Да го харесват жените! Това също е горещото желание на почти всеки. Благодарение на всемогъщия му талант да го смятат в Париж, в света, за изключително същество, да се възхищават от него, да го ласкаят, да го обичат, да може да бере почти на воля жадуваните от нас плодове от жива плът! Навсякъде, където отива, да бъде предшестван от своята популярност, от почит и ласкателство, да усеща всички очи вперени в него и всички усмивки отправени към него. Ето какво търсят тези, които се отдават на странния и труден занаят — пресъздаването и тълкуването на природата с човешки средства.
Други са искали пари било заради самите тях, било заради удоволствията, които носят: луксозен живот и фини ястия.
Гюстав Флобер обичаше литературата така всецяло, че в изпълнената му с тази любов душа нямаше място за друга амбиция.
Никога не бе имал други грижи и други желания; почти му беше невъзможно да говори за друго. Бе обладан от литературата и мислите му се въртяха все около нея. Обявяваше за ненужно всичко, което интересуваше светските хора.
Почти през цялата година живееше сам и работеше без отдих, без прекъсване. Бе неуморим читател и почивката му се състоеше в четене. Притежаваше цяла библиотека от бележки, които си бе водил, ровейки се из книгите. Впрочем паметта му беше чудесна. Спомняше си главата, страницата, параграфа, където преди пет или десет години бе открил малка подробност в почти неизвестно произведение. Знаеше неизчислим брой неща.
По-голямата част от живота си прекара в имението си в Кроасе, близо до Руан. Имаше красива бяла къща в старинен стил, построена на самия бряг на Сена и заобиколена от прекрасна градина, която се простираше зад къщата и косо се катереше по стръмното възвишение Кантьольо. От прозорците на обширния му кабинет се виждаха големите кораби, които плуваха нагоре към Руан или надолу към морето, минавайки съвсем наблизо, сякаш щяха да докоснат стените с мачтите си. Обичаше да гледа това нямо движение на съдовете, плъзгащи се по широката река и заминаващи към страната на мечтите ни.
Често ставаше от работната си маса и се изправяше до прозореца, като го изпълваше с широките си великански гърди и с главата си на стар гал. Вляво се очертаваха в пространството с изваяните си профили каменните силуети на хилядите руански камбанарии; малко по-вдясно хилядите комини на сен-северските заводи бълваха в небето стълпове дим. Водната кула, висока колкото най-високата египетска пирамида, се издигаше срещу островърхата катедрала с най-високата камбанария на света, разположена от другата страна на водата.
Отсреща се простираха пасища, в които червеникави и бели крави бяха полегнали или пасяха прави, а някъде вдясно хоризонтът бе закрит от обрасъл с гори висок хълм, прорязан от спокойната широка река, с много острови, засадени с дървета, която се спускаше към морето и изчезваше далеко долу в една извивка на огромната долина.
Обичаше този величествен и спокоен пейзаж, който очите му бяха съзерцавали от детинство. Изпитваше ужас от движението и почти никога не слизаше в градината. Понякога, когато някой приятел идваше да го види, той все пак се разхождаше с него по широката терасовидна алея с липи, сякаш създадена за сериозни и сладки разговори.
Твърдеше, че на времето Паскал е идвал в тази къща и също се е разхождал, мечтал и разговарял под дърветата.
Три от прозорците на кабинета му гледаха към градината и два към реката. Самият кабинет бе много голям. Единствената му украса бяха книгите, няколко портрета на приятели и няколко сувенира от пътуванията му: изсушени тела на млади каймани, крак на мумия, който някой наивен прислужник бе взел за ботуш и намазал с вакса, кехлибарени ориенталски броеници, върху голямата работна маса позлатен Буда, застинал в божествената си вековна неподвижност и отправил удължените си очи към възхитителен бюст, изваян от Прадие, на рано починалата Флоберова сестра Каролин Флобер, на пода в единия край огромен турски диван, отрупан с възглавници, а в другия — чудесна кожа от бяла мечка.
Започваше работа в девет или десет часа сутринта; прекъсваше за обяд, след това веднага продължаваше. Често спеше по час-два следобед, но оставаше до три-четири часа през нощта, като тогава работеше най-добре — в покоя на нощта, напълно вглъбен в голямата тиха стая, едва осветена от двете лампи със зелени абажури. Моряците по реката използваха като фар прозорците на „господин Гюстав“.
В областта за него се бе създала легенда. Смятаха го за добър човек, малко смахнат, чиито странни костюми смайваха очите и умовете.
Когато работеше, винаги слагаше широк панталон, вързан на кръста с копринен пояс, и огромна, дълга до земята домашна роба. Това облекло, което бе възприел не от позьорство, а заради удобната му ширина, през зимата бе от кафяво сукно, а през лятото от лека бяла материя със светли шарки. Когато в неделя руанските буржоа отиваха да обядват в Ла Буй, те се чувстваха измамени в надеждите си, ако на връщане не видеха от палубата на парахода този оригинал господин Флобер, изправен до високия си прозорец.
На него също му доставяше удоволствие да гледа как минава пълният с хора кораб. Вземаше театралния бинокъл, който винаги се търкаляше по масата му или на камината, и с любопитство съзерцаваше всички тези обърнати към него лица. Грозотата им го забавляваше, учудването им го развличаше; по лицата прочиташе характерите, нрава, глупостта на всеки един.
Много е говорено за омразата му към буржоата.
За него думата
Трептящ като струна, впечатлителен, той се оприличаваше на жив одран, потръпващ от болка при всеки допир. Човешката глупост наистина го нараняваше през целия му живот, както нараняват големите и несподелени душевни нещастия.
Считаше я донякъде за личен враг, настървил се да го мъчи, и я преследваше ожесточено, като ловец плячката си, настигайки я на дъното дори на най-великите мозъци. Откриваше я с тънката чувствителност на копой, бързият му поглед я улавяше, все едно дали бе скрита в колоните на вестник или между редовете на хубава книга. Понякога толкова се дразнеше, че му идеше да унищожи човешкия род.
Оттам и мизантропията в произведенията му. Горчивият им вкус се дължи не на друго, а на непрекъснатия сблъсък с посредственото, с баналното, с глупостта във всичките й форми. Флобер я отбелязва на всяка страница, почти във всеки параграф, било като я назовава, било като само загатва за нея, било като набляга на определена сцена или диалог. Той вдъхва на интелигентния читател меланхолично отчаяние от живота. Необяснимата неловкост, която изпитват много хора, като четат „Възпитание на чувствата“, е просто неосъзнато усещане за изконната нищожност на човешките мисли, показана в чист вид в главите на героите.
Понякога казваше, че би могъл да нарече тази книга „Неудачниците“, за да се разбере по-добре предназначението й. Всеки, който е чел този унил роман, се е питал с безпокойство дали не е като някой от жалките му герои, до такава степен във всеки от тях намираме лични, съкровени и покъртителни неща.
След като бе направил списък на ужасяващите го четива, един ден той написа: „Единствената ми цел е да избълвам върху съвременниците си отвращението, което ми вдъхват! Най-после ще кажа открито какво мисля, ще дам израз на яда си, ще изригна омразата си, ще изхарча злъчта си, ще излея възмущението си!“
Това презрение на екзалтиран идеалист към всекидневната глупост и всеобщата пошлост бе придружено от несдържано възхищение към изключителните хора, от какъвто и вид да е талантът им и от какъвто и характер да е ерудицията им. Винаги бе обичал само Мисълта и почиташе всичките й
