когато уби Даниел.
— Не съм го убил.
Лъжец. Огън да те гори.
Пак смях.
— Не съм го убил. Той получи сърдечен удар.
Наистина ли вярваш в това? Стоиш тук пред мен, гледаш в Бездната и не си спомняш какво се случи?
— Стори ми се, че почувствах как сърцето му тупти като обезумяло, сякаш щеше да се пръсне.
Смях.
О, „почувства“ го, и още как.
— Той беше най-добрият ми приятел…
Помисли, че се отвръща от теб. И вече не изпитва страхопочитание.
А, и нека да не забравяме — помисли, че чука твоята жена. Колко човешко от твоя страна.
Питър почувства вина и дълбоко в душата си съжали. Сега, когато Даниел беше мъртъв, съмненията му за изневяра се разсеяха. Какво значение имаше, ако Марион и Даниел се бяха любили? Това беше само среща на две тела — мимолетна и безобидна. Как и защо толкова много цивилизации бяха превърнали такова просто нещо в катаклизъм?
Ще ти потрябвам.
Настойчивият глас проникна в мислите му като заразен вирус.
— Не ми трябваш.
Ще ти бъде необходима по-голяма власт и аз мога да ти я дам.
— Срещу какво?
Отговор не дойде, но Питър беше зашеметен от непознато досега усещане. Възприятието завладя сетивата му и заплаши да го погълне изцяло. Не можеше да го опише по друг начин освен като смътно чувство за човешко страдание, болка и смърт в невъобразим, глобален мащаб.
Непоносима тежест и неизмерим мрак. Усещането се опита да го обсеби.
Питър отстъпи назад от Присъствието пред себе си и призова съзнанието си като щит. Предпази се и се отърси от човешката болка. Мисълта да изживее отново нещо подобно го изпълни с леден ужас.
То идва за теб, Питър. Ще те вземе. Сам не си достатъчно силен. Не можеш да създадеш всичко. И за да преодолееш онова, което току-що изпита, ти трябва още сила. Ти можеш да бъдеш Създателя. Можеш да притежаваш такава власт. А наред със силата за съзидание идва и останалият свят. Мислите ти за Марион и нейната преходна плът, която постепенно ще повехне и умре, са детински, С новата си сила ще имаш власт… над всичко.
Питър се усмихна.
— Това ли е моментът да ти кажа да изчезваш?
Можеш да правиш, каквото искаш… Това е най-хубавото, Питър. Ти режисираш представлението. Само кажи и ще стане.
Майната ти. Не ми трябваш. Сам мога да контролирам всичко.
Дръзки думи. Имаш егото да се справиш с цялата работа. Това ми харесва.
— Свърши си работата или се махай оттук. Отегчаваш ме.
Отново усещането за смях.
Ще ти покажа кой съм и ако отхвърлиш мен или същността ми, след като разбереш истината, ще те напусна завинаги. Няма да има титанична борба, нито метафизични глупости. Съгласен ли си? Постъпи по най-лошия начин.
Само заради театралния ефект ще започна с едно ЕТО, ВИЖ.
Питър се вторачи в Нищото, което се размъти и изяде дупка в горещия пустинен въздух. Беше въртящ се галактически грозд на всичко, което е било и ще бъде. Движещият се център се превърна във Всичкото, сърцевината на Вселената. Антиподни сили се стичаха и отдръпваха като мрачни приливи на страх и радост, любов и омраза, гордост и унижение, надежда и отчаяние, блянове и кошмари, светост и поквара и всякакви други емоции, които бе изпитвало човечеството. Гроздът се завъртя с лудешка скорост — водовъртеж, който повлече Питър. В тъмния му център той видя гънките и венчелистчетата на най-черната роза — цвят, разцъфващ в необикновен и ужасен зной. Изведнъж в диплите на Нищото забеляза едно лице — своето.
Нито вътре, нито навън бушуваше война, Питър знаеше какво вижда и прие неговата антрацитна същност.
И така, това е… каза Неговият глас и То започна да отшумява като свирката на минаващ влак.
Нищото се сви, намаля и се прибра в себе си. Докато го гледаше как се стапя, Питър имаше чувството, че то бяга от него, променяйки цвета си в целия спектър на дъгата до точката на изчезване.
Интуицията му каза, че То взе нещо от него — нещо ценно и незаменимо.
Питър разсеяно съзерцаваше черната точка, зад която като далечен мираж се мержелееше пустинята.
Хеликоптерът се стрелна надолу, кацна и от него слезе Лари Мелманик.
В душата на Питър бушуваха противоречиви чувства. В паметта му внезапно изникна споменът за Даниел и ужасната му смърт. Още не знаеше какво да чувства и какво трябва да направи.
Може би никога нямаше да разбере. Преживяното преди пристигането на хеликоптера избледня.
Облечен в синя риза и бежов панталон, Лари изглеждаше небрежно елегантен както винаги. Тим Върнън остана в хеликоптера.
— Не знаехме къде да те търсим — рече Лари.
— Но попитахте администраторката на хотела.
— Точно така. Малко се изненадах, когато разбрах, че си повикал хеликоптера.
— Никога ли не ти се е искало да останеш сам, Лари?
— Да, разбирам — отговори Мелманик и нетърпеливо махна с ръка — жест, който показа, че нищо не разбира.
— Защо си дошъл? Сигурно искаш нещо.
— Разговарях с Марион. Тя няма представа къде си.
Побъркала се е след смъртта на Даниел и твоето изчезване.
При споменаването на името й Питър остана необяснимо безчувствен.
Зачуди се какво ли правят тук Върнън и Мелманик и какво им е разказала Марион за смъртта на Дан.
Лари седна на скалата до него и го докосна леко по гърба.
— Питър, сигурно ще ти прозвучи смешно, но не знаем какво да направим…
— За какво говориш?
— Водата и храната свършиха.
— Точно както беше предвидил.
— Ами, след като се насъбраха толкова много хора, можеше да се очаква да възникнат неприятности. Айзенглас няма да помогне, пък и Националната гвардия не изгаря от нетърпение. Свързахме се с губернатора, но му трябвало време да вземе решение.
— Защо ми казваш всичко това?
— Знам ли. Всички предложиха да се обърнем към теб.
Може поне да се качиш на сцената и да им поговориш ще те слушат. Ще ги занимаваш, докато намерим вода и храна.
— А музиката?
— Мисля, че в момента на хората им трябва нещо повече, Питър.
Каренца нямаше настроение да прави нищо за никого. Беше погълнат от заниманието да научи нещо повече за динамиката на собствената си душа. Необходимо му беше време за егоистично самовглъбение, но се бе прославил като алтруист и самопожертвователна личност и нямаше друг избор.
Може би винаги щеше да е така. Никога нямаше да му остане време да изпита слабост, потребност или необходимост да бъде утешаван.
Взе едно камъче и го хвърли натам, откъдето се бе появило черното петно, после стана. Добре. Да
