Да се направи не на части, а изцяло.
Началото раздвижено като действие — картина: двама конници пристигат на запъхтени коне. Изглед от пейзажа, но все още не подробен, само за сведение, между дърветата, оставят конете да пасат в гъсталака, те се оплитат в юздите и т.н. — Всичко това вместено в диалога, от време на време прекъсван от дребни подробности, свързани с действието.
Дон Жуан се разкопчава, изважда сабята си, която се подава малко от ножницата, и я хвърля на моравата. Току-що е убил брата на доня Елвира. Избягали са. Разговорът започва с ядовити и груби думи.
Пейзаж. Зад тях манастирът. Седнали са на неравна поляна под портокалови дървета. Огражда ги гора. Пред тях теренът е с лек наклон. На хоризонта назъбени планини. Залез.
Дон Жуан е уморен и се кара на Лепорело. — Но аз ли съм виновен за живота, който водите и който ме карате да водя? — Добре де, а аз ли съм виневен за моя живот? Как да не сте виновен! — Лепорело му вярва, защото често е бил свидетел на добрите му намерения да води по-уреден живот. — Да, но съдбата иска друго. Примери. — И Лепорело дава примери: желанието му да опознае всички жени, които среща, всеобща завист към човешкия род. — Искате всичко да е ваше. Сам си търсите белята. — Да, някакво безпокойство ме подтиква. Бих искал да… — поема си въздух. Не знае какво би искал, какво иска, по-малко от всякога. Отдавна Лепорело не разбира нищо от това, което говори господарят му. Дон Жуан желае да бъде чист, да бъде девствен юноша. Никога не е бил такъв, защото винаги е бил дързък, безочлив, земен. Често е искал да изпита вълненията на невинността. Във всичко и навсякъде търси жената. — Но защо ги напускате? — А, защо! — Дон Жуан отговаря, че притежаваната жена го отегчава. Досадно му е да ги гледа, изкушава се да набие тези, които плачат. — Как само ги отблъсквате, бедните сърнички! Как само забравяте! — Дон Жуан сам се учудва на забравата и се спира на тази мисъл, тя е тъжна. — Спомнял съм си за уверения в любов, без да знам чии са били. — Господарю, несправедливо е да се оплаквате от живота. — Лепорело подло се наслаждава на мисълта за щастието на Дон Жуан. Младежите го гледат със завист, него, Лепорело, донякъде като участник в поетичния живот на господаря си.
Дон Жуан се замисля върху идеята, подхвърлена от Лепорело, че някъде може да има син…
Виждал съм, че ви се ще отново да се срещнете с бившите си. — Желание на Дон Жуан да си припомни почти изличени от паметта му лица. Какво не би дал, за да ги види ясно отново!
Промяната не е всичко на тоя свят. А вие често се променяте към по-лошо. Любов към грозните жени. — Миналата година не бяхте ли подлудели по онази стара неаполитанска херцогиня?
Дон Жуан разказва как е загубил девствеността си (стара бавачка в тъмнината, в един замък). — Нещастнико, нима не знаеш какво е желанието (хваща го за ръката) и кое го поражда? — Възбуждане на физическо желание. Поквара. Бездна, разделяща обекта от субекта, и жажда на втория да проникне в първия. — Ето защо винаги търся. — Мълчание.
В градината на баща ми имаше женска статуя, украсявала някога нос на кораб. — Желание да се качи на нея. Покатерва се един ден и я хваща за гърдите. Паяци в изгнилото дърво. Първо чувство за жената, възбуда от опасността. — И винаги попадах на тези дървени гърли. — Как така, ами когато се наслаждават! Нали виждам, че сте щастлив. — Учудване от насладата (спокойствие преди това, спокойствие след това), ето кое ме е карало винаги да подозирам, че има нещо отвъд. — Ами. — Невъзможност за пълно сливане, колкото и свързваща да е целувката. Има нещо, което пречи, някаква преграда. Мълчание на зениците, които се изпиват една друга. Погледът стига по-далеч от думите. Оттам и желанието за по-голяма близост, винаги ново и винаги измамено. (На различни места да се отбележи:
Ревност в желанието = да знаеш, да имаш.
Ревност в притежанието = да я гледаш като спи, да я опознаеш изцяло.
Ревност в спомена = отново да имаш, добре да си спомняш.)
Но нали винаги е едно и също, казва Лепорело. — Е не, никога не е едно и също! Колкото жени, толкова различни желания, наслади и горчивини.
Пошлостта на Лепорело подчертава превъзходството на Дон Жуан като нещо обективно и показва разликата между двамата, а всъщност разликата е само в степента!
Ревност към другите мъже. Иска да бъде всичко, което жените поглеждат. Да има всичката хубост и т.н. — Но вие притежавате много жени. — И какво от това? Какво са многото любовници в сравнение с останалите? Колко жени не ме познават и никога няма да бъда нищо за тях!
Два вида любов. Себичната, която ни изстисква, в която преобладават индивидуализмът и чувствеността (не всеки вид сладострастие все пак). Към този вид спада ревността. И алтруистичната. Тя е по-широка, по-затрогваща, по-сладка. Тя се насочва навън, докато другата се затваря в горчивината си. Дон Жуан е изпитвал и двете, понякога към една и съща жена. Има жени, които предразполагат към първия вид, други — към втория, понякога и към двата. Това също зависи от момента, от случая и настроението.
Дон Жуан е уморен и го обзема желанието да умре, което човек изпитва, когато твърде много е мислил и доникъде не е стигнал.
Камбаната бие на умряло. Ето един, за когото всичко е свършено. Какво ли означава това?
Дон Жуан прескача зида и вижда Ана-Мария легнала. — Картина. Дълго съзерцание, желание, спомен. Тя се събужда. Отначало няколко несвързани думи като продължение на мислите й. Тя не се бои от него (да се предаде без резки преходи, да не може да се различи фантастичното от действителното).
Отдавна те чакам. Ти все не идваше. — Разказва за болестта и смъртта си. — С разгръщането на диалога тя все повече се разбужда. Пот избива по слепоочията й, надига се бавно, бавно, отначало се подпира на лакти, а после сяда. Големи учудени очи. Навлизане в подробности. — Как?
Значи, твоите стъпки чувах в гората. — Задушни нощи. Разходка в манастира, в сянката на колоните, които не са подвижни като дърветата. — Потапях ръце в извора. Символично сравнение с жадния елен. — Летен следобед.
Забраняваха ни да разказваме сънищата си — по повод разпятието над леглото на Ана-Мария, Христос, който бди над съновиденията. Разпятието е винаги неподвижно, а сърцето на девойката е развълнувано и често кърви.
Какво е за Ана-Мария Христос, но той не откликва на любовта ми. А колко го молих! Защо не пожела, защо не ме изслуша? — Стремеж към истинска плътска любов (допълваща мистичната любов) в сравнение с безсрамните домогвания на Дон Жуан, който е изпитвал мистични нужди в другите си връзки, особено в моменти на умора. (Това за Дон Жуан да се посочи в разговора му с Лепорело.)
Ана-Мария се раздвижва и прегръща Дон Жуан. Ръцете й са поставени на шията му, но вдървените им пръсти не могат да я обгърнат; като се навежда над нея, един кичур от косата на Дон Жуан се заплита в копчето на блузата й.
Нощта е оживена, овчарски огньове в планината. И там говорят за любов. Любовта само ги интересува. Не познаваш простите радости. Развиделява се.
Порив за живот у Ана-Мария по време на жътва. Неделни утрини през празнични дни в църквата. — Изповедниците я измъчват. Много обичах изповедалнята. Приближаваше се до нея с чувство на сладострастна боязън, защото щеше да разтвори сърцето си. Тайнственост, сянка. Но тя нямаше грехове за изповядване, а би искала да има. Казват, че имало жени с пламенен живот — щастлив.
Един ден бе дошла в църквата да постави цветя (органистът свиреше съвсем сам) и припадна, съзерцавайки осветен от слънцето стъклопис.
Често изпитва желание да се причести. Исус да проникне в тялото й, Бог да бъде в нея! — При всяко ново причастие й се струва, че ще утоли жаждата си. — Все повече се отдаваше на богоугодни дела, на пост, молитва и т.н. — Чувственост в поста. — Да усетиш стомаха си раздиран, да ти се мае главата. — Страхува се, изучава се, като сама се плаши и т.н. — Умъртвяване на плътта. — Много обичаше хубавите миризми. — Мирише отвратителни неща. — Наслада от лошите миризми. — Срамува се от Дон Жуан, който е във възторг. — Ана-Мария е учудена от желанието му. — Какво става? Как така и аз желая и тя желае това,
