Защо не дойде на концерта?
— Той не ме интересува. Откровено казано, пристигнах, защото ти ми липсваше.
Марион отдавна чувстваше, че го привлича, но никога не бяха разисквали този въпрос. Но сега?
— Разбирам какво имаш предвид. И ти ми липсваше — каза тя.
Сервитьорката отново се приближи до масата им, остави виното и пак изчезна в тълпата.
— Наистина ли? — попита Дан и се наведе напред, без да може да прикрие изненадата си.
— Ами, ние тримата сме заедно от толкова много месеци. За пръв път се разделяме.
Даниел кимна.
— Така е, но аз нямах предвид това, Марион.
Тя отпи от виното и го погледна.
— Знам…
Дан се наведе още по-близо. Красивото му лице излъчваше искреност.
— Марион, не знам как да обясня какво чувствам. Ами, като останах сам, осъзнах, че все повече мисля за теб.
Непрекъснато.
Марион не каза нищо, само кимна.
— И тогава разбрах, че когато съм далеч от теб, направо пощурявам. Наистина свикнах да съм край теб.
Той разкриваше душата си, а тя нямаше представа какво да направи.
Изпи виното и поръча още.
— И това не е всичко — продължи Даниел и глътна остатъка от бирата си.
— Така и предположих — отговори Марион, като се опита да се усмихне непринудено и спокойно. Но усещаше, че става все по-нервна.
— Никога не съм изпитвал такива чувства към жена.
Дан замълча, прокашля се и направи знак на сервитьорката да донесе още питиета.
— Дори не знам какво чувства човек в такива ситуации.
— Дан…
Искаше да му каже, че всичко е наред и го разбира, но той я прекъсна:
— Знам… Ще кажеш, че съм свещеник и тъй нататък, но не мога да надвия чувствата си, Марион. Влюбвам се в теб.
Без да мисли, тя се пресегна и го хвана за ръката. Той мигновено стисна пръстите й.
— О, Дан, не знам какво да кажа.
Той поклати глава и се опита да се усмихне, но не можа.
Сервитьорката донесе питиетата и двамата посегнаха към тях, сякаш по даден знак. Чувстваха се
