Тялото и Кръвта на Иисус. Символ на Светото Тайнство, превърнат в реалност. Свещената плащаница е била и си остава Тялото и Кръвта на Иисус. Тъканта съдържа молекулярни елементи и от двете.
— Но платът е от четиринайсети век, следователно отпечатъкът трябва да е бил пренесен от оригиналната плащаница върху друга…
— Ах, колко си умен! Нищо чудно, че толкова дълго съумяваш да запазиш живота си.
— Но как и от кого? Дори със съвременните методи.
Франческо се изсмя на глас.
— Да не мислиш, че съвременните методи са по-добри от инженерните подвизи и уменията за мумифициране на древните египтяни? От астрономическите познания на древнокелтските жреци?
— Разбирам какво искаш да кажеш. Продължавай.
— Всъщност няма какво толкова да ти обяснявам. Първият папа създаде Ордена на Плащаницата, тайна организация, чиято цел е запазването на Свещената плащаница.
В началото на четиринайсети век платът започва да се разпада. Монасите от „Белле Кастро“, манастир в Падуа, прочути с успешните си алхимични опити, изучили тайните на древните египтяни и измислили начин да пренесат веществото и отпечатъка от оригиналната плащаница върху друго парче плат.
Толкова ли било просто?
— Да, макар че „просто“ не е най-подходящата дума.
— А ти и старите ти приятелчета несъмнено сте членове на il Ordine, нали?
— Тарджено, ти си гений! — изсмя се отново свещеникът.
Всъщност онова, което бе разкрил старият йезуит, не беше изненада за Тарджено. Ватиканът и католическата църква бяха пълни с тайни ордени и организации.
И още нещо — защо през 1988 папата одобри версията, че плащаницата датира от четиринайсети век? Защо Църквата би направила нещо, което ще дискредитира тикава известна реликва?
Защо? — повтори като ехо Франческо.
— Свещената плащаница е нагледно, физическо доказателство за съществуването на Иисус. Защо Църквата му развенчава този мит?
Защото il Ordine посъветва Негово Светейшество да постъпи така…
Аха, това обяснява всичко — иронично отбеляза Тарджено. — Предполагам, че сте имали основателна причина. Разбира се. Някой може и да свърже Питър с Кригер, но няма стигне до Плащаницата, защото е доказано, че тя не е оригинал. Тайната ни ще бъде запазена. Освен това до 1988 Църквата никога не е заявявала официално, че Плащаницата е автентична.
— Но тя се съхранява от свещениците в катедралата „Свети Йоан Кръстител“ в Торино. Това ми се струва съвсем официално.
— Това бе сторено като жест към семейството на Умберто II Савойски. Той все още е истинският собственик на Плащаницата.
Най-важното е, че тайната ни е запазена.
— Според мен ти и приятелчетата ти сте откачени.
— Светът ни прави такива.
— Е, да. Щом този свят е такова ужасно място, защо не бързате да го напуснете? В джоба си държа ангела на вашето избавление, Вани. Той е само деветмилиметров, но кажеш ли, твой е.
— Имам още работа. Затова Бог ми е дал толкова много години.
— Разбира се. Извинявай. Забравих.
— Прибери се и си вземи проклетите пари, Тарджено.
Или продължавай да докладваш. Както решиш. Що се отнася до мен, аз си лягам.
И старецът затвори. Тарджено изведнъж се почувства много самотен в безличната хотелска стая. Беше необяснимо изтощен след чутото за Плащаницата. Тръшна се на прекалено мекото легло и усети, че е адски уморен. Вероятно най-после бе станал твърде стар за занаята си. В миналото незабавно прогонваше подобни мисли, но сега страховете му може би бяха оправдани. Несъмнено, все още беше силен и бърз, както на млади години, но сега бе несравнимо по-мъдър. Нямаше ли средно положение?
Да, имаше. Но само за известно време. После везните неизменно се накланяха.
Зачуди се за миг дали в момента не става точно това. Но от такива мисли нямаше полза. Съсредоточи се върху това какъв да бъде следващият му ход.
Омръзна му да преследва Каренца. Трябваше да вземе някакво решение. Цялата история с младия свещеник го интригуваше. Щеше ли да постъпи разумно, ако обърне гръб на всичко и отново потъне в бездънната яма на международния шпионаж?
Шпионин срещу шпионин. Да откраднеш или да откраднат от теб. Да убиеш или да бъдеш убит.
Изтощителна игра, в която бе участвал много пъти. В живота му винаги имаше място за нещо ново. Тарджено включи телевизора, за да се разсее, и се спря на една от евангелистките сателитни програми. Те бяха еднакви навсякъде по света — разкошна обстановка с изобилие от драперии и позлата, хор от светещи от чистота млади вярващи и въодушевена публика от предимно възрастни хора. Проповедниците обикновено изглеждаха изключително честни, въпреки скъпите си ушити по поръчка дрехи. Тарджено често гледаше откъси от такива предавания — според него те бяха едни от най-веселите в телевизията.
Ала тази проповед беше съвсем различна. Декорът представляваше свръхмодерна техника — всичко украсено с лъскави метални повърхности, лазерно осветление и разни оптически фокуси. В програмата имаше някакъв блясък, жизненост и свръхмощ, които бяха безспорно привлекателни и подбрани с вкус.
Той легна и започна да гледа.
Гвоздеят на предаването беше един човек, чието име Тарджено знаеше, но когото досега не беше виждал — Фримейсън Купър висок широкоплещест мъж с гъста сребрееща коса, подстригана по последната мода. Носете стилни очила и елегантно ушит костюм. Излъчваше достойнство. Държането му беше уверено, изискано и свръхпрофесионално.
У преподобния Купър нямаше и следа от раболепие. Той гледаше смело в камерата и почти предизвикваше зрителите да не вярват на нито една негова дума.
Тарджено се усмихна, докато Купър се спря накратко на стандартното четене и тълкуване на библейските текстове. За религиозните това вероятно беше доста вълнуващо, но за Тарджено — обичайните набожни лигавщини. Далеч по-интересен беше неповторимият начин, по който Фримейсън съчетаваше проповедта си с фантастично шоу. Около него имаше три големи екрана — досущ триптих от непрестанно променящи се картини. Онзи, който оркестрираше мониторите, беше виртуоз. Образите им само съвпадаха с коментара на Купър, но проблясваха и се променяха в пълен синхрон с ритъма на интонацията му.
Резултатът беше изумителна и почти хипнотична атака върху зрителните и слухови възприятия. Тарджено се възхити на умението на Купър да използва текущите събития, за да илюстрира библейските сцени и нравоуче ния. Това беше най-умелата експлоатация на свръхтехническа пропаганда, която бе виждал. Но не толкова интелигентните като него хора нямаха друг избор, освен да гледат стъклените си екрани и да попиват посланието като безпомощни бебета.
Изведнъж се появи образът на Питър Каренца. Преподобният Фримейсън се оказа заобиколен от тройното изображение на младия свещеник. Познатият репортаж беше прецизно редактиран и монтиран, за да съответства на словото на Купър.
Тарджено се наведе напред и се заслуша. Преподобният внимаваше много да не отрече открито очевидно добрите дела на Каренца, но също така се стараеше и да не го похвали. По-скоро се опита да приеме ролята на страничен наблюдател, който само съобщава на последователите си, че знае за новопоявилия се на религиозната сцена.
Но в думите му се долавяше и нещо друго, което Купър едва ли съзнаваше. Тарджено се усмихна.
Преподобният Фримейсън Купър изпитваше отчаян страх от Питър Каренца. А Тарджено беше достатъчно умен, за да се плаши от отчаяни хора.
„Благодаря ти, преподобни Купър — помисли той. — Току-що ми помогна да взема решение.“
Ричвю, Илинойс — Каренца. 29 ноември 1998
Това беше най-приятното и същевременно най-ужасното преживяване.
