Нямаше представа какво го накара да надникне през щорите на караваната. Дали подсъзнанието му бе усетило какво става навън? Огънят беше почти загаснал, но светлината беше предостатъчна.
Вътрешният му телефон отново иззвъня.
— Да?
— Отец Елингтън? Някой си мистър Бевинс иска да ви види.
— Кой?
— Фредерик Бевинс. Казва, че имал уговорка…
Даниел прокара пръсти през дългите си руси коси.
Бевинс. Точно така. Оня тип с превъзходните препоръки, който кандидатстваше за охраната.
— Добре — каза той. — Да дойде при мен.
На остъклената врата се почука и секретарката въведе един нисък набит мъж, облечен в обикновен сив костюм. Над тънките му устни имаше грижливо подрязан мустак, а носът му май беше счупван повече от веднъж. Очите бяха малки, разположени далеч едно от друго и под гъсти вежди. Макар да не изглеждаше на повече от четирийсет години, косата му беше оредяла. Фактът, че я бе подстригал късо и сресал назад, показваше, че не му пука. Външността му не беше заплашителна, но загатваше, че е по-добре да не го закачат.
— Отец Елингтън — каза младата секретарка, — това е мистър Бевинс.
Даниел стана и се ръкува с мъжа. Ръкостискането му беше силно.
Твърдостта показваше, че мистър Бевинс не се бои от тежка физическа работа.
— Седнете, мистър Бевинс.
— Благодаря, отче — отговори той и огледа кабинета.
Даниел прочете още веднъж биографията му. Научна степен по съдебна психология от университета в Мисури, две години в армията, три години заместник областен шериф във Вашингтон и десет години в „Уелс Карго“ като охрана, а накрая сержант. Сетне още три години като заместник-президент на „Сикюър Систимс лимитид“.
— Разкажете ми за последното си назначение, мистър Бевинс.
— Може да ме наричате Фред, ако желаете.
— Добре. Какво е „Сикюър Систимс лимитид“?
— Фирмата на моя шурей. Но винаги съм искал сам да си бъда началник. Желанието ми е да се занимавам с модерни охранителни системи и компютри.
Даниел кимна, макар че не разбираше много от тези неща.
— И какво стана? Защо кандидатствате за това място?
Фред Бевинс се усмихна и сви рамене.
— Ами, нещата стоят така… Бизнесът потръгна и шуреят ми стана алчен. Нае други хора да вършат работата ми, като им плащаше наполовина от моето възнаграждение и всъщност ме извади от играта.
— Разбирам — каза Дан — И така, значи пак търсите работа като охрана…
— Ами това е единственото, от което разбирам. Пари не са ми необходими, най-важното е да върша нещо.
Даниел се усмихна. Въпреки външността и грубоватите си черти, Фредерик Бевинс беше забавен и приятен.
— Ясно… Искате да се занимавате с нещо през свободното си време.
— Да, но не е точно така, както мислите. Ще върша добра и сериозна работа. Това не е шега за мен. Аз съм католик, макар напоследък да не ходя често на църква.
Тази работа ще ми даде възможност да си възвърна Божията милост.
Дан кимна. Познато обяснение. От няколко месеца беседваше с кандидатите за работа и се учудваше на големия брой на онези, които изтъкваха подобни причини, за да служат при отец Питър.
— Шефът ви, отец Питър, върши добри дела за всички.
Това ме навежда на размисъл. Чувствам се длъжник на хората, които не са успели като мен.
— Да. Разбирам.
— Имате ли много кандидати за шеф на охраната?
— Да, но малцина имат сериозен опит като вас. Желаете ли да чуете какви са изискванията ни, мистър Бевинс?
— Разбира се. Но, моля ви, наричайте ме Фред.
През следващите няколко минути Дан обясни какви са задълженията на поста. Питър Каренца се нуждаеше от лична охрана, докато пътуваше из страната. Трябваше да бъде пазен от тълпата, защото привличаше вниманието на все повече умопомрачени люде и потенциални убийци. В сградата също трябваше да има охрана. Даниел изброи затрудненията и изслуша Бевинс, който се съгласи с всичко и направи уместни забележки и предложения. В края на разговора стана ясно, че Бевинс знае достатъчно. Един пенсиониран полицейски капитан от Сейнт Луис бе предложил услугите си да ръководи нещата, но Бевинс щеше да бъде добър сержант, макар и негов заместник, Даниел би го назначил дори за шеф на охраната.
Държеше да беседва лично с новите служители. Не забравяше, че всеки кандидат може да е внедрен от Ватикана, за да саботира организацията или да се добере до Питър.
След разговора Бевинс си тръгна, а Дан се облегна и пак се замисли.
Една сцена изгаряше мислите му. Образ, който се бе запечатал в паметта му. Очертано на фона на синкаво — черната нощ, съвършеното тяло на Марион се извиваше и люлееше в най-древния от всички ритми.
В такива мигове, когато образът го изпепеляваше като новородена звезда, нищо друго нямаше значение. Дан я желаеше.
Бесемет, Алабама — Купър. 16 април 1999
Топлата като женска утроба вода го успокои. Преподобният Фримейсън Купър доплува до края на басейна.
Двайсет дължини. Всяка сутрин. Преди закуска.
Нищо чудно, че според лекарите имаше тяло на петнайсет години по-млад мъж. Чувстваше се по-здрав, отколкото през целия си живот.
Жените също го намираха привлекателен.
Църквата на Купър навлизаше в най-оживения и доходоносен период, чиято кулминационна точка беше Великден. И макар че тази перспектива не го вълнуваше толкова много, както преди, Купър изпита удоволствие при мисълта, че реката от пари ще повиши нивото си през идните седмици.
Излезе от водата и Линдстрьом, шведът прислужник и масажист, се приближи до него. Носеше пухкав бял халат с монограм.
— Благодаря, Лини — рече Фримейсън, избърса голото си тяло и бавно се загърна в халата.
— Да кажа ли на Фрида, че сте готов?
— Да, но да не ми дава пак диетични кренвирши. Писна ми непрекъснато да ям соени боклуци.
— Добре, преподобни.
Линдстрьом кимна и тръгна към кухнята. Фримейсън подозираше, че е педераст, но така и не бе успял да го разобличи. Линдстрьом беше много тих и потаен.
„Вероятно ме мрази и в червата“ — помисли Фримейсън с иронична усмивка.
Докато закусваше, се обади Фреди Бевинс, частният му детектив.
Всичко беше наред. Беше успял да се внедри при Каренца.
— Дори им казах, че съм католик. Представяш ли си?
— Е, ти си способен на всичко. Трябва да си вършиш работата добре. Искам да провериш всичко за Каренца.
— Ясно, преподобни. Ще му извадя кирливите ризи.
Фримейсън затвори. Добре, че бе послушал баща си.
Старецът бе изкуфял в някои отношения, но още беше с разсъдъка си, ходеше сам по нужда и си пийваше.
