„Трябва да се справиш с онзи тип, сине — беше му казал Закари Купър. — Няма какво да се правиш, че той не съществува.“
Основното правило беше — опознай противника. Фримейсън смяташе, че това е голямо преимущество. Е, ако Каренца наистина му беше враг… Пък и чудесата му. Не знаеше какво да мисли за всичко това. По телевизията показваха много фокусници.
Макар че не винаги трябва да се вярва на онова, което дават по телевизията. Той разбираше тези неща много добре.
Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 20 октомври 1999
Той се променяше.
С всеки изминат ден усещаше, че става различен. Опознаваше се, но същевременно се отдалечаваше от личността, която представляваше преди странното си пробуждане.
Понякога лежеше нощем в леглото, без да може да наспи и се опитваше да се моли, но все едно си говореше сам. Мълчанието на душата му подсказваше, че никой не го слуша.
Защо?
Дали защото всъщност не говореше? Или защото не можеше да се вглъби в душата си? И кога за последен път бе отслужвал литургия?
Тогава оставаше въпросът с дарбата му.
Непрекъснато го предизвикваха да изпробва силата си до краен предел. Пресата и последователите му наричаха делата му чудеса и Питър започна да им вярва. Когато лекуваше и съживяваше хората, той чувстваше как някаква сила минава през него като приятен електрически ток. Не, не беше точно така — силата не преминаваше през него, а се излъчваше от него. Досущ гейзер от зашеметяваща енергия.
А понякога имаше чувството, че умира, и се питаше какво става.
След първите няколко прояви на дарбата си, когато беше помолил за Божието напътствие и не бе получил нищо, бе изпаднал в пълно отчаяние и унизителен страх.
Напоследък обаче страхът се изместваше от нещо друго — по-непроницаемо от болката и съмнението.
От една страна, чувстваше, че страхът вече няма значение.
Предстоеше му много работа и беше все едно как ще я свърши или какво ще изпита. Най-важното беше да я свърши докрай. Не възприемаше мисията си по нов начин, но имаше усещането, че самото му съществуване е различно. Дори да беше ръководен от някаква външна сила, той, не съзнаваше това и може би нещо още по-лошо — изобщо не го беше грижа.
Събудиха го слънчевите лъчи, които проникваха през дръпнатите щори на прозореца. Какъв ли ден беше? Къде се намираше?
Обърна се на другата страна и коляното му докосна голото бедро на Марион. През тялото му премина тръпка. Марион още спеше. Питър си спомни как тя дойде при него в полунощ. Усети, че получава ерекция. За разлика от предишните месеци, той вече не изпитваше угризения или необходимост да потиска сексуалните си желания. Всъщност, когато се замислеше, си казваше, че това е съвсем обикновена и естествена реакция.
Марион безспорно беше красива, и привличаше мъжете. Вгледа се в нея. Кестенявите й коси бяха разпилени върху възглавницата, очертанията на тялото й изпъкваха под чаршафа. Дългите й мигли почиваха върху висо ките скули, ъгълчетата на устните й бяха леко извити. Изведнъж клепачите й потрепнаха и се отвориха. Бездънните морскозелени очи, които пазеха съкровените й тайни, го погледнаха.
— Добро утро — каза Питър и се наведе да я целуне.
— Можех да спя вечно.
— Един ден и това ще стане.
— О, тази сутрин нещо не сме в настроение. Дано Лари Мелманик ти го оправи.
Лари Мелманик. Човекът, който ги бе докарал тук. Питър разсеяно прокара пръсти през косата си. „Маунтин Рок 99“, най-големият благотворителен концерт на десетилетието, щеше да се състои в ранчото на един застарял хипар и според Лари щеше да привлече двойно повече от очакваните двеста хиляди зрители. А Питър щеше да го открие.
Усмихна се при мисълта, че ще застане пред такова огромно множество. Досега не беше говорил пред толкова много хора — освен в кошмарите си.
Да, Питър щеше да се обърне към потомците на битниците и хипитата, продължили традицията на американската приемственост на градивен скептицизъм и дух, вечно търсещ промяна. За пръв път нямаше да говори пред обикновените хора от Средния запад, а пред хора, който искат нещо ново и различно.
— Питър, те ще бъдат много щастливи, че ще те видят! — възкликна Лари Мелманик.
— Надявам се.
Въпреки че месеци наред се бе явявал пред хората, Питър се чувстваше малко нервен при мисълта, че ще застане пред такова огромно множество. Но опасенията му бързо се разсеяха. Знаеше, че може да контролира тълпата.
— Не се притеснявай, отче — извика Тим Върнън, фермерът хипар. Беше шейсетинагодишен и брадатото му лице беше обветрено от югозападния вятър като стара гора. — Ще се справиш отлично.
— Разбира се — съгласи се Сами Айзенглас, един от организаторите на концерта. — Ще ги шашнеш. Със сигурност ще дойдат два пъти повече хора заради теб.
Сами от Лос Анджелис, любител на крещящото облекло, бе станал доста известна личност благодарение на зрелищните събития, които беше организирал през последното десетилетие. Специалитетът му бяха рок-концертите и кечът, но имаше успех и с религиозните събори и семинари за самоусъвършенстване. Славеше се като безмилостен бизнесмен, създал си много врагове по пътя към успеха.
Най-странното беше, че Питър го харесваше. Не му се възхищаваше, но разбираше мотивите му. Макар да не одобряваше методите му и очебийната липса на състрадателност, Питър разбираше необходимостта от съществуването на хищници като Сами във всяка професия. В края на краищата в океана имаше място за акули и те живееха там от милиони години. Хората като Айзенглас никога нямаше да изчезнат от света.
Тим Върнън явно се чувстваше неудобно в присъствието на Сами и атмосферата във фургона, служещ за апаратна, беше малко напрегната.
Тим търпеше Сами само заради безкрайните му обещания да дари всички приходи от „Маунтин Рок 99“ на многобройните прокудени по света бежанци от последните войни в Централна Америка и жертвите на стълкновенията в Южна Африка.
Питър обаче знаеше, че Айзенглас не се интересува от прокудените бежанци. Безразличието струеше като мръсна пот от всяка негова пора.
Но какво значение имаше това, след като предприемчиви и пробивни хора от неговия калибър допринасяха за общото благо — и осигуряваха на Питър появата пред най-многобройната досега публика?
Питър се замисли защо ли за него е толкова важно да печели все по-голяма известност. Неизказаната на глас цел беше започнала да обсебва цялата му дейност и планове. Знаеше, че рано или късно ще трябва да изследва по — задълбочено мотивите си.
Но не и точно сега.
Вратата на фургона се отвори. Влезе Марион, облечена в джинси и широка бяла блуза. Косата й беше завързана на тила с шарено шалче.
Вече бе придобила здравословен загар от вятъра и слънцето на великолепното циганско лято в Колорадо. Всички се обърнаха да я огледат.
— Трябва да започваме — каза тя. — Тълпата вече скандира.
— По-добре да отида при тях — рече Тим Върнън.
— И аз ще дойда — извика Сами.
Отправи се към изхода и спря да погледне през рамото на един от видеотехниците, чийто монитор показваше картина на тълпата от хеликоптер. Стотиците хиляди хора се вълнуваха като разноцветно море.
