да разберат.
Образовани, умни хора, дори писатели, също се учудват, когато им се говори за тази
За двама души, надарени с тайнствения усет за изкуството, е достатъчно да разменят десет думи, за да се разберат, все едно, че говорят на непознат за другите език.
През целия си живот Флобер се измъчваше в преследване на това неуловимо съвършенство.
Схващаше стила като термин, съдържащ всички качества на мислителя и писателя. Затова, когато заявяваше: „Съществува само стилът“, не бива да се смята, че е искал да каже: „Съществува само хармонията на звуците или на думите.“
Обикновено разбираме под „стил“ свойствения на всеки писател начин да представи мисълта си. Следователно стилът би трябвало да бъде различен според човека — блестящ или сдържан, разточителен или стегнат, според характера му. Гюстав Флобер смяташе, че личността на автора трябва да се загуби в самобитността на книгата и че самобитността на книгата в никакъв случай не трябва да се дължи на особеностите на стила.
Защото той не считаше, че има „стилове“, нещо като специални матрици, всяка от които носи марката на един писател и във всяка от които този писател излива идеите си. Той вярваше в
За него формата беше самото произведение. Както у живите същества кръвта подхранва плътта и дори определя очертанията й, външния й вид в зависимост от расата и рода, така според него в произведението съдържанието безусловно налага един-единствен правилен израз, единствения възможен такт, ритъм или друго свойство на формата.
Не приемаше, че може да съществува съдържание без форма и форма без съдържание.
Следователно стилът трябваше да бъде, така да се каже, безличен и да заимства качествата си само от качеството на мисълта и от силата на въображението.
Обладан от безграничната вяра, че има само един начин да се изрази едно нещо — една дума, за да се назове, едно прилагателно, за да се определи, и един глагол, за да му се вдъхне живот, Флобер се отдаваше на свръхчовешки труд, за да открие за всяко изречение въпросната дума, епитет и глагол. Вярваше в тайнствената хармония на изразите и когато някой точен термин не му се струваше благозвучен, търсеше друг с непобедимо търпение, сигурен, че не е намерил още истинския, единствения.
Писането бе за него нещо ужасно, пълно с терзания, с опасности, с умора. Сядаше на масата със страх и с копнеж по тази обичана и мъчителна работа. В продължение на часове стоеше неподвижен и ожесточено се трудеше. Това бе страхотният труд на търпелив и взискателен титан, градящ пирамида с детски топчета.
Потънал в дъбовото си кресло с висока облегалка, с глава, свита между яките рамене, той се взираше в хартията със сините си очи и малките му зеници приличаха на подвижни черни зрънца. Лека копринена шапчица, подобна на свещеническите, покриваше темето му, а под нея се спускаха на гърба му дълги кичури коса, завити по краищата. Широка домашна роба от кафяво плавно го обгръщаше. Зачервеното му лице, прорязано от гъсти бели увиснали мустаци, се издуваше от яростния приток на кръв. Замреженият му от дълги тъмни мигли поглед пробягваше по редовете, тършуваше из думите, преобръщаше изреченията, оглеждаше лика на буквосъчетанията, дебнеше ефекта като ловец в засада.
След това започваше да пише — бавно, като непрекъснато спираше, отново започваше, задраскваше, поправяше, изпълваше полетата, нанасяше думи на̀преко, изписваше двадесет страници, за да завърши една, пъшкаше като дървосекач под напора на мъчителното мисловно усилие, което полагаше.
Понякога хвърляше перото си в голяма калаена ориенталска чиния, пълна с грижливо подострени гъши пера, вземаше листа, вдигаше го на височината на очите си, опираше се на лакът и четеше с висок и остър глас. Вслушваше се в ритъма на прозата си, спираше, за да улови някоя убягваща му мелодия, съчетаваше тоновете, раздалечаваше асонансите, вещо разполагаше запетаите, сякаш бяха спирки по дълъг път.
Изречението е жизнеспособно, казваше той, ако съответства на нуждите на дишането. Знам, че е добро, когато може да бъде прочетено на глас.
Лошо написаните изречения, твърди той в предговора към „Последни песни“ на Луи Буйе, не издържат това изпитание; те са като тежест в гърдите, която смущава биенето на сърцето, и затова не отговарят на условията за жизнеспособност.
Безпокоеше се за хиляди неща едновременно, като една отчайваща увереност неизменно присъстваше в ума му: „Измежду всички изрази, форми, обрати на речта съществува само един израз, само един обрат и само една форма, годна да предаде това, което искам да кажа.“
С издути бузи, с врат и чело, зачервени от нахлулата кръв, напрягайки мускули като състезаващ се атлет, той отчаяно се бореше с идеята и с думата, сграбчваше ги, съчетаваше ги насила, задържаше ги в неразрушим съюз чрез мощната си воля, обхващайки мисълта, покорявайки я постепенно с цената на свръхчовешки усилия и умора, затваряйки я като пленено животно в здрава и точна форма.
Този изключителен труд пораждаше у него крайна почит към литературата и към речта. След като бе построил едно изречение с толкова мъка и страдания, той не приемаше никаква промяна. Когато прочел на приятелите си новелата „Чисто сърце“, те направили някои забележки и критики за един пасаж от десет реда, в който старата мома смесва папагала си със Светия дух. Подобна идея била твърде изтънчена за селския й ум. Флобер ги изслушал, размислил, признал, че са прави. Но веднага бил обзет от безпокойство: „Така е, рекъл той, само че… ще трябва да променя изречението.“
Същата вечер се заловил за работа. Прекарал нощта в преправянето на десет думи, изписал и надраскал двадесет листа и накрая не променил нищо, защото не успял да построи друго изречение със задоволителна хармония.
В началото на същата новела последната дума от един параграф служела за подлог на следващия и от това можело да се получи двусмислие. Обърнали му внимание на тази небрежност. Той си признал грешката, опитал се да промени смисъла, не успял да намери търсеното благозвучие и обезкуражен възкликнал: „Толкоз по-зле за смисъла. Ритъмът преди всичко!“
По въпроса за ритъма в прозата понякога се впускаше в страстни речи: „В поезията, казваше той, поетът притежава определени правила. Той разполага със стъпка, цезура, рима и много други практически указания, с цяла професионална наука. В прозата е нужно дълбоко чувство за ритъм, ритъм неустановен, без правила, без сигурност, нужни са вродени качества, сила на съждението, художествен усет, и всичко това безкрайно по-изтънчено, по-изострено, за да могат всеки момент да се променят движението, цветът, звукът на стила, в зависимост от това какво искаме да кажем. Ако умеем да боравим с безформената материя на френската проза, ако знаем точната стойност на думите и ако умеем да я променяме според мястото, което им отреждаме; ако умеем да вместим в един ред съдържанието на цяла страница, да подчертаем една идея между сто други единствено чрез избора и мястото на термините, които я изразяват; ако умеем с една дума, с една само дума, употребена по определен начин, да поразяваме като с оръжие; ако умеем да развълнуваме душата, внезапно да я изпълним с радост или страх, с възторг, мъка или яд единствено като поднесем на читателя някое прилагателно, тогава наистина сме художници, първокласни художници, истински прозаици.“
Флобер изпитваше към големите френски писатели необуздано възхищение. Знаеше наизуст цели глави от книгите на майсторите и ги рецитираше гръмогласно, опиянен от прозата им, карайки думите да звънтят, а изреченията да звучат ту отсечено, ту с леки извивки, ту като истинска песен. Някои епитети го очароваха: повтаряше ги по сто пъти, като всеки път се учудваше на точността им, и заявяваше: „Трябва да си гений, за да измислиш такива прилагателни.“
Никой повече от Гюстав Флобер не е издигал на такава висота почитта и любовта към собственото си изкуство и чувството за литературно достойнство. Една само страст — любовта към литературата, изпълваше живота му до последния му ден. Той я обичаше до полуда, по всеотдаен, единствен по рода си начин.
Творецът почти винаги има някоя тайна амбиция, чужда на изкуството. Често той преследва слава, искрящата слава, която жив го обожествява, кара другите да се прехласват пред него, да му ръкопляскат и покорява женските сърца.
