което не познава? Сладострастието цяла я е обзело (както отвращението — Дон Жуан). — Канех се да разправям какво става по света. — Говори ми! Говори ми!
Маслото се свършва и лампата угасва. — Звездите осветяват стаята (няма луна). — След това пуква зората. — Ана-Мария пада мъртва.
Чува се как конете пасат и седлата подрънкват на гърбовете им. Дон Жуан избягва.
Тон за характера на Ана-Мария: нежен.
Гюстав Флобер не написа „Бувар и Пекюше“ на един дъх. Може да се каже, че той прекара половината си живот в обмисляне на тази книга и посвети последните си шест години на извършването на този подвиг. Ненаситен читател, неуморим изследовател, той непрекъснато трупаше документи. Докато най-после един ден седна да пише, стреснат все пак от огромната работа, която му предстоеше. „Човек трябва да е луд, често казваше той, за да започне такава книга.“ Нужни бяха главно свръхчовешко търпение и неизкоренима воля.
В Кроасе, в големия си кабинет с пет прозореца, той ден и нощ се потеше над творбата си. Без никаква почивка, без развлечения, без удоволствия и без забавления, в изключително умствено напрежение напредваше в работата си отчайващо бавно, откривайки всекидневно нови книги за четене и нови предмети за изследване. Измъчваше го фразата, стегната, точна и същевременно колоритна, която в два реда трябваше да побере цял том, в един параграф — цяла наука. Вземаше куп идеи от един вид и подобно на химик, приготовляващ еликсир, ги стопяваше, размесваше, отхвърляше второстепенните, опростяваше главните и от забележителния му съсъд излизаха абсолютни формули съдържащи в петдесет реда завършена философска система.
Веднъж се почувства изтощен, почти обезкуражен и му се наложи да спре. Тогава написа за отмора прелестната книга, озаглавена „Три новели“.
Човек би казал, че с нея е искал да направи пълно и съвършено обобщение на творчеството си. Трите новели: „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ и „Иродиада“, по възхитителен начин показват в съкратен вид трите страни на таланта му.
Ако тези три бижута трябва да се подредят по стойност, може би на първо място би следвало да се постави „Свети Юлиян Гостоприемен“. Тази книга е абсолютен шедьовър по съдържание и по стил, тя е шедьовър на изкуството въобще.
„Чисто сърце“ е историята на бедна селска слугиня, порядъчна и ограничена, чийто живот изтича без нито веднъж да е озарен от светлика на истинското щастие.
„Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ ни показва чудните приключения на светеца и с мъдрата си и образна наивност напомня стар църковен стъклопис.
В „Иродиада“ се разказва за трагичното обезглавяване на свети Йоан Кръстител.
Гюстав Флобер имаше и други идеи за повести и романи.
Смяташе най-напред да напише „Битката при Термопилите“ и за тази цел в началото на 1882 година трябваше да отпътува за Гърция, за да види истинското място на това свръхчовешко сражение.
Искаше да създаде нещо като патриотичен разказ, прост и страшен, който да може да се чете на децата на всички народи и да ги учи на родолюбие.
Искаше да покаже смелите души, великодушните сърца и силните тела на тези символични герои и без технически термини, без архаични думи да разкаже за безсмъртната битка, която принадлежи не на историята на определена нация, а на историята на света. Изпитваше наслада, като си представяше звучните думи, с които щеше да предаде как воините се сбогуват с жените си и им заръчват, ако загинат в сражението, бързо да се омъжат за здрави мъже, за да родят нови синове на отечеството. Мисълта за тази героична приказка го хвърляше в бурен възторг.
Възнамеряваше също да напише и нещо като съвременна „Ефеска матрона“, привлечен от един сюжет, разказан му от Тургенев.
Замисляше и голям роман за Втората империя, в който смяташе да покаже смесването и съприкосновението на ориенталската и западноевропейската цивилизация, въвеждането на многобройните константинополски гърци, дошли в Париж по времето на Наполеон и играещи важна роля в парижкото общество, в лъжовния и изтънчен свят на имперска Франция.
Две главни действащи лица го привличаха — мъжът и жената,
Но въпреки усилията от всякакъв вид, положени от съпругата му, той не успява напълно да задоволи желанията си. Тогава, след дългогодишни опити, двамата признават суетата на въжделенията си и завършват живота си спокойно и примирено, като разочаровани почтени хора.
Флобер планираше също и друг голям роман за администрацията със заглавие „Господин префектът“ и твърдеше, че никой преди него не е разбрал каква комична, надута и безполезна личност е префектът.
II
Гюстав Флобер беше преди всичко и над всичко художник. Днешната публика почти не разбира значението на тази дума, употребена за литератор. Усетът за изкуството, този тъй деликатен, тънък, придирчив, неуловим, неизразим нюх е дарба, притежавана главно от просветените монархии. Тя почти не се среща в демократичните общества.
Много големи писатели не са били художници. Публиката, и дори повечето от критиците, не различават едните от другите.
В миналия век, обратното, публиката е била взискателен и изтънчен съдник, стимулиращ до крайност художествения усет, който сега е на изчезване. Тогавашният читател се е въодушевявал от някое изречение, от някой стих, от някой уместен или дързък епитет. Двадесет реда, една страница, един портрет, един епизод са му стигали, за да оцени и постави писателя на полагаемото му се място. Той е търсел какво има зад думите, вътре в думите, прониквал е в тайните намерения на автора, чел е бавно, без да прескача нищо, опитвайки се, след като е разбрал фразата, да открие дали в нея не е останало още нещо. Защото само бавно подготвеният за литературните усещания ум е можел да изпита тайното въздействие на мистериозната сила, която дава душа на произведението.
Когато един човек, колкото и да е даровит, се интересува само от сюжета, когато не си дава сметка, че истинската мощ на литературата не е във факта, а в начина, по който той е подготвен, представен и изразен, той няма усет към изкуството.
Дълбоката и чудна наслада, която изпълва гърдите ни след прочита на някоя страница, на някое изречение, не се дължи само на това, което е разказано в тях; тя се дължи на пълното съзвучие между израза и идеята, на усещането за хармония, за тайна красота, обикновено убягваща от вниманието на тълпата.
Мюсе беше голям поет, но не беше художник. Очарователните неща, които казва на достъпен и пленителен език, почти не трогват тези, които имат вкус към търсенето, откриването, вълнението от досега с една по-висша, по-недостижима, по-одухотворена красота.
Тълпата, напротив, задоволява чрез Мюсе всичките си малко груби поетични апетити, а не разбира трепета, бих казал екстаза, в който изпадаме пред някои неща на Бодлер, на Виктор Юго, на Льоконт дьо Лил.
Думите имат душа. Повечето от читателите, дори от писателите, искат от тях само смисъл. А трябва да се открие тази душа, която се явява при съприкосновението с други думи, която разцъфва и грее в някои книги с непозната, трудна за изтръгване светлина.
В езиковите съчетания, употребени от някои писатели, има цял поетичен свят, който светските хора вече нито забелязват, нито проумяват. Когато им се спомене за това, те се обиждат, философстват, спорят, отричат, карат се и искат да им го покажем. Безполезно е да се опитва. Те не усещат и затова никога няма
