И през ум не му беше минавало, че такова шеметно въодушевление ще завърши с пълно отчаяние.
Питър Каренца се облегна на оградата и вдигна очи към страховитото вълшебство на нощното небе. Разкъсваше се между чувствата и разума.
Как можа да наруши обета за благочестивост? Щеше ли Господ да намери достатъчно милост, за да му прости такъв ужасен грях? Беше ли изобщо грях? Дали по-радикалните теолози, които настояваха за отмяна на обета за целомъдрие, нямаха право? Знаеше, че пълното и неотклонно въздържание е неестествено, но винаги го бе приемал като едно от изискванията на религията. Духът би трябвало да властва над плътта.
И все пак, като си помислеше за Марион и нейната първична сила, женственост и сексуална енергия, идеята да остане целомъдрен изглеждаше смешна. Как бе възможно някой, споделил такава интимност, както той с нея, да мисли за такова неосезаемо нещо като обет? Някои мъже може би имаха сили да се противопоставят на емоционалния поток, породен от такъв контакт, но Питър не успя.
И затова ли трябваше да бъде прокълнат? Струваше му се несправедливо, но ако искрено вярваше в законите на Църквата и в догмата на вероизповеданието си, трябваше да повярва и в проклятието — метафизичната болка да знаеш, че никога няма да видиш лицето на Бога.
Никога. Думата се повтаряше в мислите му, докато изгуби смисъла си и се превърна в безкраен низ от свързани срички.
Питър се сепна и се върна в ясната нощ и фермата в Илинойс.
Най-важният въпрос оставаше — дълбоко в душата си вярваше ли, че е извършил смъртен грях срещу Бога?
Като се задълбочеше в мотивите си, довели до съвкуплението с Марион, не можеше искрено да повярва, че е презрян грешник. Никога не бе мислил за греха.
И все пак оставаше фактът, че е свещеник, избран от Бога — както и по-важният въпрос: кой всъщност е Питър Каренца? Откакто бе научил подробностите около раждането си, той внимателно отбягваше сериозните мисли на самоличността и произхода си. Но всичко, последвало сетне, когато се върна в Америка, го принуждаваше да признае, че може да е нещо повече от само инструмент в ръцете на Господа. Вероятно притежаваше искра от истинската Божественост.
Знаеше, че това са опасни мисли. Този път водеше към лудостта.
Питър се взря в звездите и се запита дали гледа Божието лице.
Въздъхна и заговори на глас, сякаш се молеше.
— Само да знаех какво означава всичко това… Ако ми кажеш…
Вселената се вторачи в него със звездното си безразличие.
Елингтън Сейнт Луис, Мисури. 14 април 1999
Минаха много месеци, откакто Питър и придружителите му бяха напуснали фермата на Афхолтър. Нещата се усложниха толкова бързо, че Даниел нямаше друг избор, освен да предложи да се настанят в по-просторна и официална главна квартира в Сейнт Луис. Макар и негласно, той беше станал нещо като „изпълнителен директор“ на пътуването. Всичко нарастваше в геометрична прогресия — натискът от страна на медиите, парите и стресът от последователите на Питър — и ставаше все по-трудно за управление.
Приеха поканата на един богат търговец на недвижими имоти от Сейнт Луис да използват част от офиса му. Остъклената врата на Даниел гледаше към помещението с дванайсет работни места — почти всички заети. Бяха се превърнали в бизнес-корпорация.
Даниел поклати глава и погледна към работното помещение, където служителите отговаряха на обажданията и вкарваха информация в компютрите. Неколцина разтоварваха пощенските чували на масите. Писма, документи, молби и множество дарения се стичаха с невероятна скорост в новата главна квартира. Въпреки честите призиви на Питър да не изпращат пари, милиони хора продължаваха да го правят.
Благотворителната фондация „Каренца“ се разрастваше. Трудно му беше да си представи, че всичко стана толкова бързо.
Видя, че влиза Марион, и се загледа в нея. Хм. От години не му бяха хрумвали подобни мисли.
Отдавна имаше чувството, че целомъдрието има по-скоро психологически, отколкото физически измерения. Един от професорите йезуити казваше, че половият орган е между ушите, а не между краката, и Дан бе съгласен с него. Въпреки това беше сигурен, че на младите момчета, които пристъпваха прага на семинарията девствени, им беше по-лесно, отколкото на хлапетата, прекарали няколко изпълнени със страст нощи. Просторното административно помещение избледня и Дан се унесе в спомени…
Беше седемнайсетгодишен. Изтегнал се бе на шезлонга с Джуди Борнуел. Родителите й отсъстваха, малкият й брат спеше и Джуди бе решила, че това ще е нощта, в която ще стане жена.
Джуди Борнуел.
Единствената му любов. И любовница. Дан често се чудеше какъв ли е сексът с жена, а не с момиче…
— Добре ли си, Дан?
Мелодичният й глас го стресна и той погледна Марион така, сякаш я виждаше за пръв път.
— Извинявай — каза той и усети, че се изчервява.
Бях се замислил…
Марион се усмихна. Беше адски красива. Хрумна му налудничавата мисъл да й каже как му въздейства и че я желае.
Не. Не можеше да го направи. Не беше сигурен в чувствата си. Може би близостта й и ежедневните им контакти го караха да се вълнува така.
Тя заговори за служителите и за плановете на Питър за следващите няколко седмици, но Даниел не я слушаше и когато тя го попита нещо, се стресна:
— Извинявай, Марион. Напоследък не спя достатъчно. Просто не те слушах, само те гледах.
— Знаеш ли, понякога си много сладък — засмя се тя.
Думите и го покосиха като куршуми. Какво искаше да каже? Дан се усмихна безпомощно.
— Питах те дали да кажем на онзи репортер от „Ню Йоркър“ да се обади след един-два месеца.
— Да. Тогава може би няма да е такъв хаос.
— Добре. Ще кажа на Питър какво е мнението ти.
Тя се обърна да тръгне. В изблик на внезапен гняв той я хвана за ръката. Допирът беше изключително чувствен възбуждащ.
— Ти си много близка с него, нали? — тихо попита той се вгледа в зелените й очи. — Буфер между него и останалия свят. Всичко минава през теб, преди да стигне до него.
Марион се усмихна стеснително.
— Наистина ли изглежда така?
— А не е ли?
— Да, предполагам.
— Искам да кажа, че аз съм му приятел отдавна. Сам мога да му кажа какво мисля за тоя проклет репортер.
— Знам, Дан. Извинявай.
Никоя жена не му беше въздействала по този начин.
— Не е необходимо да се извиняваш — бързо каза той и я пусна. — Не исках да стане така. Просто трябваше да ти обърна внимание върху този факт. Някои хора ще те намразят.
— Имаш право. Все забравям колко си умен, Дан.
— Между другото, къде е Питър? Не съм го виждал цяла сутрин.
— Горе, в апартамента. Разговаря с издателите от „Саймън и Шустер“. За книгата.
Даниел кимна. Преди осем месеца никой не бе чувал за Питър. А сега се държаха с него като със звезда. Дали и „Плейбой“ нямаше да поиска интервю?
— Добре, следобед ще се кача и ще се опитам да поговоря с него.
— Ще се видим по-късно — каза Марион и излезе от кабинета му.
Да, щяха да се видят отново. Но никога нямаше да я види така, както в една нощ преди много време.
