Питър я притисна до себе си. Марион усети горещите вълни, които се излъчваха от него, и уханието на тялото му. Никога не бе желала толкова силно някой мъж.
— Марион — прошепна той и се дръпна назад, за да се вгледа в лицето й.
Устните му отново се раздвижиха, но не можа да каже нищо повече.
Тя мълчеше и го целуваше — вече по-спокойно и по — уверено. Този път той откликна на ласките й. Езикът му докосна нейния и тя потрепери от страст. Искаше й се той да разкъса дрехите й и да долепят голата си плът. Желаеше го.
Притисна се до него, почерпила сили от неговия плам, усети, че пенисът му е възбуден. Питър вкопчи ръце в гърба й и прошепна: Какво ще правим?
— Стой тук — отговори тя и внимателно се отдръпна от то. — Сега ще се върна.
Изтича до маздата, измъкна един спален чувал и се върна при огъня.
Бавно, все едно спазвайки някакъв ритуал, тя разстла чувала и съблече Питър. Тялото му беше слабо и мускулесто. Всичко беше съразмерно и пропорционално. Нямаше нищо излишно. Само красота.
Той се държеше като момче и се суетеше неуверено. Изглеждаше благодарен за помощта и разбирането й и я караше да го желае още повече… Непрекъснато мислеше колко неизвестно и безумно беше това преживяване за него.
Типичната за жената мечта да обучи съзряващо момче се превърна в действителност за Марион.
Той я изследваше бавно с ръце, език и тяло, толкова опиянен от възбуда и чувственост, че не можеше да пророни нито дума освен името й. В допира му имаше трепет и безкрайна радост и Марион се опита да му върне всяко удоволствие, което той й даваше така безкористно.
Можеше вечно да лежи до него. Нямаше нищо против, ако умреше в обятията му.
Той не можеше да се владее. Свърши твърде бързо, после още веднъж.
Беше изпълнен с неизчерпаема енергия и ентусиазъм и Марион се опасяваше, че няма да може да следва ритъма му.
Накрая се отпуснаха на мекия спален чувал. Звездите осветяваха голотата им. Сякаш се носеха прегърнати, без да говорят.
После, съвсем ненадейно, Питър затрепери, зарови лице в косите й и заплака.
Марион искаше да попита какво не е наред, но вече знаеше отговора.
Всичко беше наред.
И това беше проблемът.
Сейнт Луис, Мисури. 29 ноември 1998
Той караше на запад към Сейнт Луис. Радиото свиреше класическа музика. Симфоничният оркестър на Болтимор се справяше великолепно със заключителните акорди на Третия концерт за пиано от Рахманинов.
Движението не беше натоварено. Концертът свърши и говорителят започна да съобщава новините.
Тарджено посегна да намери друга станция, но спря, когато чу водещата новина — явлението Питър Каренца, Изсмя се на глас. Каква нелепост! Шефовете му искаха да преследва обект, за когото предаваха всички средства за масово осведомяване по света. Франческо вероятно се нуждаеше от докладите му толкова, колкото от финалната фаза на белодробен рак. По дяволите. Журналистите можеха да стоят много по-близо до сцената на събитията и репортажите им бяха много по-актуални от всичко, което той можеше да научи от дискретното разстояние, на което се държеше.
Ала Тарджено можеше да осигури на Ватикана нещо непостижимо по друг начин — тълкувания, изводи и предвиждания за следващите ходове на Каренца. Дългогодишният опит в изучаването на промените в човешкото поведение беше направил Тарджено експерт по проблемите на хората, живеещи под напрежение.
Основният въпрос все пак оставаше — колко дълго Франческо и другите щяха да имат нужда от сведенията му.
Новините продължиха с подробностите около последните събития в историята на Питър Каренца — част от които Тарджено вече знаеше. Питър и котерията му бяха пристигнали в Сейнт Луис. Гражданите ги посрещнали с овации и кметът ги приветствал с добре дошли и организирал шествие в тяхна чест. Където и да се появеше Питър, хората го обикваха. Получил бе покани да говори във всеки голям град в страната и в хиляди малки селища.
Един от най-богатите търговци на недвижими имоти от Сейнт Луис беше предложил на Питър земя и средства да построи собствена църква.
Младият свещеник отказал. Смятал, че мисията му е да пътува и да помага на хората. Непрекъснато отхвърляше всякакви връзки с организираната религия, макар че беше католик. Ватиканът запазваше мълчание по въпроса. Опитите да интервюират или папата, или представителите на Кардиналската колегия, получаваха стандартния отговор „Без коментар“.
Тарджено се усмихна. Какво правеха онези глупаци в Рим? Момченцето им обикаляше Америка и се правеше на Господ, а те си мълчаха. Ако беше журналист, Тарджено би се усъмнил. Въпреки това вестниците, списанията и телевизията обръщаха малко внимание на този любопитен факт.
Когато стигна в града, се настани в „Холидей Ин“ и веднага се обади на отец Франческо в Рим. Телефонът иззвъня много пъти, преди жилавият дърт негодник да вдигне.
Какво искаш, Тарджено? Как разбра, че съм аз? — изсмя се Тарджено.
Кой друг може да се обажда в този безбожен час? Мислех, че е подходящ за такъв безбожник като теб ухили се Тарджено. Добре, какво искаш?
— Аз ли? Нали ти ме нае да ти съобщавам информация?
— Ако имаш да докладваш нещо, казвай!
— И аз имам същото предвид. Нужен ли съм ви, след като медиите му отделят толкова голямо внимание?
— Ако вярвах в почтеността на американските медии, щях да те отстраня незабавно. Ала се двоумя. Другите мислят, че трябва да продължиш.
— Е, и какво да правя?
— Ако искаш да се откажеш, можеш да се прибереш веднага. Донеси ми подробен доклад и кажи хонорара си.
Решихме, че не го искаме в Рим — поне засега.
— Това е ясно. Но защо?
— В пророчествата пише, че последният папа ще дойде отвъд Голямата вода.
— А, да — ухили се Тарджено. — Тогава всичко ще съвпадне, нали?
— Да.
Франческо явно беше доволен от себе си. Тарджено реши да се възползва от доброто му настроение. Имаше няколко въпроса.
— Ако Питър Каренца е клониран от кръвта по Свещената плащаница, тогава какво мислиш за разкритията на независимите изследователи през 1988?
— Имаш предвид Папската комисия ли?
— Все едно как го наричате там. Вани, седем независими научни агенции са изследвали плата по въглеродния метод. Заявили са — при това с папската благословия, че платното датира едва от четиринайсети век. Свещената плащаница е фалшификат.
Джовани се изсмя тихо.
— Учудваш ме, Тарджено. Ти, който се гордееш, че долавяш и най-малките подробности.
— Давай. Образовай ме. Накарай ме да се почувствам глупак — ако можеш.
— Добре, слушай тогава — каза свещеникът. — Учените имат право — платното е само на седемстотин години.
Обаче твърдят, че и отпечатъкът върху него е на същата възраст.
— А не е ли така?
Джовани се засмя — твърде театрално и зловещо.
— Оригиналната Свещена плащаница е нещо повече от реликва. Тя е физическото превъплъщение на
